Клайв Къслър
Ударна вълна (31)

29.

Уелингтън, заключи Пит, докато гледаше през прозореца на самолета на НЮМА, не можеше да бъде разположено на по-красиво място от това. Оградено от огромен залив с лабиринт от острови, ниски планини, сред чиито върхове най-високият беше Маунт Виктория, и пищна зеленина, пристанището се славеше като едно от най-хубавите на света. За десет години това беше четвъртото пътуване на Пит до столичния град на Нова Зеландия и рядко му се случваше да го завари без чести превалявания на дъжд и внезапни пориви на вятър.

Изпълнен с лоши предчувствия, адмирал Сандекър бе благословил с огромна неохота мисията на Пит. Той смяташе Артър Дорсет за опасен, алчен човек, с антисоциално поведение, който убива без капка угризение на съвестта. Оказа съдействие, като разреши на Пит и Джордино да излетят заедно с Мейв за Нова Зеландия със самолет на НЮМА и да поемат командването на изследователския кораб, който да им служи като база за спасителната им операция, но с изричното условие да не рискуват ничий живот. Пит прие на драго сърце условието, знаейки, че доближи ли се веднъж „Ошън Англър“ на безопасно разстояние до остров Гладиатор, единствените застрашени хора ще бъдат самите те тримата. Планът му беше да използва подводна лодка, за да се промъкне в лагуната, после да излезе на сушата и да помогне на Мейв да вземе децата си, след което всички де се върнат на кораба. Този план, потъна в мисли Пит, не включва никакви технически похвати. Озоват ли се веднъж на брега, оттам нататък всичко ще зависи от Мейв.

Той хвърли поглед към Джордино, който пилотираше служебния реактивен самолет „Гълфстрийм“. Якият му приятел излъчваше такова спокойствие, сякаш се бе излегнал на песъчлив бряг под палма. Двамата станаха близки приятели от деня, в който се запознаха в началното училище и се вкопчиха в ръкопашен бой. В гимназията играеха в един и същ футболен отбор, Джордино — като нападател, Пит — като защитник. След това продължиха заедно в Академията на военновъздушните сили. Използвайки най-безцеремонно влиянието на баща си — Джордж Пит беше виден сенатор от Калифорния — за да бъдат навсякъде заедно, Дърк уреди Ал да постъпи с него в школата за подготовка на летци и двамата извършиха два полета в една и съща тактическа ескадрила във Виетнам. Колкото до жените обаче, двамата се различаваха. Джордино се отдаваше на краткотрайни увлечения, докато Пит се чувстваше по-добре с дълги връзки.

Пит стана от седалката и отиде в пътническия салон, където беше Мейв. През целия дълъг и еднообразен полет от Вашингтон тя беше спала на пресекулки и лицето й имаше уморен и изпит вид. Дори сега лежеше със затворени очи, но начинът, по който непрекъснато променяше положението си в тясното легло, показваше, че все още не бе потънала в дълбок сън. Той протегна ръка и леко я разтърси.

— Приземяваме се в Уелингтън — осведоми я той.

Клепките на невероятно сините й очи трепнаха и се отвориха.

— Будна съм — смънка тя сънено.

— Как се чувстваш? — Гласът на Пит прозвуча нежно и загрижено.

Тя се надигна и енергично закима.

— Готова за действие!

Джордино включи основното осветление на самолета и се сниши плавно, докато гумите докоснаха пистата и изпуснаха лек дим от първоначалното триене. Изведе самолета от пистата и продължи по плаца към мястото за паркиране на транзитни и частни самолети.

— Виждаш ли някаква кола на НЮМА? — извика през рамо той на Пит.

Никъде не се виждаха познатите цветове — тюркоазен и бял.

— Сигурно са закъснели — подхвърли Пит. — Или пък ние сме подранили.

— Според стария часовник на пулта сме подранили с петнайсет минути — уточни Джордино.

От платформата на малък лекотоварен автомобил обслужващият линията на полета даде знак на Джордино да го последва към свободното пространство на паркинга между редица от служебни реактивни самолети. Джордино намали и спря, когато върховете на крилата на неговата машина се изравниха със самолетите от двете му страни, после започна процедура по изключване на двигателите.

Пит отвори пътническата врата и спусна малко стъпало до площадката на стълбата, преди да слезе. Мейв го последва и започна да се разхожда напред-назад, за да разкърши стави и мускули, схванати и напрегнати от продължителния полет. Тя огледа паркинга, за да види с какво ще се превозят по-нататък.

