Клайв Къслър
Ударна вълна (20)

18.

Както всяка сутрин точно в седем часа Артър Дорсет излезе от частния асансьор на апартамента си в надстройката върху покрива на сградата като бик, втурнал се на арената на Севиля — огромен, всяващ страх, непобедим. Беше същински гигант, с мускулести рамене, които докосваха касата на вратата, когато се навеждаше, за да прекрачи прага. Имаше окосменото, мускулесто телосложение на професионален борец. Остра и жилава коса с цвят на пясък покриваше на кичури главата му като къпинов храст. Лицето му беше червендалесто, със свиреп вид, свирепо гледаха и очите му изпод гъсти, рунтави вежди. Вървеше със странна, поклащаща се походка, а раменете му се повдигаха и отпускаха като крачещо рамо на парен двигател.

Кожата му беше груба и загоряла от дългите дни, прекарани на слънце в откритите мини, за да подтиква рудокопачите си за по-висока продукция и все още успяваше да изстиска най-доброто от тях. Огромни мустаци се извиваха надолу покрай ъглите на устните му, които бяха вечно разтеглени и отворени като на морска змиорка и разкриваха пожълтели от дългогодишното пушене на лула зъби. Той излъчваше презрение и върховна надменност. Артър Дорсет беше империя на самия себе си и не спазваше никакви закони освен собствените си.

Дорсет избягваше да е в центъра на вниманието — изключителен подвиг за невижданото му богатство и струващата 400 милиона долара сграда за търговия с бижута, която бе построил в Сидни. Изплатено без заеми от банка, само от собствената си хазна, наподобяващото на „Тръмп Тауър“^[1] здание подслоняваше работните помещения на брокерите, на търговците на едро и дребно, работилниците за рязане, обработка и шлифоване на диамантите. Известен като главен играч сред производителите на диаманти, Артър Дорсет играеше също и изключително тайна роля зад кулисите на пазара за цветни скъпоценни камъни.

Той тръгна с широка крачка по просторното преддверие, като подмина четирите секретарки, без да зачете присъствието им, и влезе в един кабинет, разположен в средата на сградата, без прозорци, които да предоставят панорамен великолепен изглед на модерния Сидни, разпростиращ се от пристанището му навътре към сушата. Мнозина от хората, които бяха имали търговски взаимоотношения с Дорсет, на драго сърце биха наели някой снайперист да го очисти. Той влезе през стоманена врата в един скромен, обзаведен почти по спартански кабинет, със стени, дебели два метра. Цялата стая представляваше огромен трезор, откъдето Дорсет ръководеше търговските спекулации със семейните мини и където бе трупал и сега бе изложил на показ най-големите и най-разкошните скъпоценни камъни, изкопани от мините му и обработени в работилниците му. Стотици невероятно красиви камъни бяха поставени върху черно кадифе в стъклени витрини. Изчислено бе, че само тази стая съдържаше диаманти на стойност близо 1,2 милиарда долара.

На Дорсет не му беше необходим нито милиметров измервателен уред, за да измерва камъните, нито бижутерска везна, за да ги претегля, нито лупа, за да открива дефекти или тъмни петънца от въглерод. Вече не му трябваше опитно око в този бизнес. От всички необикновени диаманти, подредени за негово лично задоволство, погледът му винаги се спираше върху най-големия, най-ценния и може би най-скъпоструващия скъпоценен камък в света.

Имаше един камък без никакъв недостатък, с изключителен гланц, съвършено прозрачен, с много висока способност да пречупва и разлага светлината. Един светлинен лъч отгоре възпламеняваше буен пламък в ослепително открояващия се виолетово-розов цвят на камъка. Открит от китайски рудокопач в мината на Гладиатор през 1908 година, той беше най-големият диамант, откриван някога на острова, чието първоначално тегло възлизаше на 1130 карата. След разразяването му то се намали до 620. Камъкът беше двойно шлифован във форма на розетка, с деветдесет и осем стенички, за да бъде изкаран целият му блясък. Ако някой диамант можеше да развихри въображението с мисли за романтика и приключения, то това беше „Дорсетовата роза“, както скромно го бе нарекъл Артър. Стойността му беше неоценима. Само малцина знаеха за съществуването му. Дорсет беше сигурен, че някъде по света има поне петдесет души, които бленуват да го убият, за да придобият собственост над този камък.

