Клайв Къслър
Ударна вълна (3)

1.

14 януари 2000

Остров Сиймор, Антарктическият полуостров

Над острова тегнеше проклятието на смъртта. Проклятие, потвърдено от гробовете на хора, стъпили на брега, внушаващ страх, за да не го напуснат никога. Тук нямаше красота, или поне нямаше нищо от рода на величествените, покрити с вечен лед планински върхове, или на ледниците, високи почти колкото Белите скали на Дувър, нито на айсбергите, наподобяващи кристални замъци, които се носеха плавно по течението — нищо, което човек би очаквал да види в района на огромната земна маса на Антарктида и островите край него.

Остров Сиймор обхваща най-голямата незаледена площ от целия континент и в близост до него. Вулканичният прах, наслагван с хилядолетия, ускорява топенето на леда, напълно обезцветява сухите долини и планини и не им позволява да задържат много сняг. Това е изключително грозно място, обитавано единствено от няколко вида лишеи и колония пингвини от рода адели, за които остров Сиймор се оказа огромен източник на малките камъни, необходими им да си свиват гнезда.

Повечето от мъртъвците, погребани в плитки дупки, изсечени в скалите, бяха членове на норвежка антарктическа експедиция, чийто кораб се бе разбил в леда през 1859 година. Те преживели две зими и след като хранителните им припаси свършили, почнали един по един да умират от глад. Близо десетилетие от тях нямаше и следа и едва през 1870 година добре запазените им тела бяха открити от англичани, докато изграждали китоловната си станция.

Китоловците също дали жертви, които били погребани под скалите на остров Сиймор. Едни починали вследствие на заболяване, други — при нещастни случаи по време на китоловния сезон. Неколцина намерили смъртта си, когато, след като се отдалечили от станцията, били застигнати от неочаквана буря и замръзнали от ледения вятър. За голяма изненада техните гробове бяха старателно обозначени. Други екипажи на китоловни кораби, заседнали в ледовете, прекарали една зима там и започналото топене през пролетта разкрило надписите на огромните камъни, положени върху гробовете. До 1933 година, когато англичаните закрили станцията, под отблъскващия пейзаж имало заровени шейсет трупа.

Неспокойните духове на изследователите и моряците, които бродели по изоставената земя, никога не са си представяли, че един ден мястото им за покой ще гъмжи от счетоводители, адвокати, водопроводчици, домакини и пенсионери, пристигнали с луксозни туристически кораби да зяпат надписаните камъни и да отправят нежни погледи към забавните пингвини, обитаващи част от крайбрежието. Може би — само може би — островът щеше да изсипе проклятието си и върху тези нашественици.

 

 

Нетърпеливите пътници на борда на туристическия параход не виждаха нищо зловещо в остров Сиймор. Чувствайки се на сигурно място сред удобствата на плаващия си дворец, те го възприемаха като далечна, незамърсена и загадъчна земя, която се издигаше над повърхността на море, синьо като електрика в преливащите цветове на пауново перо. Всички бяха изпълнени единствено с възбуда от предстоящото ново изживяване, още повече, че бяха сред първата вълна от туристи, които щяха да се разхождат по бреговете на остров Сиймор. Това беше третият от петте престоя по програма, след като корабът бе лъкатушил между островите край полуострова, който не се считаше за най-привлекателният, а по-скоро за един от най-интересните според рекламните брошури на туристическата параходна линия.

Мнозина от пътниците бяха пътували из Европа и по Тихия океан и бяха посещавали известните екзотични места по света, по които се тълпят пътешествениците. Сега те искаха да видят нещо повече, нещо различно — да посетят местност, която малцина преди тях са виждали, далечна земя, на която да стъпят, за да се хвалят после на приятели и съседи.

Докато всички се струпваха на палубата към стълбата на кораба в радостно очакване да слязат на брега и насочваха телефотографските си обективи към пингвините, Мейв Флечър тръгна между тях и започна да проверява дали всички са облекли яркооранжевите изолационни якета, които екипажът на кораба им бе раздал, както и спасителните жилетки, необходими за краткото пътуване от кораба до брега.

