Клайв Къслър
Ударна вълна (33)

31.

След трийсет часа гръмко боботене по морето с невероятна скорост мощните двигатели стихнаха до приглушено тупкане. Яхтата намали ход и започна да дрейфува върху леките вълни. Последното видимо очертание на новозеландското крайбрежие отдавна бе изчезнало зад дирята на яхтата. На север и запад разклонени светкавици прорязваха тъмни облаци и тътенът на гръмотевица отекна глухо в далечния хоризонт. На юг и изток обаче нямаше нито облаци, нито гръмотевици. Там небето беше ясно и синьо.

Пит и Джордино прекараха нощта и половината от другия ден заключени в малък отсек за продоволствия зад машинното отделение. Там беше толкова тясно, че имаше място толкова, колкото да седнат на пода с колене, свити до брадичката. Почти през цялото време Пит бе останал буден, с по-прояснено съзнание, и се вслушваше в оборотите на двигателите и блъскането на вълните в корпуса. Докато Джордино, отхвърляйки всякаква мисъл за сдържаност, реши да извади вратата от пантите й, но се озова пред четирима пазачи, които мигом забиха дулата на автоматичните си оръжия в пъпа му. Победен, той побърза да се върне на мястото си и тутакси заспа още преди вратата да бъде отново окачена.

Правейки си самокритика, Пит едва се побираше от яд и обвиняваше само себе си за опасното им положение, но в действителност нито една грешка не можеше да се припише на него. Трябваше да допусне появата на Джон Мърчант. Бяха го изненадали неподготвен, защото не бе предвидил фанатичното им желание да примамят Мейв обратно в лапите им. За тях той и Джордино бяха второстепенни пионки. Артър Дорсет ги смяташе за малко повече от досадни нищожества в налудничавата си кампания за абсурдно натрупване на богатство.

Имаше нещо необяснимо и зловещо в непоколебимата им съсредоточеност върху такъв сложен план, целящ да вкарат в клопка едната дъщеря и да премахнат двамата мъже от НЮМА. Пит се запита със свито сърце защо държат него и Джордино живи, но преди да стигне до някакво предположение, вратата се отвори със скърцане и на прага застана Джон Мърчант с поглед, изпълнен със злоба. При вида на олицетворението на своето възмездие Пит несъзнателно си погледна часовника. Беше единайсет и двайсет предобед.

— Време е да се прехвърлите на вашия плавателен съд — съобщи със задоволство Мърчант.

— Ще се качваме на друг кораб ли? — попита Пит.

— Може и така да се каже.

— Надявам се обслужването там да е по-добро от тукашното — лениво вметна Джордино. — Не се съмнявам, че ще се погрижите за багажа ни.

Мърчант подмина думите на Джордино, като само сви рязко рамене, после додаде:

— Господа, моля да побързате. Господин Дорсет не обича да чака.

Малка армия от пазачи, въоръжени с различни видове оръжия, предназначени да нанасят телесни удари, а не да убиват, заобиколиха Пит и Джордино и ги изведоха на кърмовата палуба. Двамата мъже присвиха очи от помръкващата слънчева светлина и точно тогава закапаха първите капки дъжд от облаците, които се задаваха, подгонени от лекия бриз.

Дорсет седеше под навес до маса, отрупана с различни пикантни ястия в сребърни съдове за сервиране. От двете му страни стояха изправени двама прислужника, единият — готов при най-малкия знак да напълни отново чашата му за вино, а другият — да раздига използваните прибори. Будика и Дирдри, седнали отляво и отдясно на баща си, не си направиха труда да вдигнат поглед от чиниите си, когато Пит и Джордино застанаха пред височайшите им особи. Пит се огледа за Мейв, но не я откри.

— Съжалявам, че се налага да ни напуснете — заговори Дорсет между залъците препечен хляб с хайвер. — Жалко, че не можете да останете за второто ястие.

— Нима не знаете, че трябва да се откажете от хайвера? — попита го Пит. — Бракониерите доведоха есетрата до изчезване.

Дорсет равнодушно сви рамене.

— Е, най-много цената му да се увеличи с няколко долара.

Пит извърна глава и обходи с поглед пустото море, което започваше да погрознява от задаващата се буря.

— Казаха ни, че ще се прехвърлим на друг кораб.

— Ще се прехвърлите.

— А къде е той?

