Клайв Къслър
Ударна вълна (34)

32.

Но Пит, Мейв и Джордино не загинаха.

Към привечер се усети отслабване на вятъра и скоро след това бурното море започна да се укротява. Те не знаеха, че тайфунът бе променил посоката си и от северозапад ненадейно бе извил на югоизток към Антарктида. Скоростта на вятъра значително намаля от 150 до малко под 60 километра и вълните обуздаха лудостта си, а разстоянието между гребените и браздите се скъси до почти три метра. Дъждът оредя до лек ръмеж, който се превърна в мъгла и надвисна над плоските вълни. Малко преди тъмнината да се спусне отново, над главите им незнайно откъде изникна самотна чайка и изписка, докато правеше кръг над малката лодка, сякаш се изненада, че я вижда все още на повърхността.

След около час небето се изчисти от облаци, а силата на вятъра намаля дотолкова, че трудно би издула платната и на малък ветроход. Бурята като че ли беше лош сън в нощта, който свърши с меката светлина на настъпващия ден. Те бяха спечелили само една битка във война със стихиите. Гневното море и жестоките ветрове не успяха да ги отведат в дълбините. Онова, което вихрушката не можа да унищожи с убийствената си ярост, тя възнагради със снизхождение.

Всичко изглежда толкова мистично, помисли си Мейв. Ако им беше предопределено да умрат, те никога нямаше да издържат на бурята. Сигурно има защо да сме останали живи, твърдо заключи тя в себе си.

Смазани от умора, с изчерпани сили, тримата стояха сгушени в лодката, без да си разменят и дума. Утешени от спокойствието, настъпило след отминалия ураган, те навлязоха в район, където морето проявяваше пълно безразличие към състоянието им и те потънаха в дълбок сън.

До следващата сутрин леки вълни, останали от бурята, продължиха да набраздяват повърхността, докато най-подир морето стана гладко като огледало. Мъглата отдавна се бе разнесла и видимостта бе пълна, чак до най-далечната точка на пустия хоризонт. Сега морето се зае да постигне чрез покаяние онова, което не успя да постигне чрез яростна сила. Тримата бавно се разбудиха от слънцето, което през последните четирийсет и осем часа тъй болезнено им липсваше, а сега пък ги зажули с безмилостния си пек.

Пит направи опит да седне, но по цялото му тяло премина силна болка. Към раните, получени от хората на Джон Мърчант, се бяха добавили и ударите от морската стихия. Той примигна от ослепителното отражение на слънцето във водата и съвсем бавно се надигна до седнало положение. Нямаше какво друго да прави, освен да седи в лодката и да чака. Но какво да чака? Да чака със слаба надежда появата на кораб от хоризонта, плаващ право към тях? Течението ги бе отнесло в мъртва зона, далече от морските пътища, където рядко се мяркаха кораби.

Артър Дорсет много преднамерено бе избрал къде да ги спусне на вода. Ако по някакво небесно чудо те оцелееха от тайфуна, то поне гладът и жаждата щяха да ги уморят. Пит нямаше да допусне да загинат след всичко, което преживяха. Даде си обет за мъст — да остане жив с единствената цел да отмъсти на Артър Дорсет, като го убие. Малцина бяха онези, които заслужаваха повече от него смъртта си. Закле се да пренебрегне установените си правила за етика и морал, ако му се удаде случай да се срещне отново с Дорсет. Не забрави и Будика и Дирдри. Те също щяха да си платят за нечовешкото им отношение към Мейв.

— Колко е спокойно — обади се Мейв и се притисна по-плътно до Пит, който усети, че цялата трепери. — Имам чувството, че бурята продължава да бушува в главата ми.

Пит избърса напластената по клепките си сол, облекчен до известна степен, че вълнението стихна. Той погледна наситеносините й очи, помръкнали от умора и замъглени от дълбокия сън. Забеляза обаче, че докато го гледаха, те бавно започнаха да просветват.

— Раждането на Венера от морските вълни — тихо рече той.

Тя се изправи до седнало положение и провря пръсти в сплъстената си от сол руса коса, за да й придаде по-пухкав вид.