Енергична, с отривисти жестове, тя се движеше пъргаво с гъвкавото си тяло, което бе изтърпяло повече от редовната усилена гимнастика. Беше по-висока от жените, и дори от повечето мъже на парахода. Косата й, сплетена на две дълги плитки, имаше цвета на иглика. Очите й бяха сини като дълбоко море и гледаха от лице с волеви израз и високи скули. Устните й като че ли винаги бяха полуотворени в сърдечна усмивка и разкриваха леко раздалечени в средата горни зъби. Светлокафявият цвят на кожата й говореше, че тя доста време прекарва на открито.

След три години Мейв щеше да навърши трийсет и притежаваше диплом за преподавател по зоология. След като се дипломира, тя се възползва от правото да си вземе три свободни години, за да натрупа практически опит в изучаването на живота на птиците и животните в полярните области. Завърна се в дома си в Австралия и докато усилено подготвяше дисертацията си за докторат в Мелбърнския университет, получи предложение за временна работа като естественик и екскурзовод на пътниците на „Рупърт & Сондърс“ — туристическа параходна линия, основана в Аделаида и специализирана в приключенски обиколки. Това беше възможност да спечели достатъчно пари, за да довърши дисертацията си, затова тя изостави всичко и отплава за големия бял континент на борда на „Полар Куин“ — един от параходите на дружеството.

На това пътуване на борда имаше деветдесет и един пътника, а Мейв беше един от четиримата естественици, определени за водачи на екскурзиите на брега. Поради колонията от пингвини, историческите постройки, останали от времето на китоловните операции, гробището и лагера, където бяха починали норвежките изследователи, остров Сиймор се считаше за исторически обект. За да се избегне струпване на хора, пътниците биваха отвеждани на брега на групи през определени интервали от време за двучасови екскурзии. Те получаваха и указания как да се държат на обекта. Не биваше да стъпват по покритите с мъх и лишеи места, нито да се доближават на по-малко от пет метра от което и да е птиче или животинско царство. Не им се разрешаваше да си взимат по нещо за сувенир освен по някой малък камък. Повечето пътници бяха австралийци, а останалите — новозеландци.

Мейв беше разпределена да придружава на острова първата група от двайсет и двама души. Тя отмяташе в списъка с имената всеки, който слезеше по стълбичката, за да се качи в чакащата лодка „Зодиак“ — универсален гумен плавателен съд, проектиран от Жак Кусто. Вече се канеше да тръгне след последния пътник, когато първият офицер на кораба Тревър Хейнс я спря на стълбата. Мълчалив и истински красавец в очите на жените, той се чувстваше твърде неловко сред пътниците и рядко напускаше капитанския мостик.

— Кажете на вашите хора да не се плашат, ако видят, че корабът се отдалечава — предупреди я той.

Мейв се обърна и вдигна поглед към него.

— Къде отивате?

— Скоро на сто мили навътре в морето ще се извие буря. Капитанът не иска да рискува да излага пътниците на силно вълнение, след като може да го избегне. А в същото време не му се ще да отмени екскурзиите на острова, за да не ги разочарова. Смята да изтегли кораба на двайсет километра покрай брега и да свали друга група при колонията от делфини, после да се върне да ви вземе в определения час, а след това да прибере и другата група.

— Значи две групи ще бъдат на брега по едно и също време.

— Това е целта. По този начин ще бъдем готови да потеглим по-рано и да се озовем в относително спокойните води на пролива Брансфилд, преди бурята да връхлети тук.

— Сега си обяснявам защо не пуснахте котвата. — Мейв харесваше Хейнс. Той беше единственият корабен офицер, който не се опитваше да я приласкае, като отиде в каютата му на чашка питие след вечеря. — Тогава ще ви чакам след два часа — махна му тя с ръка.

