Клайв Къслър
Ударна вълна (27)

25.

Почти през целия следобед вятърът духаше от североизток. Духаше силно, но не толкова, че да надига вълни по-високи от метър и да изпъстря морето с бели „зайчета“. Вятърът обаче докара дъжд, който падаше като завеса, намаляваше видимостта до по-малко от пет километра и така биеше водата, сякаш под повърхността й се бореха милиони враждуващи херинги. За повечето моряци времето беше отвратително. Но за английските мореплаватели като капитан Иън Брискоу, които прекарваха първите си години служба на палубите на кораби, проправящи си с мъка път през силната влага на Северно море, то не се отличаваше от времето в родината им.

За разлика от младшите си офицери, които бяха далеч от навяващите пръски и се опазваха сухи, Брискоу стоеше на крилото на капитанския мостик, сякаш презареждаше по този начин кръвта във вените си и така се бе загледал над носа на кораба в далечината, като че ли очакваше да види призрачен кораб, който радарът не можеше да засече. Забеляза, че барометърът не помръдваше, а температурата беше няколко градуса над точката на замръзване. Не се чувстваше неудобно в мушаменото си облекло, само дето от време на време капки вода си пробиваха път между космите на изрядно подстриганата му брада и се процеждаха на струйки по шията му.

След двуседмичен престой във Ванкувър, където бе взел участие в поредица от военноморски учения с кораби на Канадските военноморски сили, английският военен кораб — ескадреният миноносец „Бридлингтън“, тип 42, под управлението на Брискоу се прибираше в Англия през Хонг Конг, пристанището за престой, използвано от всеки английски военен кораб, пътуващ през Тихия океан. Макар че деветдесет и девет годишният лизингов договор да бе изтекъл и колонията на Британската корона да бе върната на Китай през 1996-та година, считаше се вече въпрос на гордост да бъде показван от време на време кръстът „Сейнт Джордж“ и да се напомня на новите корабопритежатели кои са били основателите на финансовата Мека на Азия.

Вратата на кормилната рубка се отвори и вторият офицер лейтенант Самуел Ангъс, надникна навън.

— Ако можете да си отклоните вниманието от предизвикателната стихия, сър, бихте ли влязъл за малко вътре?

— Защо вие не излезете, млади момко? — прогърмя гласът на Брискоу над вятъра. — Мекушавост. Това ви е лошото на вас, младите. Не оценявате лошото време.

— Моля ви, капитане — настоя Ангъс. — На локаторния екран засякохме приближаващ се самолет.

Брискоу тръгна по крилото на мостика и влезе в кормилната рубка.

— Не го намирам за нещо необичайно. Това се случва всеки ден. Десетки самолети прелитат над кораба ни.

— Но не и вертолети, сър. Намираме се на две хиляди и петстотин километра от Американския континент и оттук до Хаваите няма нито един военен плавателен съд.

— Глупакът сигурно се е заблудил — измърмори капитанът. — Сигнализирайте на пилота и го питайте дали иска да определим местоположението му.

— Позволих си да се свържа с него, сър — отвърна Ангъс. — Той говори само руски език.

— Има ли някой тук, който може да се разбере с него?

— Военният лекар, лейтенант Рудолф. Той говори свободно руски.

— Повикайте го да дойде на мостика.

След три минути нисък мъж с руса коса се приближи до Брискоу, който седеше на високия капитански стол и се взираше в дъжда.

— Викали сте ме, капитане.

Брискоу кимна рязко.

— Един руски вертолет се е объркал в бурята. Идете при радиото и разберете защо лети над безлюдни води.

Лейтенант Ангъс извади комплект слушалки с ларингофон, включи ги в пулта за свръзка и ги подаде на Рудолф.

— Честотата е нагласена. Трябва само да слушате и говорите.

Рудолф нагласи слушалките на ушите си и заговори по мъничкия микрофон.

Брискоу и Ангъс чакаха търпеливо, докато лекарят провеждаше разговора, или по-точно монолога. По едно време се обърна към капитана.

— Мъжът е страхотно разтревожен, говори почти несвързано. Най-многото, което можах да разбера, е, че е излетял от руска китоловна флотилия.

— Значи просто си върши работата.

Рудолф поклати глава.

— Не, непрекъснато повтаря, че „всички са мъртви“ и пита дали „Бридлингтън“ има съоръжение за кацане на вертолет и ако има, иска да кацне на борда.

— Това е невъзможно — изръмжа Брискоу. — Уведомете го, че Кралските военноморски сили не разрешават на чуждестранни самолети да кацат на корабите на Нейно Величество.

Рудолф повтори съобщението в момента, в който двигателите на вертолета се чуха силно и машината изведнъж се появи сред падащия дъжд — на половин километър от левия борд и на височина не повече от двайсет метра над водната повърхност.

— Изглежда, е на ръба на истерията. Кълне се, че ако не го застреляте, ще кацне на борда.

