Клайв Къслър
Ударна вълна (37)

35.

Четири дни без вода. Безмилостната жега и постоянната влага изсмукваха потта от телата им. Пит нямаше да ги остави на произвола върху пустата водна шир, която бе в състояние да отслаби физическата енергия и съзидателната мисъл. Монотонното плискане на вълните в лодката ги докарваше почти до лудост, докато накрая те свикнаха с него. Ключът на оцеляването беше изобретателността. Пит се бе запознал с много отчетни доклади за круширали кораби и бе разбрал, че повечето моряци от бедстващите плавателни съдове са издъхнали от летаргия и чувство за безпомощност. Затова той непрекъснато караше Мейв и Джордино да вършат нещо през деня и ги оставяше да спят само нощем.

Това даде резултат. Освен че изпълняваше ролята на касапин, Мейв бе вързала въжета за една копринена носна кърпичка и я бе пуснала да се влачи зад кърмата на лодката. Служейки за мрежа, кърпичката събираше различни видове планктон и микроскопичен морски свят. След няколко часа Мейв разпредели върху капака на едната седалка морските екземпляри на три малки купчинки и им ги предложи като морска салата.

Джордино издълба с твърдото стоманено острие на войнишкия нож зъбци на куката, която Пит бе приспособил от катарамата на колана си. Той бе поел задълженията по риболова, а Мейв, използвайки знанията си по биология и зоология, сръчно почистваше и нарязваше на парчета дневния улов. Повечето корабокруширали моряци щяха просто да потопят куката във водата и да чакат. Джордино обаче прескочи предварителното съблазняване на рибата. След като сложи на куката по-подбрана, по-апетитна, поне за рибата, стръв — късчета от вътрешностите на акулата, той започна да върти влакното подобно на каубой, готвещ се да метне ласото към някоя крава, като в същото време бавно го навиваше около лакътя и вдлъбнатината между палеца и показалеца си и след всеки метър го разклащаше, за да имитира жива стръв. Очевидно, шаващата вечеря привличаше повече плячката му и скоро Джордино хвана първата си риба. Една дребна риба тон налапа стръвта и след по-малко от десет минути бе издърпана на борда.

Бюлетините за претърпелите корабокрушение моряци изобилстваха от случаи за мнозина, които, макар и заобиколени от риба, бяха умрели от глад, тъй като не са знаели как да я ловят. За разлика от Джордино. Веднъж намерил цаката на риболова, той така усъвършенства системата си, че започна да вади риба с виртуозността на дългогодишен рибар. Ако разполагаше с мрежа, само за няколко часа щеше да напълни лодката с улов. Водата около и под малкия плавателен съд приличаше на аквариум. Риби с всякакви размери и луминесцентни цветове съпровождаха изгнаниците. По-дребните пъстроцветни риби привличаха по-едрите, а те на свой ред подмамваха по-големите акули, които застрашително се струпваха и блъскаха в лодката.

Зловещи и в същото време изящно гъвкави, убийците на дълбините се плъзгаха напред-назад покрай лодката, а триъгълните им перки пореха водната повърхност като секири. Придружени от антуража си от легендарните лоцмани, акулите се обръщаха на една страна, за да се гмурнат под малкия плавателен съд. Издигайки се на гребена на някоя вълна, докато лодката се спускаше в браздата, те като че ли надникваха в нея, за да хвърлят поглед към потенциалните си жертви с прозрачните си като кубчета лед очи. Пит си спомни за една репродукция на картина на Уинслоу Хомър, която висеше в една от класните стаи на прогимназията му. Наричаше се „Гълфстрийм“. Тя изобразяваше един чернокож, плаващ на платноход, чиято единствена мачта бе счупена и той се носеше по течението, заобиколен от цял пасаж акули, под проливен дъжд. С тази картина Хомър показваше своето виждане за неравната битка на човека с природните сили.

Старият изпитан и неопровержим метод, открит от първите мореплаватели и прокудените в морето — да се изсмуква влагата от суровата риба — намери приложение в храненето им, наред с акуловото месо, изсушавано на слънце като пастърма. Японският им вид храна се увеличи и с две доста едри летящи риби, които една вечер те намериха да се мятат на дъното на лодката. Мазният вкус на прясна сурова риба нямаше да бъде удостоен с награда от никой чревоугодник, но поне за дълго време успяваше да притъпи мъчителното чувство за глад и жажда. Само след няколко хапки стомасите им се насищаха.

