Клайв Къслър
Ударна вълна (57)

55.

В гаража отстрани на къщата те откриха превозните средства, използвани от Дорсет на острова — компактен модел на коли, произвеждани в Австралия и наричани холдени. Изработвани по поръчка, те нямаха врати, за да се улеснява качването и слизането, и бяха боядисани в яркожълт цвят. Пит изпита безкрайна признателност към покойния Артър Дорсет, задето бе оставил ключа в ключалката за запалването на една от колите. Всички бързо се качиха в нея, като Пит и Джордино седнаха отпред, а Мейв и децата — на задната седалка.

Пит запали двигателя и включи на първа скорост. Натисна педала за газта и колата рязко потегли напред.

Като стигнаха портала, Джордино скочи от колата и отвори крилата. Вече излизаха на главния път, когато насреща им се зададе открит камион, натоварен с мъже от охраната, който се движеше в обратната посока.

Пит си помисли: „Това трябваше да стане. Някой сигурно е подал сигнал за тревога“. После изведнъж осъзна действителното положение — предстоеше смяна на пазачите. Мъжете, определени да заемат местата си в охранителния пункт до сводестия портал, щяха да бъдат освободени от задълженията си по съвсем различен от досегашните начини.

— Всички почвайте да махате и да се усмихвате! — нареди Пит. — Създайте впечатлението, че сме едно голямо щастливо семейство.

Униформеният шофьор намали скоростта на камиона и погледна с любопитство пътниците в холдена, след това кимна и поздрави, без да е сигурен, че е разпознал някого от тях, но предположи, че това са гости на семейството на Дорсет. Камионът вече спираше край портала, когато Пит даде газ и запраши с холдена към дока, който се врязваше в лагуната.

— Хванаха се — обади се Джордино.

Пит се усмихна.

— Но само за шейсет секунди. Толкова им трябва, за да установят, че нощната смяна не дреме от скука.

Той отби от главния път, обслужващ двете мини, и се насочи към лагуната. Сега целта им беше право към дока. Между тях и яхтата не се изпречваха никакви коли или фургони. Пит не си направи труда да погледне часовника си, но знаеше, че им оставаха по малко от пет или четири минути до предвидения от Сандекър катаклизъм.

— Те са след нас! — извика Мейв разтревожена.

И без да поглежда в огледалото за обратно виждане, за да се увери, и без да трябваше някой да му каже, Пит знаеше, че бягството им към свободата беше застрашено от бързата реакция на охранителите за предприемане на преследване. Единственият въпрос, който мина през ума му, беше, дали двамата с Джордино ще успеят да вдигнат вертолета във въздуха, преди охранителите да се приближат и да ги свалят със стрелба.

Джордино посочи през предното стъкло към единственото им препятствие — пазача, който стоеше до караулката и наблюдаваше бързото им приближаване.

— Какво да правим с онзи там?

Пит върна на Джордино автоматичния пистолет на Мърчант.

— Вземи това и стреляй по него, ако аз не успея да го сплаша до смърт.

— Ако не успееш какво да…?

Джордино нямаше време да продължи. Пит се вряза в солидно построения дървен док със скорост над 120 километра в час, после рязко натисна спирачките, предизвиквайки дълго плъзгане на колата в посока право към караулката. В първия миг стреснатият пазач не знаеше накъде да отскочи и се закова на място, после се хвърли от дока във водата, за да не бъде смазан от предната решетка на колата.

— Добре се справи — възхити му се Джордино, когато Пит продължи по пътя и закова спирачки до подвижното мостче на яхтата.

— Бързо! — извика той. — Ал, тичай към вертолета, отвържи въжетата и запали двигателя. А ти, Мейв, вземи децата и идете да чакате в салона на яхтата. Там ще сте на по-безопасно място, ако охранителите дойдат, преди да сме се издигнали. Не излизай оттам, докато не видиш, че перките на витлото са почнали да се въртят. Едва тогава хуквайте към вертолета.

— Ти къде ще бъдеш? — попита го Джордино, докато помагаше на Мейв да свали децата от колата, а после ги пришпори да тичат към подвижното мостче на яхтата.

— Ще освободя котвените въжета, за да не могат ония да се качат на борда на лодката.

Докато откачаше тежките въжета на яхтата от болардите и ги мяташе на борда, Пит целият плувна в пот. Накрая хвърли последен поглед към пътя, водещ към семейната къща на Дорсет. Шофьорът на камиона бе отбил погрешно от главния път и колелата му буксуваха в калното поле. Мъжете от охраната загубиха ценни секунди, преди да излязат отново на пътя за лагуната. Почти в същия момент двигателят на вертолета изкашля и заработи и точно тогава от вътрешността на яхтата долетя изстрел от оръжие.

Пит се затича по мостчето, изпълнен с огромен страх. Изпита омраза към самия себе си, примесена със злъч, задето изпрати Мейв и децата й на борда на яхтата, без да я провери преди това. Понечи да извади деветмилиметровия пистолет, но се сети, че го бе дал на Джордино. Прекоси тичешком палубата, смотолеви под носа си: „Моля те, Господи!“, отвори рязко вратата на салона и се втурна вътре.