— Останах с впечатлението, че някой от кораба ще ни посрещне — каза тя между две прозевки.

Джордино им подаде пътните чанти, заключи самолета и притича до Пит и Мейв под едното крило, за да се скрие от внезапната дъждовна вихрушка, която мина над летището. С почти същата бързина, с каквато се появи, вихърът продължи към залива и през движещата се маса от бели облаци се показа слънцето. След няколко минути се зададе един микробус „Тойота“, от двете страни на който беше изписано „ПРИСТАНИЩЕ—ЛЕТИЩЕ—ПРИСТАНИЩЕ“, разплиска няколко локви и спря. Шофьорът слезе и тръгна към самолета. Беше слаб, с дружелюбно лице и облечен като лентяй, навъртащ се покрай дръгстор.

— Някой от вас да е Дърк Пит?

— Аз съм — потвърди Пит.

— Карл Марвин. Извинявайте, че закъснях. Акумулаторът на бреговия фургон, който превозваме на борда на „Ошън Англър“ свърши, та трябваше да наема транспорт от началника на пристанището. Надявам се, че не съм ви притеснил.

— Ни най-малко — отвърна кисело Джордино. — В това време се наслаждавахме на тайфуна.

Сарказмът мина покрай ушите на шофьора.

— Предполагам, че не сте чакали дълго.

— Не повече от десет минути — отвърна Пит.

Марвин натовари багажа им в задната част на микробуса и потегли веднага щом пътниците му се качиха.

— Разстоянието от летището до дока, където е вързан корабът, не е голямо — поясни той с приветлив глас. — Настанете се удобно и приятно пътуване!

Пит и Мейв седнаха един до друг, хванаха се за ръце като юноши и тихичко се заприказваха. Джордино зае мястото пред тях и точно зад шофьора. Почти през целия път изучаваше една въздушна снимка на остров Гладиатор, която адмирал Сандекър бе взел от Пентагона.

Времето мина бързо и скоро те отбиха от главния път и навлязоха в оживения пристанищен район, който се намираше доста близо до града. Цял парк от международни товарни плавателни съдове, представляващи предимно азиатски корабни линии, бе хвърлил котва до дългите пристани, оградени от двете страни с огромни складови постройки. Никой не обръщаше внимание на криволичещия покрай постройките, корабите и високите кранове микробус. Шофьорът хвърляше поглед ту в огледалото за задно виждане, за да поглежда пътниците, ту към пристаните пред него.

— „Ошън Англър“ е точно зад следващия склад — посочи той неопределено през предното стъкло към някакъв невидим обект.

— Готов ли е да потегли още щом се качим на борда? — поинтересува се Пит. 

— Екипажът само чака да пристигнете.

Джордино погледна замислен тила на шофьора и полюбопитства:

— Каква служба изпълнявате на кораба?

— Аз ли? — попита Марвин, без да се обръща. — Аз съм фотограф от снимачния екип.

— Как ви се струва пътуването с капитан Демпси?

— Той е голям финяга. Отделя огромно внимание на изследователите и работата им.

Джордино вдигна поглед и видя, че Марвин ги наблюдава в огледалото за задно виждане. Той му се усмихна и остана така, докато Марвин не се съсредоточи отново в шофирането. После, под прикритието на облегалката пред него, написа нещо върху квитанцията за количеството гориво, с което бе заредил самолета в Хонолулу, преди да поемат към Уелингтън. Смачка хартийката и внимателно я метна през рамо в скута на Пит.

Пит, който се бе увлякъл в разговор с Мейв, не бе чул и дума от разговора между Джордино и шофьора. Нехайно разгъна бележката и прочете:

Този момък е съмнителен.

Пит се наведе напред и заговори с непринудено изражение, без да поглежда подозрително към шофьора.

— Какво те прихвана, та искаш да развалиш удоволствието ни?

Джордино се обърна на седалката си и заговори много тихо.

— Нашият приятел не е от „Ошън Англър“.

— Целият съм в слух.

— Подведох го, като му казах, че капитанът е Демпси.

— Но Пол Демпси управлява „Айс Хънтър“. Джо Рос е капитанът на „Англър“.

— Ето ти и друго несъответствие. Нали ти, аз и Руди Гън изработихме графика на изследователските проекти и подбрахме персонала, преди да заминем за Антарктида.

— Е, и?