— Съвсем не се чувствам като Венера — усмихна се тя, — а още по-малко е възможно да приличам на нея. — Тя вдигна пуловера си и внимателно опипа червените белези на талията си, останали от непрестанното търкане на спасителното въже.

Джордино бавно отвори едно око.

— Ако вие двамата там не млъкнете и не оставите хората да се наспят, ще повикам управителя на този хотел и ще се оплача.

— Ние ще се топнем в басейна, а после ще закусим на верандата — каза Мейв с дързък хумор. — Защо не ни последваш?

— Предпочитам да се възползвам от обслужването по стаите — провлачено отвърна Джордино, сякаш самото говорене го изтощаваше.

— След като сме в такова бодро настроение — намеси се Пит, — предлагам да се заемем с плана за оцеляването ни.

— Какви са шансовете ни да бъдем спасени? — попита наивно Мейв.

— Нулеви — отвърна Пит. — Бъди сигурна, че баща ти ни е спуснал в най-пустия район на морето. Адмирал Сандекър и групата от НЮМА нямат ни най-малка представа какво се е случило с нас. А и да имаха, няма да знаят къде да ни търсят. Ако искаме да се върнем към нормалния си живот, ще трябва да действаме, без да очакваме помощ отнякъде.

Първата им задача беше да издърпат плаващата котва и да извадят от якето на Пит обувките си, инструментите и останалите предмети. После огледаха поотделно всяка част, негодна или годна на вид, която можеше да им послужи за предстоящия им дълъг път. Накрая Пит извади пакета, който бе напъхал в панталоните си, преди да запрати микробуса във водата.

— Какво още намери в лодката? — попита той Джордино.

— Толкова железария, която едва ще стигне да се окачи врата на обор. Отделението под седалката съдържаше всичко на всичко три панти с различна големина, една отвертка, една маслена помпа, четири запални свещи, комплектувани с болтовете и гайките им, няколко парцала, едно дървено гребло, найлонов калъф за лодка и нещичко от рода на „познай-какво-държа-в ръката си“ за развлечение по време на пътуването.

— Какво е то?

Джордино му подаде една малка ръчна помпа.

— Ето. Тъкмо ще помпаме с нея поплавъците.

— Колко е дълго греблото?

— Малко повече от метър.

— Няма да е достатъчно високо, за да издигнем платно на него — отбеляза Пит.

— Вярно, но ако го вържем за командния блок, можем да го ползваме като кол за навес, който да опънем над лодката.

— Имайте предвид, че в калъфа на лодката можем да съберем вода, ако пак завали — подсети ги Мейв.

Пит я погледна и попита:

— Имаш ли нещо по себе си, което да влезе в употреба?

Тя поклати глава.

— Само по дрехи съм. Моята чудовищна сестра ме изхвърли в лодката, без нищо друго освен с едно червило.

— Познай за кого говори — смотолеви Джордино.

Пит отвори малкия непромокаем пакет и извади от него войнишки нож, много стар и изтъркан скаутски компас, малка цилиндрична кутия с кибрити, аптечка, не по-голяма от цигарен стек, и джобен автоматичен пистолет „Маузер“, 25 калибър, с резервен пълнител.

Мейв спря поглед върху малкото оръжие.

— Могъл си да убиеш Джон Мърчант и баща ми.

— Нима можех да надвия онази малка армия охранители?

— Както виждам, страхотно си се подсигурил — допълни тя с плаха усмивка. — Винаги ли си носиш тази чантичка?

— От времето, когато бях скаут.

— Кого възнамеряваш да застреляш насред тази пустош?

— Не кого, а какво. Някоя птица, стига да долети достатъчно близо.

— Ще застреляш една беззащитна птица?

Пит я погледна и отвърна:

— Само защото изпитвам странното нежелание да умра от глад.