Свят му се зави, като чу умоляващия глас на Мейв.

— Недей, Дирдри, моля те, недей и тях!

Погледът на Пит попадна на зловещата гледка. Мейв седеше на пода, облегната с гръб на шкафа за книги, и притискаше към себе си двете момченца, които плачеха от страх. Кървавочервено петно върху блузата й се уголемяваше от малка дупка в корема над пъпа.

Насред салона стоеше Дирдри с насочен към децата малък автоматичен пистолет. Лицето и голите й ръце бяха гладки като слонова кост. Беше облечена в тоалет на Емануел Унгаро, очите й гледаха студено, плътно стиснатите й устни образуваха тънка линия. Тя погледна Пит с израз, от който би замръзнал и алкохол. Когато заговори, в гласа й се долови специфичната нотка на умопомрачения човек.

— Аз знаех, че не си загинал — рече тя бавно.

— Ти си по-луда от зловредния ти баща и изродения ти брат — отговори с леден тон Пит.

— Знаех, че ще се върнеш, за да погубиш семейството ми.

Пит се придвижваше бавно, докато прикри с тялото си Мейв и децата.

— Това беше акция за изкореняване на болест. Пред Дорсетови Борджиите изглеждат аматьори — продължи Пит, за да печели време и да се приближи с още един сантиметър. — Убих баща ти, научи ли за това?

Тя кимна бавно; ръката й с пистолета, бяла като мрамор, не трепваше.

— Прислужниците, които Мейв и твоят приятел заключили в гардероба, знаеха, че останах да спя на яхтата и ми се обадиха. Сега и ти като баща ми ще умреш, но след като довърша Мейв.

Пит бавно се обърна назад.

— Мейв вече е мъртва — излъга той.

Дирдри се наведе настрани, за да огледа сестра си, прикрита от тялото на Пит.

— В такъв случай можеш да наблюдаваш как ще убия скъпоценните й близнаци.

— Не! — изкрещя Мейв зад гърба на Пит. — Само не и дечицата ми!

Дирдри мина всякакви граници, когато вдигна пистолета и заобиколи Пит, за да стреля право в Мейв и децата.

Гневът на Пит погълна и най-малката следа от здравия му разум и той се нахвърли на Дирдри. Движението му беше светкавично, той видя цевта на автоматичния пистолет, насочен в гърдите му. Не се подлъга да си мисли, че ще успее. Разстоянието между двамата беше твърде голямо, за да го скъси навреме. От два метра Дирдри щеше да се прицели точно.

Пит почти не усети удара от двата куршума, които се забиха в плътта му. Омразата и злобата, които го изпълваха, бяха достатъчни, за да притъпят всяка болка, да предотвратят всеки ненадеен шок. Той нанесе съкрушителен удар на Дирдри, от който нежните черти на лицето й се изкривиха в противен израз на мъчителна болка. Изпита чувството, че е изкоренил фиданка. Гърбът й се изви и тя се строполи назад върху ниска масичка. Пит се стовари върху нея и я притисна с цялата си тежест. Гръбнакът й се пукна на три места със страхотен звук, наподобяващ чупенето на сухи клонки.

Странният й, нечовешки вик не събуди никакво съжаление у Пит. Главата й се отметна назад и тя го загледа през замъглените си кафяви очи, които все още издаваха дълбока омраза.

— Ти ще си платиш… — изстена тя със злост и се вторачи в уголемяващите се кървави кръгове в горната странична част на гърдите на Пит. — Ти също ще умреш. — Пистолетът й все още беше в ръката и тя се опита да се прицели отново в Пит, но тялото й отказа да се подчини на командите на мозъка й. Всички чувства изведнъж я напуснаха.

— Може би — отвърна той бавно и я погледна с усмивка, бездушна като дръжката на ковчег, уверен, че гръбнакът й е невъзстановимо пукнат. — Но по-добре мъртъв, отколкото парализиран до края на живота си.

Той се свлече от Дирдри и с несигурна крачка се приближи до Мейв. Тя храбро понасяше раната си и без да й обръща внимание, утешаваше малките момченца, които продължаваха да плачат и треперят от уплаха.

— Няма нищо, скъпи мои — говореше им тя. — Сега вече всичко ще бъде наред.

Пит коленичи пред нея и огледа раната й. Кръвта не беше много, малката дупка изглеждаше като прободна рана от тънко острие. Той не можеше да види как врязалият се куршум се е взривил в тялото й, разкъсал е червата и кръвоносните съдове, пробил е дванадесетопръстника и е заседнал между два гръбначни прешлена. Тя имаше вътрешен кръвоизлив и ако не получеше незабавна лекарска помощ, смъртта щеше да я стигне след минути.

Пит имаше чувството, че сърцето му е пропаднало в бездна, пълна с лед. Инстинктивно му се прииска да изкрещи от горчива скръб, но от устата му не излезе никакъв звук, само печален стон, надигнал се отнякъде дълбоко в него.