— Нашето приятелче отпред не само че има преправено тексаско произношение, ами и твърди, че е фотограф от снимачния екип на борда на „Ошън Англър“. Изясни ли ти се картинката?

— Изясни ми се — изсумтя Пит. — Никакъв снимачен екип не е бил предвиждан за проекта. Само лаборанти и геофизици се качиха на борда, за да наблюдават океанското дъно.

— Този тип ни кара право в ада — каза Джордино, гледайки през прозореца към склада пред тях, на чиято двойна врата с едри букви бе изписано: ДОРСЕТ КОНСОЛИДЕЙТИД МАЙНИНГ ЛТД.

Опасенията им се сбъднаха. Шофьорът извъртя кормилото и мина през зейналата врата и между двама мъже с униформата на охраната на „Дорсет Консолидейтид“. Мъжете побързаха да влязат след микробуса и натиснаха бутона за затваряне на вратата.

— В крайна сметка трябва да призная, че ни пипнаха — обади се Пит.

— Какъв ли ще е планът на действие? — подхвърли Джордино, без да шепне повече.

Вече нямаше време за дълги обсъждания. Микробусът навлизаше все по-навътре в тъмното складово помещение.

— Изритай нашето приятелче Карл и да изчезваме оттук.

Джордино не изчака да му броят до три. След четири бързи крачки той стисна за гушата мъжа, който се представи като Карл Марвин. С невероятна пъргавина го извъртя зад кормилото, отвори вратата на кабината и го избута навън.

В следващия миг, сякаш бяха репетирали, Пит скочи на шофьорската седалка и натисна педала за газта до постлания с килимче под. Микробусът мигом се устреми напред през група въоръжени мъже и ги пръсна във всички посоки като листа след отминаващо торнадо. Пред микробуса се изпречиха две палети, натоварени с кашони, пълни с електрически домакински уреди от Япония. Пит с нищо не показа, че е готов за предстоящия сблъсък. Кашони, части и отломки от тостери, миксери и кафеварки изригнаха във въздуха подобно на шрапнел, изгърмял от куршум на гаубица.

Пит направи остър обратен завой по широка пътека, разделяща редиците от пълните със стока сандъци, насочи се към една голяма метална врата и се прегърби над кормилото. След силен метален тропот, който изтръгна вратата от пантите й, тойотата с рев се озова вън от склада на товарния док. Пит бързо изви кормилото наляво-надясно, за да не закачи едната подпора на висок товарен кран.

В този край докът беше пуст. Наблизо нямаше закотвени кораби, които да товарят и разтоварват трюмовете си. Неколцина работници, поправящи част от кея, си ползваха почивката и обядваха, седнали плътно един до друг върху дълга дървена бариера, преграждаща път, излизащ от кея. Пит натисна клаксона и рязко извъртя кормилото, за да не помете работниците, които замръзнаха на местата си, като видяха връхлитащото върху тях превозно средство. Микробусът тъкмо заобиколи почти цялата бариера, без да я докосне, когато в последния момент задният калник закачи едната вертикална опора и напречната греда се завъртя в кръг; работниците се разбягаха по кея като по знак от изплющял камшик.

— Извинете ме, че стана така! — извика след тях Пит, докато се отдалечаваше.

Съжали, че на идване не бе следил внимателно пътя и късно осъзна, че съмнителният тип нарочно бе заобикалял, за да ги заблуди. Хитър номер, който даде резултат. Сега той нямаше никаква представа накъде да завие, за да излезе на главния път, водещ към града.

Изведнъж дълъг камион с ремарке му препречи пътя. Той трескаво започна да върти кормилото на зигзаг, за да не се забие в огромния камион. Чу се силен шум от хрущене на метал, последван от трясъка на счупени стъкла и стържещ звук от мачкане на ламарина — микробусът раздираше странично предницата на камиона. С вдлъбната и нагъната от край до край дясна част микробусът, станал неуправляем, заподскача бясно. Пит го овладя и заподнася задницата му, докато го изправи. Ядосан, заби юмрук в кормилото, като видя, че през току-що счупеното предно стъкло струи навътре течност. От удара радиаторът бе изскочил от болтовете си и маркучите към двигателя се бяха откачили. Но това не беше единствената повреда. Дясната гума бе спукана, предното окачване се бе изкривило.

— Налага ли се да се блъскаш във всяко нещо, което се изпречи на пътя ти? — измърмори Джордино; той седеше на пода откъм непострадалата страна на микробуса, обгърнал с мускулестите си ръце Мейв.

