Клайв Къслър
Ударна вълна (48)

46.

16 февруари 2000,

Хонолулу, Хаваи

Един морски сержант с пясъчен цвят на косата, облечен в избелели от слънцето къси панталони и риза на червени шарки, пиеше бира от кутия пред телевизионен апарат, възпроизвеждащ филмовата лента от един видеокасетофон. Той седеше отпуснат блажено върху диван, който бе задигнал от единия от двата луксозни хотела на хавайския остров Ланай по време на преустройството му. Филмът се казваше „Дилижансът“ — стара епопея с Джон Уейн. На главата си бе сложил каска с вградено устройство за създаване на мнима действителност, която бе купил от един магазин за електроника в Хонолулу. След като свържеше каската с видеокасетофона, той можеше да „влезе“ в телевизионния екран и да „се смеси“ с актьорите в епизодите от филма. Сега тъкмо бе се проснал до Джон Уейн на покрива на дилижанса по време на една кулминационна сцена с преследване и стреляше в преследващия ги индианец, когато силен сигнален звънец се намеси в действието. Сержантът с неохота свали каската и хвърли поглед на мониторите на охранителната система, които засичаха стратегически райони около поверителното съоръжение, което той охраняваше.

Монитор номер три показваше приближаваща се кола по черен път, водещ през ананасова горичка към портала. Слънцето в превалящото утро блестеше в предната броня на колата, а задната броня оставяше след себе си облак прах.

След като в продължение на няколко месеца изпълняваше неприятния си дълг, сержантът вършеше работата си със съвършено заучени движения. В продължение на трите минути, които трябваха на колата, за да стигне до края на пътя, той облече безупречно изгладената си униформа и вече стоеше нащрек до портала, преграждащ достъпа през тунела, прокопан в откритото ядро на отдавна изгасналия вулкан.

Когато я огледа по-отблизо, видя, че колата принадлежи на Военноморските сили. Той се наведе и надникна през страничния й прозорец.

— Това е забранена зона. Имате ли разрешително за влизане?

Шофьорът, в бяла униформа на редник от Военноморските сили, посочи с палец назад през рамо.

— Командир Гън отзад има необходимите документи за влизане.

Като опитен и делови човек Руди Гън не си бе губил времето в искане на разрешително да разглоби огромната чиния на антената насред вулкана Палауай на остров Ланай. Ако трябваше да следва заплетената нишка през бюрокрацията, за да стигне до управлението, под чиято юрисдикция беше въпросната антена, а после да се изправи пред отдела, който експлоатираше съоръжението за космически връзки, само по себе си щеше да се равнява на едномесечна експедиция. Следващата неприятна стъпка, при това невъзможна, щеше да бъде да намери чиновник, който да се съгласи да поеме отговорност, като разреши чинията да бъде свалена и предоставена за временно ползване от НЮМА.

Гън прескочи ненужната канцеларщина, като просто отиде в печатницата на НЮМА и поиска да му отпечатат фиктивна официална бланка в три екземпляра, упълномощаваща НЮМА да премести антената на друг обект, намиращ се на хавайския остров Оаху за изпълнението на друг поверителен проект. После документът бе подписан от няколко служители от отдела със съответните фиктивни титли. Това, което по каналния ред щеше да отнеме голяма част от годината, преди официално да бъде отхвърлено, се извърши за по-малко от час и половина — време, изразходвано предимно за набирането на текста.

Когато колата спря пред портала за входа на тунела и Гън, облечен с униформата си на командир от Военноморските сили, подаде документа си за правото да разглоби и свали антената, сержантът, отговарящ за изоставеното съоръжение, се показа изключително отзивчив. Той стана още по-отзивчив и когато огледа изисканата външност на Моли Фарадей, която седеше до Гън на задната седалка. Дори и да му бе минала през ума мисъл да се обади на някой старши офицер за официално потвърждение, то тя бързо се изпари, като видя конвоя от огромни товарни камиони и един преносим кран, който следваше служебната кола.

Нареждане за операция от този мащаб трябва да идваше от най-високото стъпало на йерархията.

— Приятно ми е, че ще си имам компания — усмихна се широко сержантът. — Доста скучая тук, без да има с кого да си поприказвам, докато съм дежурен.

— Колко души сте? — попита любезно Моли Фарадей през задния прозорец.

— Само трима, госпожо, по един на осемчасова смяна.

— Какво правите, когато не сте на пост?