Джордино не можеше да издържа на това бавене. Зората беше пукнала и източното небе над острова вече оранжевееше от изгряващото слънце. Като видя, че камионът с мъжете от охраната препускаше към дока, той скочи от хеликоптера на палубата на яхтата и се наведе под въртящите се перки. Какво, по дяволите, стана с Пит и Мейв, запита се той обезпокоен. Пит не би губил ценни секунди. Котвените въжета висяха отпуснати във водата, а яхтата, поета от отлива, дрейфуваше на трийсетина метра от дока.

Беше жизненоважно да се действа бързо. Единствената причина, поради която охранителите не стреляха по хеликоптера или яхтата, беше опасението им да не повредят собственостите на Дорсет. Мъжете се намираха на сто метра и все по-бързо се приближаваха.

Докато напрегнато държеше под око преследвачите, Джордино бе толкова дълбоко погълнат от мисли за причините на закъснението на приятелите си, че не чу лая на кучетата, който се разнесе от всички краища на острова, нито забеляза ятото птици, което внезапно излетя към небето и започна да кръжи в объркани кръгове. Не долови също и странното бучене, придружено с потреперването на земята, както и не забеляза ненадейно развълнувалите се води край лагуната, когато звуковите вълни с изумителната сила, движещи се с огромна скорост, се блъснаха в подводната скала на остров Гладиатор.

Едва когато се озова на няколко крачки от вратата за главния салон, той погледна през рамо към охранителите. Те стояха като вцепенени на дока, чиято дъсчена настилка се огъваше като морски вълни. Бяха забравили за обектите си на преследване и сочеха към малък облак от сив дим, който се издигаше и разпростираше над Маунт Скагс. Джордино видя как от входа на тунела в склона на вулкана започна да излиза върволица от хора — също като мравки. Изглежда в Маунт Уинкълман също настъпи някакво раздвижване. Тогава се сети за думите на Пит, предупреждаващи за предстоящото превръщане на острова в дим и пепел.

Той се втурна през вратата в салона, закова се на място и издаде тих стон на мъчителен ужас, когато видя кръвта, която се процеждаше от раните на Пит в гърдите и кръста, малката дупка в корема на Мейв и тялото на Дирдри Дорсет, превито почти надве върху ниската масичка.

— Господи! Какво е ставало тук?

Пит го погледна, но не му отговори, а попита:

— Изригването започна ли?

— От хълмовете излиза дим, земята се тресе.

— Значи много сме закъснели.

Джордино побърза да коленичи до Пит и погледна раната на Мейв.

— Изглежда много зле.

Тя вдигна умолителен поглед към него.

— Моля те, вземи децата и ме остави.

Джордино тежко поклати глава.

— Не мога да го сторя. Или всички тръгваме, или всички оставаме.

Пит се протегна и хвана Джордино за ръката.

— Няма време. Целият остров ще изригне всеки момент. Аз също няма да успея. Вземи децата и бягай оттук, и то веднага!

Джордино не можеше да повярва; стоеше вцепенен като ударен от гръм. Летаргичното равнодушие, остроумният му сарказъм го напуснаха. Яките му рамене като че ли се смалиха. Нищо в целия му живот не можеше да го накара да изостави приятеля си от трийсет години в прегръдките на неминуемата смърт. По лицето му се изписа израз на мъчителна нерешителност.

— Не мога да оставя нито един от двама ви. — Наведе се и промуши ръце под тялото на Мейв, за да я повдигне, после кимна на Пит. — Ще се върна и за теб.

Мейв отблъсна ръцете му.

— Не разбираш ли, че Пит е прав? — с отслабнал глас промълви тя.

Пит му подаде корабния дневник и писмата на Родни Йорк.

— Погрижи се разказът на Йорк да стигне до семейството му — рече той с ледено спокойствие в твърдия си глас. — А сега, за бога, взимай децата и тръгвай!

Джордино поклати глава, раздиран от мъка.

— А ти — не, така ли?

Навън небето изведнъж беше изчезнало и на негово място се виждаше облак пепел, изригващ от средата на Маунт Уинкълман, придружен от тътнещ звук, който всяваше ужас. Всичко беше почерняло от злокобната черна маса, надвиснала като огромен чадър. След малко последва още по-оглушителна експлозия и запрати във въздуха хиляди тонове разтопена лава.

Джордино изпита чувството, че душата му се изтръгна от него. Накрая кимна и извърна глава, наскърбените му очи се изпълниха с необичайно проникновение.

— Е, добре! — И пусна последна шега: — Щом никой тук не ме иска, аз си отивам.

Пит го хвана за ръката.

— Сбогом, стари приятелю! Благодаря ти за всичко, което направи за мен.

— Довиждане! — смънка покрусен Джордино и очите му плувнаха в сълзи. Имаше вид на много стар човек, изпаднал в силен шок. Понечи да каже нещо, но сподави думите си, хвана за ръце децата и се упъти към вратата.