— Беше безразсъдно от моя страна — призна Пит. — Някой пострада ли?

— Получих необходимите синини, за да спечеля дело за малтретиране — смело заяви Мейв.

Джордино разтърка набъбваща цицина на главата си и погледна с нещастен вид Мейв.

— Голям подлец е твоят старец. Знаел е, че идваме и ни устрои прием с изненади.

— Сигурно някой от НЮМА се подписва във ведомостта му. — Пит хвърли пронизващ поглед към Мейв. — Надявам се, че не си ти.

— Не съм аз — отвърна твърдо Мейв.

Джордино се измести в задната част на микробуса и погледна през прозореца дали не ги преследват. Два черни фургона заобиколиха, поклащайки се, ударения камион и тръгнаха след тях.

— Имаме си преследвачи, препускащи след ауспуха ни.

— Добри момчета ли са, или лоши?

— Не обичам да съм преносител на тъжни вести, но трябва да ти кажа, че не са с бели шапки.

— Това ли ти е определението за положително качество?

— Само то да е! На вратите им е изписано „Дорсет Консолидейтид Майнинг“.

— Успя да ме спечелиш!

— Ако много се приближат, бих могъл да им поискам шофьорските книжки.

— Благодаря, имам си огледало за задно виждане.

— Като си помислиш какви поразии направихме, досега трябваше да са ни подгонили една дузина полицейски коли — изропта Джордино. — Те защо не си изпълняват задълженията да патрулират на доковете? Лично аз считам за уместно да те арестуват за безразсъдно шофиране.

— Доколкото познавам татко — намеси се Мейв, — той им е платил, за да си вземат отпуска.

Без охладител двигателят загря и започна да изпуска облаци пара изпод капака. Пит едва успяваше да владее разбитото превозно средство. И двете предни колела бяха наклонени навън и напъваха да се въртят в обратна посока. Изведнъж пред микробуса зейна тясна пътека между два склада. Принуден да хвърли зара за последен път, Пит запрати микробуса в ограниченото пространство. Но късметът му изневери. Твърде късно установи, че пътеката водеше към запустял кей без изход освен този, през който мина.

— Край на пътя — въздъхна той.

Джордино се обърна и отново погледна назад.

— Полицейският отряд знае това. Спряха, за да отпразнуват победата си.

— Мейв?

Мейв мина напред.

— Да? — тихо изрече тя.

— Колко дълго можеш да задържиш дъх?

— Не знам, може би една минута.

— Ал, какво правят ония отзад?

— Идват към микробуса, с доста противни палки в ръка.

— Искат ни живи — каза Пит. — Добре, група, заемете места и се дръжте здраво.

— Какво смяташ да правиш? — попита Мейв.

— Ние, моя единствена любов в живота ми, ще поплуваме малко. Ал, отвори всички прозорци. Искам това нещо да потъне като тухла.

— Надявам се водата да е топла — подметна Джордино, докато вдигаше резетата на прозорците, — хич не обичам студена вода.

А на Мейв Пит каза:

— Поеми си няколко глътки въздух, за да оросиш кръвообращението си с колкото можеш повече кислород. Издишай и отново вдишай, след като скочим.

— Обзалагам се, че мога да плувам под вода по-бързо от теб — каза тя с непоколебима решителност.

— Ето ти възможност да го докажеш — не скри възхищението си Пит. — И не си губи времето да изчакваш въздушна яма. Веднага щом водата спре да нахлува в микробуса, излез през прозореца вдясно от теб и плувай под кея.

Пит се протегна зад шофьорската седалка, отвори ципа на пътната си чанта, извади найлонов пакет и го напъха отпред в панталона си, придавайки на това място по-голяма издутина от естествената.

— Какво си наумил? — попита Мейв.

— Това е вълшебната ми чантичка за непредвидени случаи — поясни Пит. — Никога не излизам от къщи без нея.

— Всеки момент ще ни сгащят — съобщи най-спокойно Джордино.

Пит навлече кожено яке, вдигна ципа до яката, обърна се и сграбчи кормилото.

— Добре, да видим сега дали ще получим високи оценки от съдиите.