— Повечето време се излежавам на плажа или гледам да хвана някое самотно момиче в хотелите.

Тя се засмя.

— Колко често имате възможност да напускате острова?

— На всеки трийсет дни. Тогава оставам пет дни в Хонолулу, после отново се връщам на Ланай.

— Кога за последен път външен човек е идвал при съоръжението?

Дори сержантът да съзнаваше, че го разпитват, той с нищо не го показа.

— Преди около четири месеца дойде един мъж с препоръчителни писма от Управлението за национална безопасност и надникна тук-там. След няма и двайсет минути си тръгна. Вие сте следващите, които идвате оттогава.

— Ние ще трябва да свалим антената и да си тръгнем оттук до довечера по някое време — обади се Гън.

— Мога ли да попитам, сър, къде ще бъде поставена отново?

— Как ще реагирате, ако ви кажа, че ще бъде бракувана?

— Ни най-малко няма да ме изненада — отвърна сержантът. — След като от няколко години нито се ремонтира, нито се поддържа, тази толкова стара чиния вече започва да гние от природните стихии.

Гън се развесели, като усети, че морският пехотинец с удоволствие се впуска в подробности, възползвайки се от възможността да си поговори с някого.

— Можем ли да минаваме и да се залавяме за работа, сержант?

Сержантът веднага отдаде чест и бързо натисна един бутон, който по електрически път отвори портала. След като служебната кола се изгуби от поглед в тунела, той се отдръпна встрани и започна да маха на шофьорите на камионите и крана. Когато и последното превозно средство изчезна във вулкана, сержантът затвори портала, влезе в караулното помещение, където отново се преоблече в късите панталони и ярката риза и освободи бутона за прекъсване на видеокасетофона си. Сложи си пак каската и върна лентата, докато отново се присъедини към Джон Уейн в момента, в който той отблъскваше индианците.

 

 

— Дотук добре — каза Гън на Моли.

— Как можа да кажеш на това хубаво младо момче, че ще хвърлим антената на бунището — смъмри го тя.

— Просто го попитах „как ще реагира, ако…“.

— Ние се сдобихме с фалшиви официални документи, пребоядисахме стара кола, за да изглежда като официално превозно средство на НЮМА и сега ще крадем държавна собственост… — Моли не довърши мисълта си, само заклати глава в знак на почуда, после добави: — Направо ще ни обесят на паметника на Вашингтон.

— С удоволствие ще платя тази цена, стига да спасим близо два милиона души от мъчителна смърт — каза Гън без капка съжаление.

— Какво ще стане, след като отклоним акустичната вълна? — попита Моли. — Ще върнем ли антената обратно тук?

— Аз не бих постъпил по друг начин. — Той я изгледа така, сякаш въпросът й го изненада, после се усмихна лукаво. — Освен, разбира се, ако не се случи така, че я изпуснем на дъното на океана.

 

 

При Сандекър планът също не вървеше много гладко. Независимо че много разчиташе на системата „стари приятели — адмирали от Военноморските сили“, той не успя да убеди никого от заемащите отговорни постове да му заемат за известно време самолетоносача „Рузвелт“ и неговия екипаж. Някъде по веригата на разпорежданията между президента и адмирала, командващ операциите на Тихоокеанския флот, някой бе отхвърлил молбата му.

Сандекър крачеше напред-назад в кабинета на адмирал Джон Овърмайър в Пърл Харбър като разярен глиган в клетка, на който са взели малкото му.

— По дяволите, Джон! — повиши тон Сандекър. — Като си тръгвах от адмирал Бакстър от Комитета на началник-щабовете, той ме увери, че е дадено съгласие да използвам „Рузвелт“ за разполагането на акустичен отражател. А сега си седнал да ми разправяш, че не мога да го получа.

Овърмайър, як и набит като фермер от Индиана, вдигна ръце в знак на раздразнение.

— Не обвинявай мен, Джим. Мога да ти покажа заповедите.

— Кой ги е подписал?

— Адмирал Джордж Касиди, командващ военноморския окръг на Сан Франциско.

— Дявол го взел, какво общо с тази работа може да има един канцеларски плъх, който ръководи фериботи?

— Касиди не ръководи фериботи — каза с отегчение Овърмайър. — Той отговаря за цялото тихоокеанско тилово командване.

— Но той не е над теб.

— Пряко не, но ако реши да си покаже рогата, тогава всеки плавателен съд, превозващ продоволствия за корабите ми оттук до Сингапур, може да бъде забавен за неопределено време.