Джордино напомпи поплавъците и след това се залови с направата на навеса. Пит огледа всеки квадратен сантиметър от лодката, за да провери дали неопреновите поплавъци не са спукани или протрити някъде, и дали няма структурни повреди на корпуса от стъклено влакно. После се гмурна зад борда и опипа с ръка дъното му, но не откри нищо нередно. Плавателният съд изглеждаше около четиригодишен и по всяка вероятност е бил използван като брегова лодка в случаи, когато яхтата на Дорсет е хвърляла котва до бряг без пристан. Пит с облекчение забеляза, че макар и доста овехтяла, лодката беше в добро състояние. Като единствен недостатък можеше да се приеме липсата на извънбордовия двигател, който бе свален от кърмовата греда.

След като се качи отново на борда, той натовари Джордино и Мейв с дребни задачи за целия ден, за да отклони мислите им от трудното положение и от усилващата им се жажда. Пит бе твърдо решен да поддържа духа им. Не си правеше илюзии колко време щяха да издържат. Навремето той и Джордино бяха вървели близо седем дни без вода през пустинята Сахара. Но там жегата беше суха, докато тук високата влажност направо изсмукваше живота от тях.

Джордино приспособи от найлоновия калъф навес срещу палещите лъчи на слънцето, като го опъна над греблото, което бе закрепил върху командния блок, и го върза за издадените странични части на поплавъците с две къси дължини, отрязани от найлоновото въже. Той издигна единия край така, че събереше ли се дъждовна вода, да потича и капе в сандъчето за лед, което Мейв пък бе намерила под другата седалка. Тя беше почистила мръсотията, насъбрана от неупотребявания дълго време съд и положи големи старания да оправи вътрешността на лодката, за да стане удобна за пребиваване. Пит от своя страна се залови да отделя нишките на част от найлоновото въже, които след това завърза една за друга и приспособи рибарско влакно.

Единственият им източник на храна в радиус от две хиляди и повече километра беше риба. Ако не успееха да уловят никаква, щяха да загинат от глад. Той направи кука от зъбеца на токата на колана си и я върза в единия край на влакното. Другият край бе закрепил в средата на една от пантите, за да може да го държи с две ръце. Оттук нататък въпросът беше с какво щеше да улови рибата, като не разполагаше нито с червейчета, нито с мухи, нито с дребна риба или сирене за примамка. Пит се наведе над поплавъците, сви длани около очите си, за да ги засенчи от слънцето и се вгледа във водата.

Под сянката на сала вече се събираха любопитни гости. Мнозина от моряците, плаващи на кораби или лодки с мощни двигатели, чиито отработени газове гърмяха силно, а перките разпенваха водата, твърдяха, че в открито море изобщо не можело да се види морски свят. За онези обаче, които се намират по-близо до повърхността на водата и се движат безшумно, повърхността скоро се превръща в прозорец, отворен към другата страна — към обитателите на дълбочините, които са далеч по-многобройни и разнообразни от животните, които бродят по земята.

Стада от риби, наподобяващи херинги, не по-дълги от малкия пръст на Пит, се мятаха и стрелваха под лодката. Той разпозна сред тях и делфините помпано, които не можеха да се сбъркат с по-дребните и по-едрите им братовчеди, и златните рибки с малките си високи чела и дълги перки, разположени по гърбовете на многоцветните им шанжанови тела. Няколко големи скумрии се плъзгаха в кръг и от време на време се удряха в някоя от по-малките риби. Появи се също така и една малка акула, така наречената риба чук, една от най-чудноватите обитателки на морето — всяко от очите й стърчеше от края на крило, което изглеждаше така, сякаш бе забито в главата й.

— Какво смяташ да използваш за стръв? — попита Мейв.

— Себе си — отвърна Пит. — Ще се предложа за лакомство на малките рибки.

— Как ще го направиш?

— Гледай и ще видиш.

С неприкрито изумление Мейв видя как Пит взе ножа си, нави над коляното единия крачол на панталона си и спокойно резна малко парче плът от задната част на бедрото си. После закачи парченцето на импровизираната кука. Цялата процедура бе извършена толкова прозаично, че Джордино не разбра какво стана, докато не видя капки кръв по пода на лодката.

— Що за удоволствие намираш в това? — попита Джордино.