— Ако възникне нещо непредвидено, имате портативен радиотелефон.

Тя повдигна малкия апарат, закачен за колана й.

— Първо вас ще уведомя.

— Поздравете от мен пингвините.

— Обезателно.

Докато „Зодиак“ се плъзгаше по водата, гладка и отразяваща като огледало, Мейв започна да запознава малката си група от безстрашни туристи с историята на мястото, към което пътуваха.

— Остров Сиймор е открит от Джеймс Кларк Рос през 1842 година. По-късно четирийсет норвежки изследователи са изхвърлени на острова, след като корабът им се разбива в ледовете, и през 1859 година те намират смъртта си тук. Ние ще посетим мястото, където те са живели до края на дните си, после ще направим кратка разходка до свещената земя, където са погребани.

— В онези там постройки ли са живели? — попита една госпожа, която вероятно караше осемдесетте си години, сочейки към няколко руини край малък залив.

— Не — отвърна Мейв. — Това са останки от изоставени английски китоловни станции. Тях ще разгледаме, преди да се поразходим край онзи скалист връх в южната част на път за колонията от пингвини.

— На острова живеят ли хора? — попита същата госпожа.

— Аржентинците имат научноизследователска станция в северния му край.

— Колко е разстоянието дотам?

Мейв се усмихна снизходително.

— Около трийсет километра. — Във всяка група винаги ще се намери някой, който да любопитства като четиригодишно хлапе, каза си тя наум.

Те вече виждаха острова съвсем ясно — голи скали и никаква растителност. Сенките им ги следваха на дълбочина два фатома^[1], когато навлязоха в залива. Край бреговата ивица не се разбиваха вълни; морето беше гладко до самия бряг и обливаше надводните скали с лек плясък, какъвто обикновено се наблюдава край малко езеро. Лодката наближи брега и морякът изключи извънбордния двигател. Единственият признак на живот беше появата на чисто бял буревестник, който прелетя плавно над тях като огромна снежинка.

Едва след като помогна на всички да слязат и да прегазят до каменистия бряг с високите си до коляното гумени ботуши, раздадени им на кораба, Мейв се обърна и проследи с поглед парахода, който набираше скорост и се отправяше на север.

„Полар Куин“ минаваше за доста малък според стандартите на туристическите кораби. Имаше дължина само седемдесет и два метра и обща товароносимост хиляда и петстотин тона. Беше строен в Берген, Норвегия, и специално пригоден за плаване в полярни води. Със здравата си като на ледоразбивач конструкция можеше да изпълнява същата функция, ако се наложеше. Надстройката и широката хоризонтална черта под долната палуба бяха боядисани в снежнобяло, а останалата част от корпуса — в яркожълто. Монтираните на носа и кърмата тласкащи устройства му позволяваха да заобикаля плаващи ледени късове и айсберги с ловкостта на заек. Удобните кабини бяха обзаведени в стила на скиорска хижа и имаха панорамни прозорци с изглед към морето. Допълнителните удобства включваха луксозни общ салон и зала за хранене, готвач, чиито кулинарни способности можеха да се причислят към категорията три звезди, фитнес център и читалня, пълна с книги и справочна литература за полярните области. Екипажът беше добре обучен и надвишаваше с двайсет души броя на пътниците.

Леко чувство на съжаление, което не можа да си обясни, премина през Мейв, докато гледаше как жълто-белият „Полар Куин“ ставаше все по-малък и по-малък. За миг я обзе опасението, което вероятно са изпитали и безпомощните норвежки изследователи, когато са виждали как се загубва от поглед единственото им средство за оцеляване. Тя бързо пропъди тревожните си мисли и поведе групата от бъбриви туристи през сивия лунен пейзаж към гробището.

Мейв им определи двайсет минути, за да разгледат надгробните плочи и да изпълнят филмовите си ленти с надписите им. После ги заведе до една огромна купчина с гигантски избелели китови кости близо до старата станция и им описа начините, по които китоловците са обработвали китовете.

