Клайв Къслър
Ударна вълна (14)

12.

22 януари 2000 г.

Близо до остров Хауланд, Южен Тихи океан

За моряците, застанали край бордовите огради на „Ментауай“ — индонезийски товарен кораб, пътуващ от Хонолулу до следващото пристанище за престой — Джейапура в Нова Гвинея, гледката на нестабилния на вид плавателен съд насред океана им се струваше крайно необикновена, дори направо удивителна. Китайската джонка обаче плаваше спокойно върху еднометровите вълни, които прииждаха срещу носа й откъм изток. От нея се излъчваше великолепие — ярко оцветените й ветрила се издуваха от югозападния бриз, лакираните й дървени повърхности блестяха от лъчите на златистооранжевото изгряващо слънце. Две огромни очи, които се събираха, когато се погледнеха право отпред, бяха изрисувани върху върха на носовата част, за да я превеждат според вековното поверие през мъгла и бурно море.

„Цуши“, носеща името на последната китайска овдовяла императрица, беше вторият дом на холивудския актьор Гарет Конвърс, който макар и никога да не беше номиниран за Академичната награда, беше най-популярният касов герой на екшъни на сребърния екран. Джонката беше дълга двайсет и четири метра, широка шест метра и беше направена от горе до долу от кедрово и тиково дърво. Конвърс я бе оборудвал с всички удобства, необходими на екипажа, както и с най-съвременната навигационна техника. Не бе се поскъпил за нищо. Малко бяха яхтите, разкрасени тъй луксозно. Изявен авантюрист от рода на Ерол Флин, Конвърс бе тръгнал с „Цуши“ от Нюпорт Бийч на околосветско пътешествие и сега извършваше последния етап по Тихия океан, минавайки на петдесетина километра от остров Хауланд — отправната цел на Амелия Еърхарт^[1], преди да изчезне през 1937 година.

Когато двата плавателни съда бавно се разминаха по противоположни курсове, Конвърс поздрави търговския кораб по радиото.

— Привети от „Цуши“. Вие кой кораб сте?

Радистът на търговския кораб отвърна:

— Търговският кораб „Ментауай“ от Хонолулу. За къде пътувате?

— За остров Рождество, а оттам — за Калифорния.

— Желаем ви спокойно плаване.

— На вас също — отвърна Конвърс.

Капитанът на „Ментауай“ проследи с поглед отдалечаващата се зад тях джонка, после се обърна към първия си офицер.

— И през ума не ми е минавало, че ще срещна джонка да плава в толкова дълбоки води на Тихия океан.

Първият офицер, от китайски произход, кимна неодобрително.

— Като младеж бях член на екипаж на джонка. Поемаше се огромен риск при пътуване през места, където се развихряха тайфуни. Джонките не са пригодени за лошо време. Те плават доста плитко на повърхността и са склонни бясно да се клатушкат. Огромните пера на кормилото им се чупят лесно при бурно море.

— Значи тия са или много смели, или много луди, щом предизвикват съдбата — каза капитанът и обърна гръб на джонката, която ставаше все по-малка в далечината. — Лично аз се чувствам по-уютно върху стоманен корпус и сигурното туптене на двигателите под краката ми.

 

 

Осемнайсет минути след като товарният кораб и джонката се разминаха, американският контейнеровоз „Рио Гранде“, пътуващ за Сидни, Австралия, с товар от трактори и земеделски съоръжения, чу сигнал за помощ. Радиорубката се намираше непосредствено до просторния навигационен мостик и радистът трябваше само да се обърне, за да съобщи на втория офицер, който бе на ранната сутрешна вахта.

— Сър, получих сигнал за бедствие от индонезийския товарен кораб „Ментауай“.

Вторият офицер Джордж Хъдзън вдигна слушалката на корабния телефон, набра номер и зачака да му се обадят.

— Капитане, получихме сигнал за помощ.

Капитан Джейсън Келси тъкмо се готвеше да погълне първия залък от закуската си в кабината, когато му се обадиха от мостика.