— Дявол го взел! — От устата на Брискоу рядко излизаше проклятие. — Само това липсва — терорист да взриви кораба ми!

— В този район на океана не се мяркат терористи — отбеляза Ангъс.

— Да, да! То и студената война свърши преди десет години! Всичко това ми е известно.

— От онова, което чух — намеси се Рудолф, — разбрах, че пилотът е изплашен до немай-къде. Не долових никаква заплаха в гласа му.

Брискоу постоя безмълвен известно време, после натисна бутон на интеркома.

— Радиолокационна, чувате ли ме добре?

— Да, сър.

— Да има някакви кораби в района?

— Отчитам един голям плавателен съд и четири малки, азимут две-седем-две градуса, разстояние деветдесет и пет километра.

Брискоу изключи бутона и включи друг.

— Свързочна?

— Сър?

— Опитайте да установите връзка с флотилия от руски китоловни кораби, плаващи на деветдесет и пет километра западно от нас. Ако ви е нужен преводач, корабният лекар ще превежда.

— С моя речник от трийсет руски думи може и да се справя — отвърна бодро радистът.

Брискоу погледна Рудолф.

— Добре, предайте, че му се разрешава да кацне на площадката.

Рудолф преведе съобщението и всички отправиха погледи към вертолета, който зави под ъгъл откъм десния бимс и без да изключва мотора, предприе плитък подстъп над площадката за кацане в най-предната част на кърмата.

Опитното око на Брискоу не пропусна да забележи, че пилотът управлява несръчно вертолета и не успява да го балансира в силния вятър.

— Този идиот лети така, сякаш нервите му са разстроени — отсече той и се обърна към Ангъс: — Намалете скоростта и наредете въоръжена комисия да посрещне нашия гост. — След малко добави: — Ако повреди кораба ми, да го застрелят.

Ангъс, който стоеше зад гърба на капитана, се усмихна добродушно и намигна на Рудолф, докато нареждаше на кърмчията до командния пулт да намали скоростта. В разменените им насмешливи погледи нямаше и сянка от неподчинение. Всички членове на екипажа се възхищаваха на Брискоу, в техните очи той беше груб стар морски вълк, който бдеше над хората си и командваше един спокоен кораб. Те много добре съзнаваха, че малко кораби от Кралските военноморски сили имаха капитан, който да предпочете морския си дълг пред повишението в ранг.

„Гостът“ се оказа умален вариант на вертолета „Хеликс — Ка-32“ на Руските военноморски сили за лек транспорт и разузнаване от въздуха. Този специално, използван от риболовна флотилия за определяне на местоположението на китове, направо плачеше за основен ремонт. По кожусите на двигателите се стичаха струйки гориво, а боята върху корпуса беше излющена и избледняла.

Английските мореплаватели чакаха зад стоманените прегради и когато вертолетът внезапно се озова само на три метра над палубата, всички приклекнаха, за да не ги засегне. Пилотът рязко и твърде рано намали оборотите на двигателите и летателната машина се друсна тежко върху палубата, отскочи клатушкайки се обратно във въздуха, после отново тупна твърдо върху колелата си и накрая притихна в неподвижно покорство като наказано куче коли. Пилотът изключи двигателите и перките на витлото бавно спряха да се въртят.

Отвори плъзгащата се врата и насочи поглед към огромния радарен купол на „Бридлингтън“, после погледна към петимата приближаващи се към него моряци, хванали здраво автоматичните си оръжия в ръце. Той скочи на палубата и се вгледа в тях с любопитство, но в следващия миг бе сграбчен за лактите и избутан през един отворен люк. Моряците го поведоха през три палуби по една стълба и накрая свърнаха по коридор, водещ към офицерската каюткомпания.

Първият офицер, лейтенант командър Роджър Ейвъндейл, се бе присъединил към комисията по посрещането и сега стоеше настрани до лейтенант Ангъс. Той се вгледа в очите на руснака и прочете в тях ужас, застинал от умората в широко отворените зеници.

Брискоу кимна към Рудолф.

— Попитайте го какво, по дяволите, го е накарало да предположи, че може да кацне на борда на чужд военен плавателен съд, когато си поиска.

— Попитайте го също и защо лети сам — добави Ейвъндейл. — Не изглежда вероятно да търси китове само за себе си.

Рудолф и пилотът поведоха бърз диалог, който продължи цели три минути. Накрая корабният лекар се обърна и каза:

— Името му е Фьодор Горимикин. Главен пилот, ръководещ търсенето на китове за китоловната флотилия, потеглила от пристанището на Николаевск. Според неговия разказ той, вторият му пилот и един наблюдател тръгнали да открият корабите ловци…

— Кораби ловци ли?