Той с неохота се обърна и седна зад писалището си — масивна грамада, направена от полирана вкаменена лава, с махагонови чекмеджета. Натисна бутон, за да предупреди главната си секретарка, че е вече в кабинета си.

Тя почти веднага се обади по интеркома.

— Дъщерите ви са тук и ви чакат от близо час.

Напълно безразличен, Дорсет отвърна с глас, твърд като диамантите в стаята:

— Кажи на милите ми душички да влязат. — После се настани удобно на стола, за да посрещне „парада“ — всеки път се наслаждаваше на различията във физическите и личните качества на дъщерите си.

Будика — величествена жена исполин — прекрачи прага със самоувереността на тигрица, влизаща в беззащитно селце. Беше облечена с плетена на ластик блуза, съчетана с елек и панталони на белезникаво кафяви и пергаментово бели райета, напъхани в ботуши за езда от телешка кожа. Много по-висока от сестра си, тя стърчеше и над повечето мъже. Амазонската й красота винаги пораждаше у Дорсет чувство на благоговение. Беше съвсем малко по-ниска от баща си и имаше неговите черни очи, но повече зловещи и премрежени, отколкото свирепи. Грим не носеше, а червеникаворусата й коса се вееше свободно и падаше като водопад до ханша й. Тялото й беше добре сложено и не даваше признаци за напълняване. Лицето й изразяваше смесица от презрение и злоба. С присъствието си тя лесно взимаше надмощие над всекиго освен, разбира се, над баща си.

В лицето на Будика Дорсет виждаше свой изгубен син. През годините бе приемал ревниво тайния й начин на живот, тъй като единственото, което истински означаваше нещо за него, беше Будика да стане силно волева и непреклонна като него.

Дирдри като че ли плуваше в стаята, уравновесена и равнодушна. Беше модно облечена в семпло, но елегантно виненочервено двуредно роб манто. Несъмнено обаятелна, тя не беше жена, която се преструва. Знаеше много добре на какво точно е способна. Не проявяваше никакви излишни претенции. Като се изключат нежните черти на лицето и гъвкавото й тяло, тя притежаваше скрити мъжки качества. Двете с Будика седнаха покорно на два от трите стола, разположени пред писалището на Дорсет.

След това влезе и Мейв, движейки се грациозно — като тръстика, поклащана от лек ветрец. Беше облечена с дълга риза от шотландско каре с преобладаващо индиговосиньо, с цип отпред, върху пуловер с ластична плетка и висока яка и подходяща пола. Дългата й руса коса беше мека и лъскава, по лицето й бе избила червенина, а сините й очи святкаха гневно. Тя се приближи по права линия между седналите й сестри с решително вдигната брадичка, гледайки баща си право в очите, които излъчваха любопитство и поквара.

— Искам си децата! — каза рязко тя. Това не беше молба, а настойчиво изискване.

— Седни, момиче! — заповяда баща й, като взе лула, изработена от корена на изтравниче, и я насочи към нея като пистолет.

— Няма! — извика тя. — Ти си отвлякъл синовете ми и сега си ги искам обратно, иначе, ей богу, ще предам теб и тези две кучки, твои съучастнички, на полицията, но преди това ще те разоблича за всичко пред медиите.

Той я гледаше, без да мигне, преценявайки спокойно предизвикателството й. После повика секретарката си по интеркома.

— Свържи ме, ако обичаш, с Джак Фъргюсън. — И се усмихна на Мейв. — Нали помниш Джак?

— Садистичният орангутан, когото наричаш надзирател на мините. Какво общо има той?

— Мисля, че ще искаш да знаеш. Той наглежда близнаците.

Гневът по лицето на Мейв се смени с паника.

— Фъргюсън? Не!

— Малко дисциплина никога няма да навреди на подрастващи момчета.

Тя понечи да каже нещо, но интеркомът забръмча и Дорсет направи знак с ръка за тишина. После заговори по телефона на писалището си.

— Джак, там ли си?

От слушалката долетя шум от тежка машина, когато Фергюсън отговори по портативния си телефон:

— Тук съм.

— Децата наблизо ли са?

— Да, сър. Накарах ги да натоварят тора, който се разпиля от товарните коли.

— Искам да предизвикаш нещастен случай…

— Не-е! — изкрещя Мейв. — Боже мой, та те са само на шест години. Нима ще убиеш собствените си внуци?! — Тя с ужас видя, че по лицето на Дирдри бе изписан израз на пълно безразличие, а Будика изглеждаше студена като гранитна гробница.