— Във водата до яхтата.

— Аха, ясно — рече тихо Пит. — Много ясно. Намислили сте да ни запратите да се носим свободно по течението.

Дорсет избърса със салфетка полепналите по устните му остатъци от храна със сръчността, с която автомонтьорът избърсва омаслените си ръце.

— Извинете ме, че ви давам такъв малък плавателен съд, при това, трябва да добавя, без двигател, но не разполагам с друг.

— Какъв чудесен садистичен похват. Явно, мисълта, че ще се мъчим, ви доставя наслада.

Джордино хвърли поглед към двете мощни моторни лодки, закрепени върху горната палуба на яхтата.

— Трогнати сме от вашата щедрост — рече той.

— Бъдете благодарни, че ви предоставям възможност да останете живи.

— В район на морето, където кораби не се движат и течението ще ни отнесе право на пътя на бурята. — Пит се намръщи. — Най-малкото, което можете да направите, е да ни дадете лист и писалка, та да си напишем завещанието и последното желание.

— Разговорът ни свърши. Сбогом, господин Пит, господин Джордино, и бон воаяж! — Дорсет кимна на Джон Мърчант. — Отведи тия отрепки от НЮМА при плавателния им съд.

Мърчант им посочи да минат през една отворена вратичка в бордовата ограда.

— Ама как, няма ли да има знамена и фанфари? — възрази Джордино.

Пит пристъпи до ръба на палубата и погледна във водата. До яхтата се поклащаше малка полунадуваема лодка. Беше дълга три и широка два метра; V-образният й корпус изглеждаше солиден. Основният й отсек обаче едва можеше да побере четирима души, тъй като неопреновите външни поплавъци заемаха половината лодка. Плавателният съд е имал някога извънбордов двигател, който впоследствие е бил свален. Кабелите още висяха от командния блок. Вътре беше празен, с изключение на свитата в единия край фигура, загърната с коженото яке на Пит.

Ледена ярост се надигна в Пит. Той сграбчи Мърчант за яката на спортното му сако и го метна настрани с такава лекота, сякаш метна сламено чучело. След това се втурна обратно към масата за хранене, преди да успеят да го спрат.

— Без Мейв! — Гласът му прозвуча остро.

Дорсет се усмихна, но изразът на лицето му не се разведри.

— Тя прие името на прапрабаба си, тъй че нека да страда като нея.

— Негодник такъв! — процеди през зъби Пит с животинска омраза. — Развратен мошеник…!

Само толкова можа да каже. Един от пазачите на Мърчант заби зверски приклада на оръжието си отстрани в тялото му, малко над бъбрека.

Силна болка присви Пит, но бушуващият в него гняв го задържа на крака. Той се наведе напред, грабна с две ръце покривката на масата, рязко я дръпна и я метна във въздуха. Чаши, ножове, вилици и лъжици, съдове за сервиране и чинии се разхвърчаха над палубата с шумно дрънчене. После Пит се нахвърли през масата върху Дорсет, но не просто да го удари или да го стисне до смърт за гушата. Знаеше, че това е единствената му и последна възможност да обезобрази този мъж. Той изпъна показалците си и ги ръгна в лицето му, но мигом бе нападнат от пазачите. Побеснялата Будика замахна, за да нанесе саблен удар във врата на Пит, но не успя и го улучи по рамото. Единият пръст на Пит също се отплесна и само одраска челото на Дорсет. Другият обаче попадна точно в целта и той чу пронизителен като на първобитен човек вик. После почувства как по цялото му тяло заваляха юмруци, но след малко, когато мелето изведнъж пропадна в пълен мрак, вече не чувстваше нищо.

 

 

Пит се събуди и помисли, че се намира в някаква бездънна дупка или пещера дълбоко в земята. Или поне в дълбините на подземна кухина, където царуваше само вечен мрак. Напълно отчаян, той пипнешком затърси изход, но имаше чувството, че се върти в омагьосан кръг. Сигурно съм попаднал в кошмар и съм обречен да се лутам завинаги в непрогледен лабиринт, помисли си той с усещане за безизходица. Но изведнъж, като че ли само след едно мигване, той видя в далечината слаба светлина. Протегна ръка към нея и забеляза, че тя започва да се увеличава сред бързодвижещи се по небето тъмни облаци.