— След опасността и възбудата от преследването и лова — поясни тя — идвал ред на противната работа — разсичането на огромния труп и претопяването на китовата мас в течно масло. „Режеш — близваш“, както се изразяват ветераните.

Оттам отидоха при старинните бараки и преработвателната работилница.

Англичаните все още поддържаха и проверяваха веднъж годишно китоловната станция, останала като музей на миналото. Обзавеждането, готварските съдове в кухнята, стари книги и оръфани списания си стояха на местата, където китоловците ги бяха оставили, когато са си тръгнали оттук.

— Моля ви да не пипате предметите — обърна се Мейв към групата. — Според международния закон нищо не бива да се мести. — Тя замълча, за да преброи хората, после продължи: — Сега ще ви заведа в пещерите, изсечени от китоловците, за да съхраняват там течното масло в огромни бурета, преди да го пратят по кораби в Англия.

Тя извади джобни фенерчета от една кутия встрани от входа, оставена от водачите на предишни екскурзии, и започна да ги раздава.

— Има ли някой сред вас, който да страда от клаустрофобия?

Една жена, която изглеждаше над седемдесет и пет годишна, вдигна ръка.

— Мен ме е страх и не искам да влизам вътре.

— Някой друг?

Жената, която непрекъснато задаваше въпроси, кимна.

— Аз не понасям студени и тъмни места.

— Добре — каза Мейв. — Вие двете изчакайте тук. Аз ще заведа останалите до помещенията за съхранение на китовото масло, които са най-близо до входа. Няма да се бавим повече от петнайсет минути.

Тя поведе шумната група през дълъг, криволичещ тунел, прокопан от китоловците, до голяма кухина, в чието дълбоко дъно бяха подредени огромни бурета, впоследствие изоставени. След като всички се събраха, Мейв спря и посочи с ръка към една масивна скала при входа.

— Скалата, която виждате, е била изсечена откъм вътрешната страна на кухината и е служила като бариера срещу студа и извършваните от съперниците китоловци дребни кражби на масло, останало в повече, след като станцията се затваряла през зимата. Скалата тежи колкото брониран танк, но може да бъде поместена и от дете, ако то знае тайната й. — Тя замълча, отстъпи встрани и постави ръка върху горната част на скалата, после с лекота я побутна, за да затвори входа. — Находчиво инженерно хрумване. Скалата е уравновесена върху вал, който минава през средата й. Бутнеш ли я в погрешна посока, тя няма да помръдне.

Докато Мейв се приближаваше към едно от големите дървени бурета, туристите започнаха да се забавляват с непрогледната тъмнина, прорязвана единствено от лъчите на фенерчетата. Бурето бе наполовина пълно и тя вдигна една малка стъкленица под канелката и наля от мазнината в нея. После предложи на всеки да бръкне и да размаже капките течност между пръстите си.

— Удивителното е, че студът е предпазил маслото от гранясване, дори след като е престояло близо сто и трийсет години. То е все тъй прясно, както в деня, в който е излязло от казана и е било налято в бурето.

— Струва ми се, че има изключително високи смазочни качества — обади се един мъж с посивяла коса и голям зачервен нос, характерен за заклетия пияница.

— Само не казвайте на петролните компании — рече Мейв с лека усмивка, — иначе до Коледа няма да остане жив кит.

Една жена поиска стъкленицата и я помириса.

— Може ли да се използва и за готвене?

— Да, може — отвърна Мейв. — Японците особено предпочитат да използват китово масло за готвене и за производството на маргарин. А в ония времена китоловците топвали бисквити в солена вода и ги пържили във вряща китова мас. И аз го опитах веднъж и намирам вкуса му за интересен, макар и леко блудкав…

Мейв изведнъж млъкна, прекъсната от писъка на една възрастна жена, която като обезумяла притисна с ръце главата си. Още шестима направиха същото — жените пищяха, мъжете стенеха.

Мейв се втурна ту към един, ту към друг и се смая от огромната болка, изпълнила очите им.

