Клайв Къслър
Ударна вълна (40)

38.

Това е краят, помисли си с горчивина Пит. Далечен дотолкова, доколкото се очаква да стигне всеки човек. Това е завършекът на храбрите усилия, на бъдещите желания, любови и радости на всеки един от тях. Краят им щеше да дойде във водата, превръщайки ги в храна за рибите, а клетите останки от телата им щяха да потънат на хиляда фатома дълбочина до необитаваното дъно на морето. Мейв никога нямаше да види отново синовете си, Пит щеше да бъде оплакан от майка си и баща си и от многобройните си приятели в НЮМА. На възпоменателната служба за Джордино, размишляваше Пит с последни следи от хумор, щеше да е претъпкано от хора, а сред тях щеше да се откроява внушителна група от скърбящи жени, всяка от които би могла да бъде кралица на красотата.

Малката лодка, която ги преведе през толкова много препятствия, сега буквално се късаше по шевовете. Пукнатината на дъното на корпуса се удължаваше след всяка вълна, която издигаше лодката до гребена си. Поплавъците щяха да я задържат на повърхността, но когато корпусът се разцепеше докрай и парчетата от него поемеха в различни посоки, тримата щяха да бъдат изхвърлени в безпощадната вода, вкопчени безпомощно в останките и уязвими към неотклонно съпровождащите ги акули.

Известно време морето се задържа значително спокойно. Вълните, измерени от гребена до браздата, бяха под един метър. Ако обаче времето изведнъж се развалеше и морето се разбунеше, тогава смъртта вече нямаше само да ги гледа в очите. Старицата с коса на рамо щеше на бърза ръка да ги вземе в обятията си, без да се замисля повече.

Пит се наведе над кормилото в кърмовата част и се заслуша във вече познатите му шумове на стържене и плискане, идващи от дъното на лодката. Златистооранжевото кълбо на сутрешното слънце изведнъж засия с яркожълта светлина и Пит огледа хоризонта с напрегнатите си възпалени и подпухнали очи. Надявайки се на чудо, той търсеше да зърне следа от суша на чистия, равен хоризонт, който ги заобикаляше. Но търсенето му беше напразно. Отникъде не се показваше нито кораб, нито самолет, нито земя. Като се изключеха няколкото малки облачета, които се движеха на цели двайсет километра в посока югоизток, кръгозорът на Пит беше пуст като равнините на Марс, а лодката — една точица върху необятната морска шир.

Тъй като бяха уловили риба, достатъчна да открият ресторант за морска храна, гладът не им беше грижа. Запасът им от вода, ако се съхраняваше добре, щеше да им стигне поне за още шест-седем дни. Те щяха да станат жертви на умората и недоспиването поради необходимостта да изгребват непрестанно вода от лодката, за да се задържат на повърхността. Всеки час беше страдание. Те нямаха нито купа, нито някаква бутилка, затова на първо време бяха принудени да изплискват водата с шепи. Пит обаче приспособи за целта водонепропускливата торбичка, в която бе скрил от Дорсетови принадлежностите си, с които не се разделяше. Завързана за два гаечни ключа, тя се превърна в дълбок съд, който можеше да изхвърля цял литър морска вода с едно загребване.

Отначало се сменяха през четири часа, тъй като Мейв настоя да се включи наравно с тях. Вършеше работата енергично, въпреки че скоро ставите на раменете и кръстът й започнаха да се схващат, а после се обадиха и болки в мускулите й. Тя проявяваше твърдост и упоритост, но нямаше вродената сила на двамата мъже. Не след дълго издръжливостта започна да разпределя смените. Мейв изгребва вода в продължение на три часа, после бе сменена за пет часа от Пит. След него дойде ред на Джордино, но той отказа всякаква почивка и неговата смяна продължи цели осем часа.

Пукнатината се удължаваше все повече и повече и водата вече не се просмукваше, а бликаше като от продълговат фонтан.

Морето се настаняваше в лодката по-бързо, отколкото те смогваха да го изхвърлят. Облегнали гръб в преградната стена, без никаква следа от спасение в кръгозора им, тримата бавно започнаха да губят непоколебимостта си.

Проклет да е тоя Артър Дорсет, изкрещя наум Пит, проклети да са и Будика, и Дирдри! Беше толкова безполезно това тяхно убийствено прахосване на сили. Той и Мейв вече не представляваха заплаха за Дорсет, с неговите фанатични мечти за империя. Сами те никога нямаше да могат да му попречат или дори да го забавят. Да ги пусне на произвола на морето беше чист акт на садизъм от негова страна.

Мейв се размърда в съня си, измънка нещо под носа си, после надигна глава и погледна полусънена Пит.

— Мой ред ли е да изгребвам?

— Не още. Чак след пет часа — излъга я той с усмивка. — Хайде, заспивай отново.

Джордино спря за момент да изхвърля водата и отправи поглед към Пит; сърцето му се сви при мисълта, че Мейв много скоро щеше да бъде разкъсана на парчета и погълната от убийствената машина на глъбините. С мрачен израз той възобнови работата си и без да спира, продължи да изхвърля с малкия съд големи количества вода зад борда.