Те успяваха също така и да намалят необходимостта от възстановяване на секрециите си, като през няколко часа се редуваха да скачат във водата един по един, докато оставащите на борда зорко следяха за появата на акули. Чувството им за разхлаждане се подсилваше още повече, когато се излягаха с мокрите си дрехи под сянката на навеса, което пък им помагаше да се преборят и с неприятното усещане за обезводняване и ги предпазваше от слънчево изгаряне. Освен това по този начин пластът сол, който бързо се натрупваше по кожата им, скоро се стопяваше.

Природните сили до голяма степен опростяваха мореплавателските дейности на Пит. Западните ветрове, духащи от бурната зона на морето, ги изтласкваха на изток. Водното течение също се движеше в тази посока. Той определяше приблизителното си местоположение по слънцето и звездите, като използваше уред, подобен на екер, който бе измайсторил от две летви, отсечени от греблото.

Този уред за определяне на географската ширина също бе изобретен от древните мореплаватели. Единият край на вертикалната летва се държеше пред окото, а напречната летва калибрираше чрез плъзгането й напред-назад, докато единият й край застанеше точно между слънцето, или съответно звездите, и хоризонта. Ъгълът на географската ширина тогава се отчиташе по резките, издълбани във вертикалната летва. След като установеше ъгълът, мореплавателят можеше чрез грубо пресмятане да определи приблизителната ширина, без да се допитва до публикувани таблици. Определянето на дължината обаче — в случая на Пит, доколко на изток бяха изтласкани — беше нещо друго.

Нощното небе сияеше от звезди, които се превърнаха в нещо като светещи точки върху небесен компас, въртящ се от изток на запад. След като в продължение на няколко нощи Пит определяше местоположението им, той успя да състави елементарен борден дневник, като вписваше изчисленията си в единия край на найлоновия калъф на лодката с малко късче молив, който Мейв случайно бе намерила забутан под единия поплавък. Основното му затруднение беше, че той не познаваше така добре звездите и съзвездията, намиращи се далеч на юг, както онези на север от екватора, и затова трябваше да налучква.

Леката лодка беше чувствителна към вятъра и често се понасяше по водата като че ли беше с платна. За да измери скоростта й, Пит хвърли пред лодката едната си гуменка, завързана за петметрова връв. После преброи секундите, за които лодката стигна до нея, преди да издърпа гуменката, за да не бъде отнесена към кърмата. Пресметна, че западният вятър ги движи с малко под три километра в час. Тогава приспособи найлоновия калъф на лодката във вид на платно, а от греблото направи къса мачта и установи, че скоростта се увеличи до пет километра, което се равняваше на бавен ход, ако слезеха от лодката и тръгнеха пеша до нея.

— Плаваме без посока като останки от самолет или кораб върху огромен морски свят — измърмори Джордино през напластените си със сол устни. — Единственото, което трябва да направим, е да намерим начин да управляваме това чудо.

— Ясно! — рече Пит, докато сваляше с отвертката пантите на седалката от стъклено влакно, която покриваше складовото отделение. След десет минути той вдигна правоъгълния капак, който по размери и форма приличаше на вратичка от шкаф. — Всеки ход е от значение.

— Как смяташ да го закрепиш? — попита го Мейв, отдавна привикнала на непрестанните му прояви на изобретателност.

— Ще му сложа пантите и на другите седалки. После ще го завинтя за кърмовата греда, която държи извънбордовия двигател, за да се върти напред и назад. След това ще завържа две въжета в горния му край и така ще можем да го управляваме по същия начин, както се управлява всяко кормило на кораб или самолет. Това се казва да направиш от света по-добро място за живеене.

— И го постигна — отбеляза философски Джордино. — Патент за артистичност, елементарна логика, лениво живуркане, сексапилност, всичко има тук.

Пит погледна Мейв и се усмихна.

— Страхотното при Ал е, че той е изключително театрален.

— Е, сега, след като имаме мъничко контрол и велик навигатор, накъде ще поемем?