— Какво има? — извика тя. — Какво стана? Мога ли да ви помогна?

Тогава дойде и нейният ред. Прониза я остра болка — сякаш кинжал се заби в мозъка й, и сърцето й лудо затуптя. Тя инстинктивно притисна с ръце слепоочията си и зашеметена загледа екскурзиантите. Всички бяха като вкаменени от ужас и страх, а очите им като че ли щяха да изскочат от орбитите. В следващия миг внезапно й се зави свят и силно й се доповръща. Едва успя с мъка да потисне този неудържим пристъп, след което загуби равновесие и се строполи на земята.

Никой не разбираше какво става. Въздухът натежа и затрудни дишането им. Лъчите на фенерчетата добиха неземен синкав цвят. Макар че не се усещаше никаква вибрация или тресене на земята, прахът в кухината започна да се издига във вихрушка. Единствените звуци бяха писъците на поразените.

Един по един всички се свлякоха на земята около Мейв. Колкото и да не вярваше, тя с ужас почувства, че е изпаднала в дезориентация и е завладяна от налудничав кошмар, в който тялото й се е обърнало наопаки.

За момент хората се вторачиха в нещо, идващо от неизвестен източник. После по необясним начин мъчителната болка и световъртежът започнаха да ги отпускат. С бързината, с която се бяха появили, те стихнаха и изчезнаха.

Мейв се чувстваше изтощена до краен предел. С последни сили се облегна на бурето с китово масло, затвори очи и почувства огромно облекчение след преминалата болка.

В продължение на две минути никой нямаше глас, за да заговори. Най-сетне един мъж, който бе прегърнал слисаната си съпруга, вдигна поглед към Мейв и попита:

— Какво, за бога, беше това?

Мейв бавно поклати глава.

— Нямам представа — отвърна тя глухо.

После с големи усилия стана и направи проверка на хората. С огромна радост установи, че всички са живи и се възстановяват без сериозни последствия. За нейно огромно облекчение никой от по-възрастните хора не бе получил трайни увреждания, като сърдечна криза например.

— Моля ви, почакайте ме тук и си починете. Ще ида да видя двете жени, които останаха пред тунела, и ще се свържа с парахода.

Добри хора, заключи тя в себе си. Никой не я разпитваше или обвиняваше за необяснимата случка. Веднага започнаха да се утешават един друг, а по-младите помогнаха на по-възрастните да се настанят удобно и да се съвземат. Всички я проследиха с поглед как отвори масивната врата, мина през свода и изчезна заедно с лъча на фенерчето си зад един завой на тунела.

Още щом излезе на дневна светлина, Мейв се запита дали онова, което преживя, не е било халюцинация. Морето си беше все тъй спокойно и синьо, само слънцето се бе издигнало малко по-високо в безоблачното небе. Двете жени, които предпочетоха да останат навън, лежаха проснати по корем, всяка вкопчена в най-близката до нея скала, сякаш се опасяваше, че някаква невидима сила ще я отнесе.

Мейв се наведе и ги разтърси, за да ги събуди, ала се вцепени от ужас, когато видя невиждащите им погледи и отворените уста. И двете бяха изхвърлили съдържанието на стомасите си. Бяха мъртви и кожите им вече добиваха тъмен, моравосинкав цвят.

Мейв се затича към лодката, чийто нос продължаваше да е насочен към брега. Морякът, който ги бе докарал, също лежеше безжизнено като двете жени, със същия ужас, изписан по лицето му, със същия цвят на кожата. Зашеметена от гледката, Мейв повдигна портативния си радиотелефон и започна да предава съобщение:

— „Полар Куин“, тук сухопътна екскурзия номер едно. Изпаднахме в критично положение. Моля, обадете се веднага. Край.

Отговор нямаше.

Тя опита още веднъж и още веднъж да се свърже с кораба. В отговор получаваше само мълчание. „Полар Куин“, екипажът му и пътниците му сякаш никога не бяха съществували.