— Не ме успокоявай, Джон. Касиди няма да протака нарочно нещата и ти много добре го знаеш. Нали кариерата му ще отиде на кино, ако допусне с раздразнението си да попречи на снабдяването на флота ти.

— Каквото искаш си мисли — рече Овърмайър. — Но това няма да промени положението. Аз не мога да ти дам „Рузвелт“.

— Дори за някакви си седемдесет и два часа?

— Дори и за седемдесет и две секунди.

Сандекър изведнъж спря да се разхожда, отпусна се в едно кресло и загледа Овърмайър право в очите.

— Кажи ми честно, Джон. Кой ми върза ръцете?

Явно смутен, Овърмайър не можа да издържи на погледа му и извърна лице.

— Не мога да ти кажа.

— Мъглата започва да се вдига — рече Сандекър. — Джордж Касиди подозира ли, че е набеден за злодей?

— Това не знам — отвърна искрено Овърмайър.

— Тогава кой в Пентагона издига стена пред операцията ми?

— Но не си го чул от мен, нали?

— Служихме заедно на „Айова“. Някога да си останал с впечатлението, че издавам тайни на приятели?

— Аз ще съм последният, който би се усъмнил в думите ти — отвърна без колебание Овърмайър и този път погледна Сандекър в очите. — Нямам пълни доказателства, имай го предвид, но един приятел от Учебния център по подготовка за използване на военноморски оръжия ми намекна, че самият президент е спуснал завесата пред теб, след като някакъв неназован доносник в Пентагона оставил молбата ти за ползване на самолетоносача да стигне до Белия дом. Приятелят ми каза още, че учени, близки до президента, смятат теорията ти за акустичното явление за неправдоподобна.

— Не може ли да им влезе в колективните академични глави, че от това явление вече са умрели хора и несметно голям морски свят?

— Очевидно, не.

Сандекър се облегна назад в креслото и изпусна дълга въздишка.

— Нож в гърба от Уилбър Хътън и Националния научнотехнически съвет.

— Съжалявам, Джим, но във вашингтонските кръгове се говори, че ти си някакъв фанатичен ексцентрик. А може и да е вярно, че президентът иска да те принуди да се оттеглиш от НЮМА, за да сложи на мястото ти някой близък негов политик.

Сандекър се изпълни с чувството, че екзекуторът вдига секирата над главата му.

— Така ли било? Значи кариерата ми не е от значение. Не мога ли да се свържа с някого? Не мога ли да ти предам, адмирале, че ти и всеки човек под твоето управление на остров Оаху ще бъде мъртъв след три дни?

Овърмайър погледна Сандекър с огромна тъга в очите. Трудно е да виждаш как някой върви към провала си, особено ако този някой е твой приятел.

— Джим, честно казано, ти ме плашиш. Искам да вярвам на твоето твърдение, но прекалено много са интелигентните хора, които смятат, че вероятността твоето акустично явление да се прояви е толкова голяма, колкото и вероятността за края на света.

— Ако не ми дадеш „Рузвелт“ — каза с равен тон Сандекър, — твоят свят ще престане да съществува в събота в осем часа сутринта.

Овърмайър поклати глава с мрачно изражение.

— Съжалявам, Джим, но ръцете ми са вързани. Дали ще повярвам на твоето предричане за смърт, или не, знаеш много добре, че не мога да не се подчиня на заповедите, които идват от моя главнокомандващ.

— Е, щом не мога да те убедя, най-добре е да си тръгвам. — Сандекър се изправи на крака, тръгна към вратата и се обърна. — Семейството ти тук ли е, в Пърл?

— Само жена ми и двете ми внучки, които са на гости.

— Моля се на Бога да греша, но ако бях на твое място, приятелю, щях да ги изпратя далече от острова, докато има още време.

 

 

До полунощ антената беше демонтирана до половината. Вътрешността на вулкана се осветяваше от лампа с нажежаема жичка и се огласяваше от звуците на генераторите, дрънченето от удари на метал в метал и от ругатните на екипа по демонтажа. Бясното темпо се поддържаше от началото до края. Мъжете и жените от НЮМА се потяха, мъчейки се да отвъртят болтовите връзки, които бяха ръждясали от липса на поддръжка и ремонт. За сън не можеше да става и дума, още по-малко — за ядене. Наоколо се разнасяше само кафе, черно като морето отвън.