— Добре, господин Хъдзън. Тръгвам. Опитайте да разберете местоположението му.

Келси погълна набързо пържените яйца с шунка, изгълта половин чаша кафе и се упъти през късия коридор към навигационния мостик. Влезе направо в радиорубката.

Радистът го погледна с любопитство в очите.

— Много е странен сигналът, капитане. — И му подаде бележника.

Келси го прегледа и отмести поглед към радиста.

— Сигурен ли сте, че точно това са предали?

— Да, сър. Чуваше се много ясно.

Келси прочете съобщението на глас:

— „Всички кораби да тръгнат веднага. Товарен кораб «Ментауай» на четирийсет километра юг-югозапад от остров Хауланд. Идвайте бързо. Тук всички умират.“ — Той вдигна поглед. — И нищо повече? Никакви координати?

Радистът поклати глава.

— Връзката прекъсна и не можах да се свържа с тях отново.

— Тогава няма как да използваме нашите радиосистеми за откриване на посоката. — Келси се обърна към втория си офицер. — Господин Хъдзън, определете курс към последното съобщено местоположение на „Ментауай“ — югозападно от остров Хауланд. Едва ли ще свършим много работа без точни координати. Но щом не можем да осъществим визуален контакт, ще трябва да се осланяме на локатора, за да ги открием. — Можеше да помоли Хъдзън да вкара числата на курса в навигационния компютър, но предпочете да действа по старите правила.

Хъдзън отиде да работи на масата за морски карти с паралелни линеали, скрепени с шарнири, и чифт измервателни пергели, а Келси даде знак на главния механик да даде на „Рио Гранде“ пълен ход напред. На мостика се появи първи офицер Ханк Шерман, който с прозявка закопчаваше ризата си.

— Отзоваваме се на сигнал за помощ, така ли? — попита той Келси.

Капитанът се усмихна и му подаде бележника.

— На този кораб новините бързо се разнасят.

Хъдзън вдигна поглед от масата за морски карти.

— Изчислих разстоянието до „Ментауай“ на приблизително шейсет и пет километра, пеленг един-три-два градуса.

Келси се приближи до навигационното командно табло и набра координатите. Почти веднага след като компютризираната електронна система му даде нов курс от 132 градуса, огромният контейнеровоз започна бавно да се завърта надясно.

— Други кораби отговориха ли? — попита той радиста.

— Ние сме единствените, които се опитахме да откликнем, сър.

Келси погледна към палубата.

— Трябва да стигнем до него в порядъка на по-малко от два часа.

Объркан, Шерман продължи да се вторачва в съобщението.

— Ако това не е някаква шега, много е вероятно да не заварим нищо друго освен трупове.

 

 

Те откриха „Ментауай“ минути след осем сутринта. За разлика от „Полар Куин“, който бе продължил да се движи на собствен ход, индонезийският товарен кораб като че ли дрейфуваше. На вид изглеждаше спокоен и работещ. От двата комина се виеше дим, но на палубите нямаше следа от хора и неколкократните викове за поздрав през мегафона от капитанския мостик на „Рио Гранде“ останаха без отговор.

— Тихо е като в гробница — прозвуча злокобно гласът на първия офицер Шерман.

— Мили боже! — промълви Келси. — Той е заобиколен от сума ти мъртви риби.

— Не ми харесва видът му.

— Подберете спасителен екип и идете да проверите какво е положението — нареди му Келси.

— Да, сър, тръгвам.

Втори офицер Хъдзън се взираше в хоризонта през бинокъл.

— На десетина километра вляво от борда се вижда друг плавателен съд.

— Насам ли идва? — попита Келси.

— Не, сър. Като че ли се отдалечава.

— Странно. Защо ли подминава бедстващ кораб? Можете ли да го разпознаете?

— Прилича на луксозна яхта, голяма, с плавни очертания, подобна можете да видите закотвена край Монако или Хонг Конг.

Келси отиде до вратата на радиорубката и кимна към радиста.

— Опитайте да се свържете с отминалата яхта.