Той форсира двигателя и превключи автоматичната трансмисия на бавен ход. Разнебитеният микробус тръгна рязко напред, дясната предна гума заигра, излизащата отпред пара беше толкова гъста, че почти нищо не се виждаше, но колата продължи да набира скорост на път към водата. Кеят нямаше парапет, само една ниска хоризонтална греда, която служеше за ограничителен бордюр за пътните превозни средства. Предните колела поеха силата на удара в препятствието. Разхлабеното вече предно окачване се откъсна, когато останалото без колела шаси се стовари върху него, задните колела разкъсваха гума, докато се въртяха, избутвайки от кея онова, което беше останало от тойотата.

Микробусът полетя надолу като в забавен каданс, преди по-тежката предна част да се забие във водата с огромен плисък. Последното нещо, което запомни Пит, беше силното съскане на прегретия двигател от съприкосновението с водата, която веднага след това нахлу през падналото навътре счупено предно стъкло и през отворената пътническа врата.

Тойотата подскочи веднъж, задържа се за миг на повърхността, после се скри от поглед под зелената вода на залива. Единственото, което мъжете от охраната на Дорсет видяха, когато се затичаха до ръба на дока, беше облак пара, множество бълбукащи мехурчета и уголемяващо се мазно петно. Образуваните от удара вълни се разнесоха, къдрейки леко повърхността до пилотите под кея. Мъжете изчакаха нетърпеливо появата на глави, но от зелените дълбини не идваха никакви признаци на живот.

Пит предположи, че щом доковете могат да приютят големи товарни кораби, дълбочината на водата трябва да е най-малко петнайсет метра. Потъналият с колелата надолу микробус заседна в калното дъно на пристанището и разбърка тинята, която се пръсна във вид на търкалящи се облаци. Пит се оттласна от кормилото и доплува до задната част на микробуса, за да провери дали Мейв и Джордино са невредими и са успели да се измъкнат през прозореца. Облекчен, че ги нямаше, той се промъкна през отвора и се отритна към непрогледната тиня. Когато доплува до чиста вода, видимостта се оказа по-голяма, отколкото очакваше, а температурата — с един-два градуса по-ниска. Приливът донасяше съвсем чиста вода и това му позволяваше да види поотделно всеки пилот под кея. Прецени, че видимостта е около двайсет метра.

След малко Пит разпозна размазаните фигури на Мейв и Джордино на четири метра пред него, които неотклонно напредваха във водното пространство. Той погледна нагоре, но повърхността представляваше само едно неясно петно от пречупена от облачно небе светлина. После изведнъж водата значително потъмня, когато той заплува под кея между пилотите. За момент загуби другите в мрачината, после почувства, че белите му дробове започват да се свиват от засилващата се липса на въздух. Той се оттласна косо към повърхността, оставяйки се на способността на тялото му да го издигне нагоре, само сложи ръка върху главата си, за да се предпази от удар в нещо твърдо и остро. Накрая се появи на повърхността сред малко езеро от плаващи боклуци. Пое няколко глътки солен въздух и обръщайки се, видя, че Мейв и Джордино се поклащат във водата малко зад гърба му.

Двамата доплуваха до него и възхищението му към Мейв се засили, като я видя да се усмихва.

— Какво се перчиш! — зашепна тя, за да не я чуят хората на Дорсет. — Обзалагам се, че в опита си да ме изпревариш едва не се удави.

— Още има живот в старчето — също шепнешком й отвърна Пит.

— Не вярвам някой да ни е видял — смънка под носа си Джордино. — Озовах се под дока почти веднага след като излязох от тинестия облак.

Пит посочи към главната пристанищна площ.

— Единствената ни надежда е да плуваме под кея, докато намерим безопасно място, откъдето да се покатерим горе безпрепятствено.

— Дали да не се качим на първия кораб, на който се натъкнем?

По лицето на Мейв се изписа съмнение. Дългата й руса коса се полюшваше на повърхността на водата зад нея като златни тръстики върху езеро.

— Ако хората на баща ми открият следите ни, той ще принуди екипажа да ни предаде на него.

Джордино я погледна и попита:

— Не допускаш ли, че екипажът ще ни задържи, докато сме под закрилата на местните власти?

Пит поклати глава и от косата му се разхвърчаха капки вода.

— Ако ти беше капитанът на кораба или началникът на пристанищната полиция, на кого щеше да повярваш, на едно трио полуудавени плъха или на думата на онзи, който представлява Артър Дорсет?

— Вероятно не на такива като нас — призна Джордино.

— Ех, да можехме да стигнем до „Ошън Англър“!

— Там ще е първото място, където ще очакват да отидем — отбеляза Мейв.

— Качим ли се веднъж на борда, хората на Дорсет доста ще се озорят, ако се опитат да ни свалят — увери я Пит.