— Зависи от дамата — отговори Пит. — Тези води са й по-познати, отколкото на нас.

— Ако се насочим право на север — рече Мейв, — може би ще стигнем до Тасманово море.

Пит поклати глава и посочи импровизираното платно.

— Лодката не е пригодена да плава при попътен вятър. Понеже дъното й е плоско, ще бъдем отнесени пет пъти по-далече на изток или на запад. Първото появяване на суша е най-южната точка на Нова Зеландия, което е възможност, но твърде далечна. Ще трябва да направим компромис и да нагласим платното леко на север от изток, да речем курс седемдесет и пет градуса според моя предан скаутски компас.

— Колкото по на север, толкова по-добре — каза Мейв и кръстоса ръце пред гърдите си, за да се стопли. — По на юг нощите са много студени.

— Знаеш ли дали има суша по този курс? — попита я Джордино.

— Тук-там — отвърна тя уверено. — Островите, намиращи се на юг от Нова Зеландия, са малко и доста отдалечени един от друг. Спокойно можем да минем между тях, без да ги видим, особено нощем.

— Изглежда, те ще се окажат единствената ни надежда. — Пит държеше в ръка компаса и следеше стрелката му. — Спомняш ли си горе-долу местонахождението им?

— Остров Стюарт е под Южния остров. След това идват Снеърс, Окланд и на деветстотин километра по на юг се намират островите Макуейри.

— Стюарт е единственият от тях, който ми звучи смътно познат — отбеляза замислен Пит.

— Откажи се от Макуейрите. — Мейв несъзнателно потрепери. — Там единствените обитатели са пингвините, а и често вали сняг.

— Сигурно го докарват по-студените течения от Антарктида.

— Пропуснем ли дори един от островите, по целия път до Южна Америка ни чака открито море — вметна обезсърчително Джордино.

Пит засенчи очите си и огледа празното небе.

— Ако студените нощи не ни хванат, без дъжд ще се обезводним много преди да стъпим на песъчлив бряг. Най-доброто разрешение ще бъде да се движим към южните острови, с надеждата да се натъкнем на някой от тях. Може да се рече, че ще заложим всичко на една карта, за да намалим риска.

— Значи правим опит да стигнем Макуейрите — каза Джордино.

— Те са най-голямата ни надежда — потвърди Пит.

С огромната помощ на Джордино Пит скоро натъкми платното под лек ъгъл на пеленг седемдесет и пет градуса по магнитния компас. Приспособеното кормило работеше толкова добре, че им даваше възможност да увеличат курса си до почти шейсет градуса. Въодушевени от съзнанието, че имат известно влияние над съдбата си, те се изпълниха с лек оптимизъм, който Джордино подсили, като най-неочаквано извести:

— Насреща ни се задава буря.

По западното небе тъй бързо започнаха да се струпват черни облаци, сякаш някакъв великан разстла килим над прокудените в морето. Само след минути капки дъжд започнаха да бият по лодката. Постепенно те ставаха по-тежки и по-гъсти и накрая дъждът започна да се лее като из ведро.

— Отворете всяко отделение и всичко, което има формата на съд — нареди Пит, докато трескаво сваляше найлоновото платно. — Подръжте за малко платното наклонено към водата, за да се оттече напластената по него сол, защото после ще го навием като фуния и ще съберем дъждовна вода в хладилния шкаф.

Както валеше поройният дъжд, те вдигнаха лица към облаците, отвориха широко усти и запоглъщаха скъпоценната течност като лакоми малки пиленца, които чакаха крилатите им родители да ги нахранят. Свежата миризма и чистият вкус бяха сладки като мед за пресъхналите им гърла. Нямаше нищо по-приятно от това усещане.

Вятърът беснееше над морето и през следващите двайсет минути те се наслаждаваха на заслепяващия потоп. Неопреновите поплавъци ечаха като барабани от биещите по опънатите им стени дъждовни капки. Дъждът скоро напълни хладилния шкаф, който преля и водата започна да се стича по дъното на лодката. Животворната буря спря тъй внезапно, както бе дошла. Нито една капка дъжд не бе прахосана. Тримата свалиха дрехите си и ги изцедиха в устата си, а после събраха излишната вода от дъното на лодката във всяко нещо, което успяха да приспособят във вид на съд. С отминаването на бурята и с утолената жажда духът им се повдигна с нова сила.