След една-две минути радистът поклати глава.

— Никакъв звук. Или са изключили приемника си, или не ни обръщат внимание.

„Рио Гранде“ намали скоростта и се плъзна плавно към товарния кораб, който се носеше бавно по ниските вълни. Когато огромният контейнеровоз се приближи съвсем близо до смълчания кораб, от крилото на мостика пред капитан Келси се откри изглед към всичките му палуби. Той видя две бездействащи фигури и нещо, което оприличи на малко куче. Сигнализира отново на кормилната рубка, но не получи ответ.

Моторната лодка с абордажния екип, воден от Шерман, бе спусната на вода и насочена към товарния кораб. Тя се клатушкаше и стържеше корпуса му, докато моряците хвърлиха през бордовата ограда въже с кука и започнаха да издигат стълбата. След минути Шерман се прехвърли на борда и се надвеси над телата на палубата. После изчезна в трапа под капитанския мостик.

Четирима от мъжете го последваха, а други двама останаха в лодката и я отдалечиха на малко разстояние от корпуса, където зачакаха да им бъде даден знак да се върнат и да вземат обратно групата. Дори след като Шерман се увери, че лежащите на палубата мъже са мъртви, пак се надяваше все някой от екипажа на товарния кораб да го очаква. От люка той се качи на мостика и се изпълни с чувство за нереалност. Всички членове на екипажа — от капитана до сервитьора, бяха мъртви и лежаха пръснати по пода, където ги бе сварила смъртта. Радистът беше изцъклил очи и вкопчил ръце в радиоапарата, сякаш се боеше да не падне.

Двайсет минути минаха, преди Шерман да положи радиста на пода и да се обади на „Рио Гранде“.

— Капитан Келси?

— Говорете, господин Шерман. Какво открихте?

— Всички са мъртви, сър, до един, включително два папагала в кабината на главния механик и корабното куче — зайчар, оголило зъби.

— Някакви улики за причината на смъртта?

— Най-вероятно е хранително отравяне. Всички са повръщали, преди да умрат.

— Внимавай да няма отровен газ.

— Ще душа с широко отворени ноздри — обеща Шерман.

Келси замълча, размишлявайки над неочакваното опасно положение. После рече:

— Изпрати обратно лодката. Ще ви дам още петима души да ти помогнат да поемете управлението на кораба. Най-близкото голямо пристанище е Апия, на островите Самоа. Ще предадем кораба на тамошните власти.

— Ами труповете на екипажа? Не можем да ги оставим да лежат така, особено в тази тропическа жега.

Без да се замисля, Келси отвърна:

— Наблъскай ги във фризера. Ще трябва да ги запазим, докато бъдат изследвани от…

Келси бе прекъснат насред изречението — в този момент корпусът на „Ментауай“ се разтърси от силна експлозия някъде дълбоко в утробата му. Капортите над хамбарите изхвърчаха високо към небето, когато пламъци и дим изригнаха отдолу. Корабът като че ли подскочи над водата, после цопна обратно и започна рязко да се накланя на десния си борд. Покривът на кормилната рубка се огъна навътре. Чу се нов дълбок тътен вътре в кораба, последван от остър шум на разкъсващ се метал.

Келси с ужас наблюдаваше как „Ментауай“ започна да се преобръща на дясната си страна.

— Корабът потъва! — изкрещя той по радиото. — Бягайте оттам, преди да е изчезнал под повърхността.

Шерман бе проснат на пода, слисан от сътресението на взрива. Той се огледа наоколо замаян, чувствайки как подът стръмно се накланя. Допълзя до единия ъгъл на разрушената радиорубка, седна там, изпълнен с ужас, и загледа безмълвно как водата приижда през отворената врата към капитанския мостик. Замаяното му съзнание не можеше да осмисли нереалната гледка. Той пое дълга, дълбока въздишка, която се оказа последната в живота му, и се опита несръчно да се изправи на крака, но твърде късно. Топлата зелена морска вода го погълна.