— Спорен въпрос — измърмори под носа си Джордино. — Та ние нямаме и най-смътната идея до кой кей е хвърлил котва „Ошън Англър“!

Пит погледна приятеля си с укор в погледа.

— Много мразя, като почнеш да разсъждаваш трезво.

— Корпусът му тюркоазен ли е и в бяло, където са кабините — като на „Айс Хънтър“? — попита Мейв.

— Всички кораби на НЮМА са боядисани по един и същ начин — отвърна Джордино.

— Значи го виждам. Вързан е за кей 16.

— Предавам се. Къде се пада кей 16 оттук?

— Четвъртият по посока север — отговори Пит.

— Как го установи?

— По надписите на складовете. Мярнах номер 19, преди да отпраша с микробуса от кей 20.

— Ами след като определихме местонахождението си и знаем посоката, давайте да тръгваме — предложи Джордино. — Ако ония имат поне половин мозък в главата си, ще пратят водолази да търсят трупове в микробуса.

— Избягвайте да се доближавате до пилотите — предупреди ги Пит. — Под повърхността те целите са гъсто обвити с миди. Черупките им режат като бръснач.

— Затова ли плуваш с кожено яке? — попита Мейв.

— Човек никога не знае кого ще срещне — отвърна Пит.

Без пряк поглед те не можеха да преценят какво разстояние трябваше да изминат, за да стигнат до научноизследователския кораб. Пестейки силите си, заплуваха бавно и равномерно бруст между лабиринта от пилоти, скрити от погледите на хората на Дорсет стоящи на дока. Стигнаха до основата на кей 20, после минаха под главната пристанищна артерия, която свързваше всички товарни докове, и накрая поеха на север към кей 16. Близо час се изниза, преди Мейв да мерне тюркоазния корпус, който се отразяваше във водата под кея.

— Успяхме! — извика радостно тя.

— Рано е още да си броиш паричната награда — предупреди я Пит. — Докът сигурно гъмжи от мускулестите патрули на баща ти.

Корпусът на кораба беше само на два метра от пилотите. Пит продължи да плува, докато стигна точно под площадката за качване на кораба. Вдигна ръце, обви ги около една траверса, която подсилваше пилотите и се издигна над водата. Покатери се по наклонените греди до горния ръб на дока, после бавно вдигна глава и огледа най-близкото заобикалящо го пространство.

Районът около площадката за качване на борда беше пуст, но на най-близкия вход към кея имаше паркиран един фургон на охраната на Дорсет. Преброи четирима мъже, разположени в редица в пространството между камарите от товарни сандъци и няколко коли, паркирани покрай кораба, закотвен пред „Ошън Англър“.

Пит се наведе под ръба на дока и се обърна към Мейв и Джордино:

— Нашите приятели пазят входа за кея на осемдесет метра от него, достатъчно са далече, тъй че не могат да ни попречат да се качим на борда.

Повече обяснения не бяха нужни. Пит издърпа двамата към гредата, на която стоеше. После, като по сигнал, и тримата се прехвърлиха над гредата, която служеше за ограничителен бордюр, притичаха покрай огромен кнехт, на който бяха закачени въжетата на кораба, и начело с Мейв се втурнаха по площадката за качване към откритата палуба.

Когато Пит се качи благополучно на кораба, инстинктите му неимоверно се изостриха. Беше направил огромна грешка, която не можеше да бъде поправена. Разбра го, когато видя как мъжете, охраняващи дока, закрачиха бавно и неотстъпно към „Ошън Англър“, като че ли се разхождаха в парка. Нямаше викове или суматоха. Държаха се така, сякаш очакваха, че жертвите им внезапно ще се появят и ще се качат в светая светих на кораба. Когато огледа лишените от човешко присъствие докове, разбра, че тук ставаше нещо много, много нередно. На един работен кораб все някой от екипажа щеше да се мерне. Подводните лодки роботи, хидролокаторните уреди, огромната лебедка за спускане на наблюдателните системи в дълбините стояха прилежно подредени на местата си. Рядко се случваше някой инженер или изследовател да не се суети около първокласната си апаратура. Напълно се увери, че се е случило немислимото, когато откъм една стълба, водеща към капитанския мостик, се отвори врата и на палубата се появи позната фигура.

— Толкова се радвам да ви видя отново, господин Пит — каза подигравателно Джон Мърчант. — Не се предавате, нали?