— Колко ли вода сме събрали? — запита се Мейв на висок глас.

— Между десет и двайсет литра — предположи Джордино.

— Можем да я увеличим с три литра, ако я смесим с морска вода — каза Пит.

Мейв го изгледа с недоумение.

— Ти да не искаш да си навлечем някоя беля? Пиенето на вода, наситена със сол, не е лек срещу жаждата.

— През горещите знойни дни в тропиците хората са склонни да се наливат с вода до ушите и пак си остават жадни. Тялото приема течност повече, отколкото е необходимо. А след като от теб са текли реки от пот, онова, от което в действителност има нужда системата ти, е сол. Езикът ти може и да отблъсне нежелания вкус на солена вода, но повярвай ми, прибавена към прясна вода, тя ще утоли жаждата ти, без да ти се гади от нея.

След като се нахраниха със сурова риба и възстановиха секрециите си, те отново се почувстваха кажи-речи нормални хора. Мейв намери малко грес в гнездата, където някога са били поставени контролно-измервателните уреди за двигателя и като я смеси с мазнината, която бе изстискала от уловената риба, направи лосион срещу слънчево изгаряне. Тя с насмешка определи „буламача“ си като „Броня за плътта“, произведена от Флечър и обяви минус шест точки за защитния крем за кожа на „Фактор“. Единственото си страдание, което не можеха да облекчат, бяха възпаленията по краката и гърбовете им, причинени от триенето вследствие на постоянното клатушкане на лодката. Импровизираният от Мейв лосион против слънчево изгаряне ги облекчи, но не заздрави все по-задълбочаващите се рани.

Следобед внезапно излезе силен вятър, които развълнува водата около тях, и те бяха изтласкани на североизток, заловени в примката на непредвидимите вълни. Пит пусна във водата пригоденото за плаваща котва кожено яке и свали платното, за да не го отвее вятърът. Имаше чувството, че те се носят бясно надолу по заснежен хълм върху огромна вътрешна тръба, без никакъв контрол. Вятърът спря да духа едва на другата сутрин в десет часа. Щом морето се успокои, рибите отново се появиха. Те като че ли се бяха вбесили на вятъра, задето ги прогони и сега разпенваха водата и се блъскаха в лодката. По-лакомите от тях — грубияните на стадото — си отживяха този ден с по-дребните си братовчеди. За близо час водата около сала почервеня, след като хищниците дадоха израз на безкрайната битка на живот и смърт, спечелвана винаги от тях.

Изморена до смърт от дългото подмятане в лодката, Мейв бързо заспа и в съня й се явиха децата й. Джордино също подремна и му се присъни ресторант, в който се яде на корем. На Пит не му се явиха никакви сънища. Той пропъди всяко чувство за умора и вдигна отново платното. След това насочи „екера“ си към слънцето и определи курса с компас. Заел удобно положение на кърмата, той направляваше лодката в посока североизток с въжетата, закачени за кормилото.

Всеки път, когато морето се успокоеше, той мигом забравяше за него и за факта, че е останал жив. Докато преценяваше какво е положението им, мислите му непрекъснато се връщаха към Артър Дорсет. Наложи си да потисне гнева си. Никой човек не би могъл да наказва с неописуем ужас невинни хора, дори собствената си дъщеря, без да си получи заслуженото. Сега това повече от всякога беше валидно. Пред очите му изплуваха злобните лица на Дорсет и дъщерите му Дирдри и Будика.

В съзнанието на Пит нямаше място за страданието през последните пет дни, за чувствата, породени от мъчението, граничещо със смъртта, нямаше място за нищо освен за вековната обсебваща мисъл за мъст. Мъст или унищожение — Пит не правеше разграничение. На Дорсет нямаше и не биваше да му се позволява да продължава да развява байрака на злото след толкова много жертви. Той трябваше да бъде подведен под отговорност.

Съзнанието на Пит бе съсредоточено върху не една, а две цели — спасяването на двамата сина на Мейв и убийството на злия търговец на диаманти.