— Слава на Бога! Лазар възкръсна от мъртвите. — Гласът на Джордино сякаш идваше от улична пресечка и шумът на движението отчасти го поглъщаше. — И тъкмо навреме да умре отново, като види какво е времето.

Когато Пит се свести напълно, му се прииска да се върне обратно в лабиринта. Всяка точка на тялото му туптеше от болка. Имаше чувството, че костите му — от черепа до коленете — до една бяха строшени. Опита се да седне, но замръзна неподвижен още след първото си движение и изстена от болка. Мейв го докосна по бузата и обгърна с ръка раменете му.

— Ще те боли по-малко, ако се постараеш да не мърдаш.

Той вдигна поглед към лицето й. Широко отворените й небесносини очи преливаха от грижовност и обич. Пит едва ли не осезателно чувстваше как любовта й го обгръща като воал и болката му се оттича от вените, сякаш Мейв му бе направила магия.

— Ама каква каша забърках, нали? — промълви той.

Тя бавно поклати глава и кичури от дългата й руса коса докоснаха бузите й.

— Не, недей да мислиш така. Сега нямаше да си тук, ако не беше тръгнал заради мене.

— Хората на Мърчант добре те подредиха, преди да те изхвърлят от яхтата. Изглеждаш така, сякаш бейзболисти са изпробвали бухалките си върху теб — обади се Джордино.

Пит с мъка се надигна до седнало положение.

— А Дорсет?

— Подозирам, че си улучил едното му око, та ще заприлича на същински пират, като си сложи тъмната превръзка. Ще му липсва само белег от дуел и крив нож.

— Будика и Дирдри го пренесоха в салона по време на патакламата. Ако Мърчант бе видял по-рано степента на нараняването на татко, не мога да ти опиша на какво щеше да те направи — допълни Мейв.

Пит огледа с подутите си и полузатворени очи злокобното море.

— Отидоха ли си?

— Опитаха се да ни прегазят, преди да офейкат, за да не ги застигне бурята — отвърна Джордино. — Извадихме късмет с неопреновите поплавъци на сала ни и това, че сме без двигател, та успяхме да отскочим от носа на яхтата. Залавянето ни, тъй да се каже, беше на косъм.

Пит отново съсредоточи поглед върху Мейв.

— Значи ни оставиха да се носим по течението, както навремето прапрабаба ти Бетси Флечър.

Тя го изгледа с почуда.

— Ти откъде знаеш за нея? Аз нищо не съм ти казвала.

— Винаги проучвам жената, с която искам да прекарам остатъка от живота си.

— Който ще бъде къс — намеси се Джордино, сочейки намръщен към северозапад. — Защото, ако правилно са ми преподавали в час по метеорология във вечерното училище, то ние се намираме точно на пътя на това, което по тия места наричат тайфун или циклон — зависи доколко близо сме до Индийския океан.

Само като погледна тъмните облаци и проблясъците на мълниите, последвани от заплашителния грохот на гърмежите, сърцето на Пит се сви. Той огледа морската шир и се заслуша във все по-усилващия се вятър. Синорът между живота и смъртта се бе стеснил до дебелината на хартиен лист. Слънцето вече бе се скрило и морето стана сиво. След броени минути водовъртежът щеше да погълне малката лодка.

Пит не се колеба дълго.

— Първата заповед за деня е да се снабдим с котва. — Той се обърна към Мейв. — Ще ми трябва моето кожено яке, някакво въже и всяко нещо, годно за направата на плаваща котва, която да ни предпази от преобръщане в бурното море.

Без да каже дума, тя изхлузи от гърба си якето и го подаде на Пит, а Джордино затършува в едно малко отделение под седалката. Изнамери една ръждясала кука със закачени за нея две найлонови въжета, едното дълго пет метра, другото — три. Пит просна якето на пода и започна да трупа върху него обувките на тримата, куката, както и някакви стари резервни части за двигател и няколкото ръждясали инструмента, които Джордино бе извадил от отделението под седалката. След това закопча ципа, върза на възел ръкавите през яката и колана на кръста и стегна импровизирания товар с единия край на по-късото найлоново въже. После го хвърли зад борда, изчака го да потъне и привърза здраво другия край на въжето за командното табло с ненужни бутони за липсващия извънбордов двигател.

— Лягайте на пода — нареди Пит, омотавайки другото въже около командния блок. — Предстои ни безумно пътуване. Препашете се с това въже и вържете другия му край за лодката, за да не я изпуснем, ако се прекатурим в морето.