— Това са бързоподвижни плавателни съдове, дълги около шейсет и пет метра, които изстрелват взривни харпуни в нищо неподозиращите китове — поясни Брискоу. — После тялото на кита се напомпва с въздух, за да се задържи на повърхността, слага му се знак с радиофар, който изпраща самоводещи сигнали и се оставя така, а корабът ловец продължава убийствената си лудория. Накрая той се връща при улова си и го изтегля до обработващия кораб.

— Преди няколко години в Одеса се заприказвахме на чашка с един капитан на обработващ кораб — намеси се Ейвъндейл. — Той ме покани на борда. Плавателният съд беше нещо огромно, близо сто метра дълъг, напълно независим икономически, оборудван с високотехнологични обработвателни съоръжения, лаборатории и дори болница със съответния необходим персонал. Те могат да повдигат с лебедки стотонен кит, после одират тлъстините с такава лекота, с каквато се бели банан и я преработват във въртящ се барабан. Маслото се извлича, а всичко останало се смила и във вид на тор от рибено или костено брашно се опакова в чували. Целият процес отнема малко повече от половин час.

— След като се ловят до степен на изчезване, цяло чудо е, че все още има китове! — измърмори Ангъс.

— Нека да чуем обяснението на пилота — настоя нетърпеливо Брискоу.

— Тъй като не успели да открият стадо китове — продължи Рудолф, — те се върнали на техния обработващ кораб „Александър Горчаков“. Той се кълне, че като кацнали, заварили целия екипаж на китоловния кораб, както и екипажите на корабите ловци, намиращи се близо до него, мъртви.

— А вторият му пилот и наблюдателят? — настойчиво попита капитанът.

— Той казва, че така се бил паникьосал, че отлетял без тях.

— Къде е смятал да отлети?

Рудолф зададе въпроса на руснака и изчака да чуе отговора му.

— Възможно най-далеч, доколкото му стигнело горивото.

— Попитайте го какво е убило спътниците му.

След размяната на въпрос и отговор Рудолф сви рамене.

— Не знае. Видял само, че по лицата им била изписана остра болка и като че ли всеки бил умрял върху собственото си повръщано.

— Чиста фантастика, най-меко казано — вметна Ейвъндейл.

— Ако нямаше вид на човек, видял гробища, пълни с духове — рече Брискоу, — щях да си помисля, че този мъж е патологичен лъжец.

Ейвъндейл погледна капитана.

— Да вярваме ли на думите му, сър?

Брискоу се замисли за миг, после кимна.

— Придвижете се на още десет възела, после се свържете с командния център на Тихоокеанския флот. Опишете им положението и ги уведомете, че променяме курса си, за да разследваме случая.

Още не бяха пристъпили към действие, когато по дикторната уредба на капитанския мостик се разнесе познат глас:

— Мостик, тук радиолокационната.

— Слушам ви, радиолокационна — потвърди Брискоу.

— Капитане, става дума за корабите, за които ми наредихте да проследя.

— Да, и какво?

— Ами, сър, те не се движат, а започват да изчезват от екрана.

— В ред ли ви е апаратурата?

— Да, сър, напълно.

Лицето на Брискоу помръкна от недоумение.

— Обяснете какво имате предвид под „изчезване“.

— Точно това, сър — отвърна радиолокаторният оператор. — Струва ми се, корабите като че ли потъват.

 

 

„Бридлингтън“ пристигна на последното известно местоположение на руската риболовна флотилия и не завари никакви кораби да дрейфуват на повърхността. Брискоу нареди да се извърши претърсване и след няколко обхождания напред-назад бе открито голямо нефтено петно, заобиколено от безброй разхвърляни корабни останки, на места струпани накуп. Пилотът на руския хеликоптер се втурна към бордовия парапет и сочейки един предмет във водата, възбудено закрещя нещо.

— Какво бръщолеви онзи там? — извика от крилото на мостика Ейвъндейл на Рудолф.

— Казва, че корабът му е потънал, приятелите му са потънали, вторият му пилот и наблюдателят също са потънали.

— А какво сочи? — попита Брискоу.

Рудолф се вгледа през борда, после вдигна поглед.

— Спасителна жилетка с надпис „Александър Горчаков“.

— Открих плаващ труп — съобщи Ангъс, взирайки се през бинокъла си. — С него станаха четири. Но и те скоро ще изчезнат. Те вече са заобиколени от перки на акули.

— Изстреляйте в проклетите хищници няколко снаряда от БОФОРС-ите — нареди Брискоу. — Искам труповете цели, за да бъдат изследвани. Изпратете лодки да приберат колкото останки намерят. Сигурно някой някъде ще поиска всичките доказателства, които сме успели да съберем.

Докато двете четирийсетмилиметрови оръдия „БОФОРС“ бълваха снаряди в акулите, Ейвъндейл се обърна към Ангъс.

— Адски странна работа е това, ако ме питаш. Какво е твоето предположение?

Ангъс се обърна към първия офицер и бавно разтегли устни в усмивка.

— Изглежда, че след като от два века насам са подложени на унищожение, сега китовете най-накрая си отмъщават.