Веднага щом някоя секция от подсилената със стомана чиния на антената от стъклено влакно се свалеше от основната рамка, кранът я поемаше и я спускаше върху откритата платформа на чакащия камион. След като и петте секции бяха сложени една върху друга и здраво завързани, камионът излезе от вътрешността на вулкана и потегли към пристанището на Каумалапау на западния бряг, където антената бе натоварена на борда на малък кораб, за да бъде превозена до Пърл Харбър.

Руди Гън бе свалил ризата си и плувнал в пот от влагата в задушната нощ, напътстваше екипа от мъже, които усърдно се мъчеха да свалят главината на антената от основата й. Той непрекъснато правеше справки от комплекта чертежи за същия тип антени, използвани при други устройства за следене на космоса. Плановете бе получил от Хирам Йегър, който пък се бе снабдил с тях чрез проникване в общата компютърна система на самото дружество, което бе проектирало и изработило огромните чинии.

Моли се бе преоблякла в удобни зеленикавобежови къси панталони и блуза и седеше наблизо под малък брезентов навес, откъдето приемаше и предаваше съобщения и разрешаваше всеки проблем, възникнал по време на демонтажа и превозването на частите до товарната платформа.

Тя излезе от навеса и подаде бутилка студена бира на Гън.

— Видът ти плаче за нещо, което да намокри сливиците ти — каза му тя.

Гън й кимна с благодарност и прекара бутилката по челото си.

— Сигурно съм изпил двайсет литра течности, откакто дойдохме.

— Как ми се ще Пит и Джордино да са тук! — В гласа й имаше тъга. — Толкова ми липсват.

Гън се загледа в земята.

— Те липсват на всички нас. Сигурен съм, че сърцето на адмирала се къса от мъка.

Моли смени темата.

— Как ти се струва? — кимна тя към полудемонтираната антена.

— Опъваше ни се на всеки сантиметър. Но работата вече върви по-бързо, след като разбрахме как да действаме.

— Жалко — заключи Моли, след като обходи със замислен поглед трийсетината мъже и четирите жени, които часове наред усилено се мъчеха да разглобят на части и да свалят антената; по всяка вероятност тяхната съвестност и неуморните им усилия щяха да се окажат напразни в един възвишен опит да спасят толкова много хора, ако целият този труд отиде за едното нищо.

— Недей да отписваш Джим Сандекър — каза Гън. — Независимо че Белият дом му попречи да осигури „Рузвелт“, хващам се на бас за една вечеря с приглушена светлина и музика, че той ще намери друг.

— Дадено! — отвърна тя с лека усмивка. — Много ще се радвам да загубя такъв бас.

 

 

В четири часа сутринта Сандекър се обади на Моли. В гласа му не се долавяше и следа от умора.

— Кога очаквате да приключите?

— Руди смята, че ще натоварим последната секция на борда на „Ланикай“…

— Къде? — прекъсна я Сандекър.

— На „Ланикай“, малък товарен кораб, обслужващ островите, който наех, за да закараме антената до Пърл Харбър.

— Пърл Харбър отпада. Кога най-късно ще тръгнете оттам?

— След пет часа — отвърна Моли.

— Времето ни притиска. Напомни на Руди, че ни остават по-малко от шейсет часа.

— Щом като няма да отплаваме за Пърл Харбър, накъде да тръгнем?

— Поемете курс към залива Халауа на остров Молокай — нареди Сандекър. — Намерих друга платформа за поставянето на отражателя.

— Друг самолетоносач ли?

— Нещо още по-добро.

— Заливът Халауа е на по-малко от сто километра оттатък канала. Как успяхте да го уредите?

— Онези, които не очакват дарове от случайността, спечелват съдбата.

— Много сте потаен, адмирале — отбеляза Моли, изпълнена с любопитство.

— Просто кажи на Руди да почва да прибира, за да стигнете на Молокай не по-късно от десет часа тази сутрин.

Тя тъкмо изключи портативния телефон и под навеса влезе Гън.

— Разглобяваме последната секция — съобщи той изтощен — и след това се изнасяме оттук.

— Обади се адмиралът — уведоми го Моли. — Нареди да закараме антената в залива Халауа.

— На Молокай? — присви питащо очи Гън.

— Такова беше нареждането — отвърна тя категорично.

— Какъв кораб предполагаш, че е извадил от ръкава си?

— Уместен въпрос. Нямам представа.

— Дано да става за целта — смотолеви Гън, — иначе ще трябва да спуснем завесата.