— Под ръка ли ти е онази отвертка? — отклони отговорът си Пит.

Джордино му подаде инструмента.

— Искаш да те резна някъде другаде ли?

— Под лодката има една малка акула — поясни Пит. — Ще гледам да я примамя към повърхността. Щом я хвана, ти забий отвертката в главата й, между очите. Успееш ли, може и да я улучиш право в мозъка й, голям колкото грахово зърно.

Мейв не пожела да участва в тази работа.

— Ама да не би да смятате да изтеглите някоя акула на борда?

— Стига да ни проработи късмета — рече Пит, както разпаряше парче от тениската си, с което превърза раната на крака си, за да спре кръвотечението.

Мейв се промъкна до кърмата на лодката и приклекна зад командния блок, доволна, че може да стои далеч от предстоящата гледка.

— Внимавайте самите вие да не й станете примамка.

Джордино коленичи до Пит, който бавно спусна примамката от човешка плът във водата. Скумриите закръжаха около нея, но той разклати влакното, за да ги обезсърчи. Няколко мънички хищни рибки се стрелнаха, за да си гризнат от парченцето плът, но мигом се пръснаха, след като акулата, почувствала слабото наличие на кръв, се насочи право към стръвта. Всеки път, когато акулата се приближеше до парченцето, Пит издърпваше влакното към себе си.

Докато Пит бавно придвижваше куката със стръвта към лодката, Джордино, хванал отвертката като кама, вдигна ръка и погледна в дълбоката вода. Акулата се плъзна покрай лодката — гърбът й имаше пепелявосив цвят, който изсветляваше до бял на корема, а гръбната й перка стърчеше над водата като перископ на подводница. Отвертката описа дъга и се заби в твърдата глава на морския бозайник. В ръката на повечето мъже острието никога не е успявало да пробие хрущялния череп на акулата, но Джордино го промуши чак до дръжката.

Пит се наведе през борда, обгърна с ръка акулата под корема, зад хрилете и докато я повдигаше, Джордино й нанесе втори удар. Пит падна назад в лодката, прегърнал дългата метър и половина риба чук като бебе. После я хвана за гръбната перка, обви крака около опашката й и здраво я заклещи.

Кръвожадните челюсти шумно се затвориха, захапвайки само въздух. Мейв се сви от страх зад командния блок и изпищя, когато оголените триъгълни зъби щракнаха само на сантиметри от протегнатите й крака.

Преборвайки се сякаш с алигатор, Джордино се хвърли с цялата си тежест върху мятащия се морски звяр и притисна тялото му в пода на лодката, ожулвайки вътрешността на предмишниците си в грубата му като гласпапир кожа.

Макар и тежко ранена, рибата чук проявяваше невероятна жизненост. Както в един момент ставаше агресивна, така в следващия най-неочаквано се укротяваше. Най-накрая, след цели десет минути безплодно мятане, акулата се предаде и застина неподвижна. Пит и Джордино се изтърколиха настрани от нея и затаиха дъх. Нелеката битка раздразни раните на Пит и той изпитваше чувството, че плува в море от болки.

— Ще трябва ти да я изкормиш — рече задъхан той на Джордино. — Вече нямам никакви сили.

— Почини си — отвърна Джордино; в гласа му се долавяше загриженост и разбиране. — Цяло чудо е, че след боя, който отнесе на яхтата и лашкането от бурята, още не си изпаднал в кома.

Въпреки че Пит бе наточил бойния си сгъваем нож до остротата на бръснач, Джордино пак трябваше да го хване с две ръце и да напрегне с всичка сила мускулите си, за да среже жилавата кожа под корема на акулата. Под напътствията на Мейв като опитна морска зооложка той сръчно изряза черния дроб и направи разрез в стомаха, където откри наскоро погълнати няколко херинги и една златна рибка. След това Мейв му показа как да отдели месото от кожата.

— Трябва първо да изядем черния дроб — препоръча тя, — защото той почти веднага ще почне да се разлага, а освен това е и най-хранителната част на рибата.