Той хвърли един последен поглед над неопреновите поплавъци към застрашителните вълни, прииждащи от хоризонта, който ту се надигаше, ту пропадаше. Морето беше грозно и в същото време красиво. Една светкавица проряза пурпурночерните облаци и гърмът й се разнесе като удари на хиляди барабани. Грохотът се сипеше безмилостно върху тримата. Духащият с пълна сила вятър, заедно с поройния дъжд, който закриваше небето и превръщаше морето в кипящ бульон от пяна, се стовари върху тях след по-малко от десет минути. Капките, шибани от вятъра, който виеше като хиляди горски духове, се забиваха с такава сила, че бодяха като иглички.

Пръски хвърчаха от гребените на вълните, издигащи се на три метра от браздите. После височината им изведнъж достигна седем метра и те, накъсани и разбъркани, залашкаха лодката ту на една, ту на друга посока. Вятърът забушува още по-силно, а морето зачести застрашителните си яростни атаки срещу безпомощната лодка и клетите й пътници. Лодката се завърташе бясно, когато биваше подхвърляна към гребените на вълните, а след това стремително пропадаше в браздата. Нямаше рязко определена линия между въздуха и водата.

За най-голямо учудване плаващата котва не се откъсна. Тя изпълняваше предназначението си и оказваше съпротивление с тежестта си, като възпираше яростта на морето да преобърне лодката и да изхвърли пътниците й в смъртоносните води, откъдето връщане нямаше. Сивите вълни ги обливаха, мокрейки ги до кости, и пълнеха лодката с кипяща пяна, но пък така задържаха центъра на тежестта по-дълбоко във водата и увеличаваха, макар и малко, стабилността й. Въртеливото движение и рязкото издигане и падане на лодката така усукваше товара от морска вода около телата им; че те се чувстваха като в миксер за плодови сокове.

В известен смисъл малкият размер на лодката се оказа предимство. Неопреновите поплавъци от двете й страни я правеха способна да се задържа на повърхността като коркова тапа. Колкото и силна да беше бурята, издръжливият корпус нямаше да се пръсне на парчета, а ако плаващата котва не се откъснеше, тя нямаше и да се преобърне. Щеше да издържи на бурята, както палмовите дървета се огъваха от силните ветрове, но не се пречупваха. Следващите двайсет и четири минути минаха като двайсет и четири часа и докато тримата упорито не се предаваха, Пит все още не можеше да повярва, че бурята не ги бе надвила. Думите не бяха достатъчни, за да се опише окаяното им състояние.

Несвършващите водни стени се срутваха в лодката и тримата се задавяха и едва си поемаха дъх, докато малкият плавателен съд не бъдеше изхвърлен на гребена на следващата вълна. Нямаше нужда да изгребват водата, изпълнила вътрешността му, напротив — тежестта й ги предпазваше от прекатурване. В един миг те се държаха здраво, за да не полетят зад борда над поплавъците, в следващия — се подготвяха да не изхвърчат във въздуха при поредното бясно пропадане в морската бразда.

Пит и Джордино, които бяха поставили Мейв помежду си и всеки бе обвил закрилнически едната си ръка около тялото й, седяха с изпънати до вътрешните стени на лодката крака за по-голяма опора. Изхвръкнеше ли единият, спасение за него нямаше. Пороят намаляваше видимостта до няколко метра и скоро никой нямаше да може да ги види.

При едно светване на мълния Пит хвърли поглед към Мейв. Тя имаше вид, сякаш беше убедена, че е паднала в ада и трябва да изтърпи мъките на прокълнатите да страдат от морска болест. На Пит му се прииска да я утеши с думи, но тя нямаше да го чуе от рева на вятъра. Той прокле името на Дорсет. Господи, колко ли ужасно се чувства тя при мисълта, че има баща и сестри, които я мразят до такава степен, че открадват децата й, а после се опитват да я убият, защото е добра и мила и отказва да вземе участие в престъпните им действия. Това беше ужасно несправедливо и нечестно. Тя няма да умре, помисли си Пит, поне докато той е жив. Пит сложи ръка върху рамото й и прочувствено го стисна. След това отмести поглед към Джордино.