От „Рио Гранде“ Келси и екипажът застинаха от ужас, когато „Ментауай“ се преобърна и дъното на корпуса се показа на повърхността на водата като огромна костенурка от ръждясал метал. С изключение на двамата моряка в лодката, които бяха смазани от корпуса, Шерман и спасителната му група останаха в плен на кораба след експлозиите. Никой от тях не успя да се хвърли зад борда. Със силен грохот от нахлуващата вода и излизащия въздух товарният кораб се скри под повърхността, сякаш бързаше да се превърне в поредната неразрешена загадка на морето.

Никой на борда на „Рио Гранде“ не можеше да повярва, че е възможно товарният кораб да потъне за толкова кратко време. Те гледаха с ужас останките му, обгърнати от тънки струйки дим, които се виеха около водната му гробница, и им беше трудно да приемат, че колегите им са затворени в стоманен ковчег, запокитен към вечния мрак на морското дъно.

Келси остана на място още близо минута, бръчки на скръб и гняв прорязваха лицето му. Незнайно как една новородена мисъл дълбоко в съзнанието му накрая набъбна и изплува от вцепенението му. Той обърна гръб на водовъртежа на смъртта, взе бинокъл и го насочи през предните прозорци към яхтата, която изчезваше в далечината. Превърнала се вече в бяла точка на фона на синьото небе, тя се отдалечаваше с огромна скорост. Тайнственият плавателен съд съвсем не беше пренебрегнал сигнала за помощ, проумя той. Беше се приближил и подминал, а сега съзнателно бягаше от бедствието.

— Проклет да бъдеш, който и да си ти! — процеди той гневно през зъби. — Върви по дяволите!

* * *

Трийсет и един дни по-късно Рамини Тантоа, местен жител на остров Купър от атолската верига Палмира, се събуди и както всяка сутрин тръгна да поплува в топлите води на източната лагуна. Не направил и две крачки по белия пясък пред малката си ергенска колиба, той с удивление видя пред себе си голяма китайска джонка, която незнайно как през нощта бе минала през канала на външните скали и сега бе заседнала по широчина на брега. Лявата й страна беше на сухо и зарита в пясъка, а другата бе обливана от леките вълни на лагуната.

Тантоа извика за поздрав, но никой не се появи на палубата, нито отвърна на поздрава му. Джонката изглеждаше безлюдна. Платната й бяха вдигнати и се издуваха от лекия бриз, а на знамето, което се вееше на кърмата, се виждаха звездите и райетата на Съединените щати. Полировката на тиковата облицовка блестеше, сякаш не е имала достатъчно време да потъмнее от слънцето. Докато заобикаляше полузаровения корпус, Тантоа чувстваше как нарисуваните очи на върха на носа й го следваха.

Накрая той отпусна нервите си и покатервайки се на огромното перо на кормилото, се прехвърли през бордовата ограда върху квартердека. Застана там напълно объркан. От носа до кърмата главната палуба беше пуста. Навсякъде цареше пълен ред — въжетата бяха навити и на местата си, такелажът подреден и в добро състояние. На палубата нямаше нищо разпиляно.

Тантоа слезе долу и тръгна предпазливо през вътрешността на джонката, очаквайки да открие трупове. С облекчение установи, че не се забелязват никакви признаци на смърт и безпорядък. На борда нямаше никой.

Не е възможно плавателен съд от Китай да измине половината от Тихия океан без екипаж, рече си Тантоа наум. Въображението му се изостри и започнаха да му се привиждат призраци. Яхта, управлявана от призрачен екипаж! Изплашен, той се втурна по стълбите към палубата и скочи през бордовата ограда върху топлия пясък. Трябва да съобщи за пострадалия съд в кметството на малкото село на остров Купър. Тантоа се затича по брега и едва когато се отдалечи на безопасно според него разстояние, се обърна през рамо, за да види дали някакво неописуемо страшилище не го следва.

Пясъкът около джонката беше пуст. Само всевиждащите очи на носа го гледаха злобно. Тантоа продължи тичешком към слънцето и повече не се обърна назад.