— Ами останалото месо? — попита Джордино, потапяйки ножа и ръцете си във водата, за да ги изчисти от слузта. — В тая жега и те няма да изтраят дълго.

— Имаме цял океан сол. Нарежи месото на ленти, навърви го на въже и го закрепи върху ръба на лодката. Докато съхне, ще съберем кристализиралата върху навеса сол и ще натрием с нея парчетата месо, за да ги запазим за по-дълго.

— Като малък хич не обичах черен дроб — каза Джордино и лицето му някак помръкна от спомена. — Май че не съм чак толкова гладен, че да го ям суров.

— Насили се — препоръча му Пит. — Въпросът е да издържим физически, докато можем. Доказахме, че сме в състояние да напълним стомасите си. По-същественият ни проблем е липсата на питейна вода.

 

 

С падането на нощта настъпи необичайно спокойствие. Изгря полумесец и увисна над морето, очертавайки сребриста пътека към северния хоризонт. Някъде в обсипаното със звезди небе изписка птица, но те не можаха да я зърнат. Ниските температури, присъщи на южните географски ширини, се усетиха със залеза на слънцето и потиснаха донякъде жаждата им, което отклони мислите им към други неща. Вълните се удряха равномерно в лодката и караха Мейв да си мечтае да прекара по-щастливо време с децата си. Джордино си представи как е седнал на дивана в дома си във Вашингтон, обгърнал е с едната си ръка раменете на хубава жена, а в другата държи студена халба бира „Курс“, вдигнал е крака върху ниската масичка и гледа заедно с гостенката си някакъв стар филм по телевизията.

След като бе лежал почти целия следобед, Пит се чувстваше напълно бодър и освежен, така че беше в състояние да определи посоката на дрейфуването им и да предвиди времето по формата на облаците, по височината и направлението на вълните и по цвета на залеза. След като се здрачи, той огледа звездите и се опита да изчисли приблизителното местоположение на лодката. Още докато бяха затворени с Джордино в отсека за продоволствия след тръгването им от Уелингтън, той бе обърнал внимание, че в продължение на двайсет минути яхтата поддържаше югозападен курс две-четири-нула градуса. Спомни си, че Джон Мърчант бе споменал, че яхтата може да развива крайцерска скорост до 120 километра в час. Той умножи скоростта по времето и получи, че изминатото разстояние е грубо 3 600 километра от момента, в който напуснаха Уелингтън, до момента, в който бяха пуснати да се носят по течението. Това, пресметна той, означаваше, че те се намират някъде в средата на южната част на Тасманово море, между долните брегове на Тасмания и Нова Зеландия.

Следващата загадка за разрешаване беше, колко далече ги е отнесла бурята. Това вече беше почти невъзможно да се изчисли дори с най-малка степен на точност. Единственото, което Пит знаеше със сигурност, беше, че бурята се разрази от северозапад. За четирийсет и осем часа тя е могла да ги отнесе на доста голямо разстояние в посока югозапад, много далеч от някой бряг. Той знаеше от опит при изпълнение на разни проекти, че водните течения и преобладаващите ветрове в тази част на Индийския океан се движат леко на юг от изтока. Ако те са се носили някъде между четирийсети и петдесети паралели, течението ще ги е закарало в уединената шир на Южна Африка, където кораби изобщо не плаваха. Първото появяване на суша щеше да е най-южната точка на Южна Америка, намираща се на близо хиляда и триста километра оттук.

Той вдигна поглед към Южния кръст, съзвездие, което не се виждаше над трийсет градуса северна ширина, ширината, минаваща през Северна Африка и крайната точка на Флорида. Описано още в древността, неговите пет ярки звезди са направлявали мореплавателите и летците през необхватните пространства на Тихия океан още от първите пътувания на полинезийците. Милиони квадратни морски мили самота, осеяна тук-там само с острови, които представляват огромни планини, издигащи се от океанското дъно.

Обаче, заключи той, колкото и силно да беше желанието им да оцелеят и независимо от късмета, който можеше да им излезе, нямаше никакви изгледи отново да стъпят на суша.