— Не считам тези копелета за мои внуци — прогърмя в отговор гласът на Дорсет.

Болезнен страх обзе Мейв. Това беше битка, която тя не можеше да спечели. Синовете й се намираха в смъртна опасност и на нея й стана ясно, че единствената надежда да ги спаси беше да се подчини на желанието на баща си. Мъчително съзнаваше безпомощността си. Трябваше по някакъв начин да печели време, докато обмисли план да спаси децата си. Нищо друго нямаше значение. Да беше успяла поне да уведоми за положението си онзи мъж от НЮМА. Той сигурно щеше да измисли начин да й помогне. Ала човекът беше на хиляди километри оттук.

Тя се отпусна тежко на един стол, сразена, но все тъй предизвикателна, с рязка промяна в чувствата си.

— Какво искаш от мен?

Баща й въздъхна и натисна бутон на телефона за приключване на разговора. Дълбоките бръчки, които излизаха от ъглите на очите му, се разшириха.

— Трябваше хубавичко да те пердаша, когато беше малка.

— Но ти го правеше, тате скъпи — рече тя, припомняйки си. — И то много често.

— Стига разнежвания! — изръмжа той. — Искам от теб да се върнеш в Щатите и да почнеш работа в тяхната Национална агенция за подводни и морски проучвания. Да ги следиш внимателно. Да наблюдаваш методите, с които се опитват да открият причината за необяснимите смъртни случаи. Ако започнат да се доближават до някакъв отговор, действай както можеш, за да им попречиш. Саботаж, убийство — каквото се наложи. Провалиш ли ме, твоите мърляви малки калпазани, които изтърси на бял свят в канавката, със сигурност ще умрат. Справиш ли се добре, те ще живеят в охолство.

— Ти си луд — промълви Мейв, изумена от чутото. — Готов си да убиеш твоя плът и кръв, сякаш това не означава нищо за теб…

— О, много грешиш, мила сестрице — прекъсна я Будика. — Двайсет милиарда далеч не е нищо.

— Що за налудничав план сте замислили? — попита Мейв.

— Ако не беше избягала от нас, щеше да го знаеш — вметна презрително Дирдри.

— Татко смята да доведе световния пазар на диаманти до крах — осветли я Будика толкова невъзмутимо, сякаш й описваше чифт нови обувки.

Мейв отмести поглед към баща си.

— Това е невъзможно. „Де Биърс“ и останалите от картела никога няма да позволят драстично спадане на цената на диамантите.

Дорсет като че ли стана още по-едър зад писалището.

— Независимо от обичайната им манипулация на правилата по отношение на търсенето и предлагането, в следващите трийсет дни крахът ще бъде неизбежен, когато на пазара ще се изсипе огромно количество скъпоценни камъни на цени, които дори едно дете може да плати от издръжката си.

— Въпреки това ти не можеш да диктуваш на диамантения пазар.

— Безкрайно се лъжеш, дъще — възрази самодоволно Дорсет. — Открай време надутите цени на диамантите зависят от производствения недостиг. За да експлоатира легендата за рядкото срещане на диамантите, „Де Биърс“ поддържат стойността им, като купуват нови находища в Канада, Австралия, Африка, а после трупат запаси от продукцията. Когато Русия разработи своите мини в Сибир и напълни пететажен склад с хиляди тонове скъпоценни камъни, „Де Биърс“ трудно можеха да им позволят да залеят пазара. Затова сключиха сделка за съвместна дейност. „Де Биърс“ отпусна на новата държава Русия търговски заеми в размер на милиарди долари срещу изплащане в диаманти, като по този начин поддържа високи цени в полза на производителите и дилърите. Много са мините, които картелът купи, а после затвори, за да поддържа ниско предлагане. Кимберлитовата тръба във вулкана в американския щат Арканзас е нагледен пример. Ако се разработи, има всякакви изгледи да стане едно от водещите находища на диаманти в света. Вместо това „Де Биърс“ купи възвишението и го предаде на американската служба по поддържане на зелените площи, която само разрешава на туристи да копаят по повърхността срещу дребно заплащане.

— Те използват същия метод и със собствениците на минни дружества от Танзания до Бразилия — обади се Дирдри. — Ти добре ни научи, татко. Вече сме запознати със задкулисните интриги на диамантения картел.