Изражението на Джордино издаваше твърдост. Видимото му равнодушие сред този ад вдъхна нова увереност в Пит. Каквото има да става, ще стане, се четеше в очите на приятеля му. Човешката издръжливост няма граници. Пит знаеше, че Джордино ще излезе отвъд границите на разбираемото, дори ще умре, но няма да се пусне от лодката, нито да свали ръка от Мейв. Той никога нямаше да отстъпи пред морето.

Почти в същия момент, сякаш двамата мислеха еднакво, Джордино се обърна да види как се справя Пит. Има два вида мъже, рече си той наум. Едните са наясно, че дяволът чака да вземе душите им и това ги плаши до смърт, а другите изпадат в безнадеждност и гледат на дявола като на облекчител на земните им мъки. Пит не спадаше към нито една от тези две групи. Той беше способен да гледа дявола право в очите и да му се изплюе в лицето.

Видът на приятеля на Джордино от трийсет години говореше, че той може да си я кара така завинаги. Джордино отдавна бе престанал да се изумява от силата на духа на Пит и влечението му към бедствени положения. Пит разкриваше същността си там, където имаше гибел и нещастие. Пренебрегвайки напълно яростното блъскане на вълните, той не приличаше на човек, който очаква края и смята, че не е в състояние да се пребори с морската стихия. Погледът му, насочен в завесите от дъжд и пяна, които шибаха лицето му, бе някак странно далечен. По всичко личеше, че мислите му са съсредоточени някъде другаде — той изглеждаше така, сякаш седеше на сухо и високо в апартамента си в хангара. Пит, заключи Джордино за сетен път, откакто бяха заедно на или под морската повърхност, е човек, който се чувства най-добре, когато е в стихията си.

Падна нощ и отмина, нощ на мъчения, които като че ли никога нямаше да свършат. Непрекъснато обливани от водата, тримата бяха вкочанени от студ, който прорязваше плътта им като с хиляди ножове. Първите лъчи на зората им донесоха известно облекчение — поне щяха да виждат как се разбиват вълните, а не само да ги чувстват и да чуват грохота им. След изгрева на слънцето, забулено от гърчещи се облаци, те продължаваха да се борят със сетни сили за живота си. Копнееха да настъпи денят, но той дойде със странна сива светлина, която освети жестокото море като в стар черно-бял филм.

Независимо от яростната вихрушка, въздухът беше горещ и душен и толкова плътно напоен със сол, че едва се вдишваше. Времето течеше, без да има отношение към циферблатите на ръчните им часовници. Старият „Докса“ на Пит и по-новият „Акваленд Про“ на Джордино не пропускаха вода до двеста метра дълбочина и продължаваха да тиктакат, докато малкият часовник на Мейв се бе овлажнил и бе спрял.

Малко след като морето се развилия, Мейв зарови глава в основата на единия поплавък и се помоли да оцелее, за да види отново двете си момченца, помоли се да не умре, без да им е оставила нежни спомени от себе си, а не бегли напомняния, че е изчезнала и потънала в недружелюбно море. Измъчваше я мисълта, че съдбата им е в ръцете на баща й. Отначало тя изпитваше страх, по-силен от всеки друг момент в живота й, страх, наподобяващ усещането, че е затрупана от снежна лавина. После той постепенно започна да се стопява, когато разбра, че ръцете на двамата мъже, обвили гърба и раменете й, никога нямаше да се отпуснат. Имаше чувството, че самоконтролът им е изключителен и че силата им се влива в тялото й. С такива мъже, които я закриляха, в нея се пробуди искрица надежда и слаба, но нарастваща вяра, че може би ще оживее да види и следващата зора.

Пит обаче не беше чак такъв оптимист. Той много добре съзнаваше, че силите им, неговите и на Джордино, са на изчерпване. Най-големите им врагове бяха невидимите заплахи от хипотермия и умора. Нещо трябваше да отстъпи — или издръжливостта на двамата, или яростта на бурята. Непрестанните усилия, които полагаха, за да не се удавят, им бяха отнели всичко, което можеха да дадат от себе си. Те водеха битка срещу превъзхождащи ги сили и бяха на крачка от пълното си изтощение. И все пак той отказваше да приеме, че са безсилни. Беше се вкопчил в живота, черпейки сили от намалелите си запаси, и се хващаше здраво някъде, когато следващата вълна ги облееше, съзнавайки, че времето на гибелта им бързо наближаваше.