— Не и мен — сопна се Мейв на Дирдри. — Аз никога не съм проявявала интерес към търговията с диаманти.

— Жалко, че остана глуха към поуките, давани от татко — отбеляза Будика. — Щеше да ти бъде от полза, ако се беше вслушала.

— Какво общо има това с краха на пазара? — попита Мейв. — Един срив в цените ще помете също и „Дорсет Консолидейтид Майнинг“. Каква облага можете да извлечете от подобно поражение?

— По-добре е да не знаеш, докато не се стигне дотам — рече Дорсет, захапвайки дръжката на празната си лула. — За разлика от Будика и Дирдри, на теб не може да се вярва, че ще си мълчиш.

— Трийсет дни. Това твое разписание ли е?

Дорсет се облегна назад, скръсти огромните си ръце на гърдите и кимна.

— От десет години насам рудокопачите ни работят на три смени по двайсет и четири часа. След месец ще съм натрупал запас от скъпоценни камъни на стойност два милиарда долара. Поради световния икономически спад продажбата на диаманти на потребителите се намира временно в застой. Огромните суми, които картелът изразходва за реклама, не допринесоха за увеличаване на продажбите. Ако инстинктите ми подсказват правилно, след трийсет дни пазарът ще стигне до най-ниската си точка, преди да живне отново. Смятам да атакувам точно когато е на дъното.

— Какви операции извършваш в мините, които посяха смърт в целия океан? — поинтересува се Мейв.

— Преди близо година моите инженери разработиха коренно нов екскаватор, използвайки импулсен ултразвук с голяма енергия, за да дълбаят синята глина, която съдържа най-много наноси от диаманти. Явно, подпочвената скала под островите, където копаем, произвеждат резонанс, който прорязва околните води. Макар да се случва рядко, тогава той се събира с резонанса, получен от други наши минни операции близо до Сибир, Чили и Канада. Енергията се увеличава до степен, способна да убие животни и хора. Колкото и да е жалко, аз не мога заради допълнителни странични ефекти да нарушавам работния си график.

— Нима не разбираш? — застъпи се Мейв. — Нима не те е грижа за морския живот и стотиците хора, които твоята алчност убива? Колко още същества трябва да измрат, преди да задоволиш лудостта си?

— Ще приключа с това само след като направя на пух и прах пазара за диаманти — отвърна студено Дорсет. После се обърна към Будика. — Къде е яхтата?

— Изпратих я на остров Кунгхит, след като дебаркирах в Хонолулу и се прибрах със самолет. Шефът на охраната ми там ме уведоми, че канадската моторизирана полиция подозира нещо. Облетели острова, правили снимки и разпитвали местните жители. С твое позволение, бих искала да се върна на яхтата. Твоите геофизици предвиждат да се получи нова конвергенция на приблизително петстотин километра източно от Сиатъл. Трябва да съм там, за да премахна всички възможни следи от поражението и да осуетя разследването от страна на американската брегова охрана.

— Вземи реактивния самолет на компанията и се връщай там час по-скоро.

— Нима знаете къде ще последват нови смъртни случаи? — ужаси се Мейв. — Тогава трябва да предупредите корабите да не приближават района.

— Не е желателно — отвърна Будика — да въвеждаме света в нашата тайна. Освен това татковите научни работници могат да дадат само груби преценки за мястото и времето на поражението от звуковите вълни.

Мейв впери поглед в сестра си и бавно стисна устни, после рече:

— Но сте знаели много точно, когато сте пратили Дирдри на „Полар Куин“, за да спаси живота ми.

Будика се изсмя.

— Така ли мислиш?

— Тя ми каза точно това.

— Излъгах те, за да не уведомиш хората на НЮМА — уточни Дирдри. — Съжалявам, мила сестро, но инженерите на татко направиха малка грешка в изчислението на времето. Беше предвидено пагубното явление да порази кораба три часа по-рано.

— Три часа по-рано… — промълви Мейв, прозирайки бавно жестоката истина. — Щяла съм да бъда на кораба.

— И щеше да умреш заедно с другите — допълни Дирдри като че ли с разочарование.

— Значи сте имали предвид и аз да умра! — възкликна Мейв и по лицето й се изписа едновременно презрение и ужас.

Баща й я гледаше така, сякаш изучаваше камък, който бе намерил в мината си.

— Ти обърна гръб на сестрите си и на мен. За нас ти повече не съществуваш.