Единствено бог знаеше докога щяха да стигнат силите на Джордино. Гърбът и ръцете му вече пищяха от болка. Желязната му воля да издържи далеч бе прехвърлила границите на приемливото. Пит беше по-силен от повечето мъже, но редом до Джордино се чувстваше като дете, което наблюдава олимпийски щангист. Когато напълно изтощен му преотстъпваше приспособената за загребване торбичка, Джордино я поемаше така, сякаш беше способен да продължава да изхвърля вода до безкрайност. Пит беше убеден, че Джордино никога няма да приеме поражението. Якият и жилав италианец сигурно щеше да умре, опитвайки се да удуши някоя риба чук.

Опасността, на която бяха изложени, изостри съзнанието му. Като последен, отчаян опит, той свали платното, просна го във водата, после го плъзна под корпуса и завърза въжетата за поплавъците. Притискано в пукнатината от налягането на водата, найлоновото парче намали увеличаващото се просмукване с петдесет процента, но това в най-добрия случай се яви като временна мярка, която им предостави само още няколко часа живот. Ако морето не се успокоеше напълно, физическото им рухване и разцепването на лодката, предположи Пит, щеше да дойде малко след мръкване. Той погледна часовника си и прецени, че до залез-слънце оставаха не повече от четири и половина часа.

Пит внимателно хвана китката на Джордино и измъкна съда за загребване от ръката му.

— Вече е мой ред — рече той с твърд тон.

Джордино не се възпротиви. Той кимна в знак на съгласие и облегна гръб на единия поплавък, чувствайки се прекалено изтощен, за да заспи.

Платното задържаше притока на вода достатъчно, така че от време на време Пит дори я изчакваше да се събере. Той изгребваше вода в късния следобед, загубил всякаква представа за времето и почти не обръщаше внимание на пътя на жестокото слънце, под чиито изтощителни лъчи той нито веднъж не оклюма. Действията му бяха като на робот — едно и също, едно и също, без да чувства болките в гърба и ръцете си, с напълно притъпени сетива, сякаш бе изпаднал в наркотичен унес.

Мейв излезе от състоянието си на летаргия, седна и загледа с безизразен поглед хоризонта зад гърба на Пит.

— Нали са много красиви палмовите листа? — промълви тя едва чуто.

— Да, много са красиви — съгласи се Пит и й хвърли стегната усмивка, напълно уверен, че тя халюцинира. — Но не бива да седиш под тях. Има случаи на убити от падащи кокосови орехи хора.

— Веднъж бях във Фиджи — продължи тя, разпускайки косата си, — и там видя как падна един кокосов орех и счупи предното стъкло на паркирана кола.

Пит оприличи Мейв на малко момиченце, което се е загубило и броди безпомощно в гората, изоставило всякаква надежда, че някога ще намери пътя за дома. Прииска му се да е в състояние да направи или каже нещо, за да я утеши. Но в Божието море нямаше нищо, което човек можеше да направи. Чувството му за състрадание и пълна неспособност му причиняваха дълбоко огорчение.

— Не ти ли се струва, че трябва да поемеш курс по-надясно? — запита го тя бездушно.

— По-надясно ли?

Тя го погледна като изпаднала в транс.

— Ами да. Нали не искаш да подминеш острова?

Пит присви очи. Бавно извърна глава и погледна назад през рамо. След като близо шестнайсет дни бе определял местоположението им по слънцето и бе подложен на мъчителното блестене на водата, очите му станаха толкова напрегнати, че можеше да ги задържа в далечината само за няколко секунди и след това веднага да ги затвори. Той хвърли за миг поглед над носовата част, но видя само синьо-зелени вълни.

И отново се обърна.

— Вече не можем да управляваме лодката — поясни той тихо. — Свалих платното и го сложих под дъното, за да забавя нахлуването на водата.

— О, моля те — настоя тя. — Толкова сме близо до него. Не може ли да слезем там и да се поразходим по суша, макар и за малко?

Мейв говореше с австралийското си носово произношение толкова спокойно, толкова смислено, че по гърба на Пит полазиха тръпки. Възможно ли е наистина да е видяла нещо? Здравият разум го караше да смята, че умът на Мейв й погажда номера. Ала все още блещукащата искрица надежда, примесена с отчаянието, го подтикна да се изправи на колене, подпирайки се на поплавъка, за да се задържи. В този момент лодката се издигна на гребена на следващата вълна и му разкри за кратко целия хоризонт.

Но там нямаше хълмове с палмови дървета, издигащи се над морето.

Пит обви ръка около раменете на Мейв. Бе я запомнил като енергична и с висок дух. Сега тя изглеждаше малка и крехка, само лицето й излъчваше напрегнатост, каквато дотогава не се забелязваше. После видя, че тя не гледа напред над морската повърхност, а към небето.

Едва тогава Пит зърна птицата, която кръжеше с разперени криле над лодката. Той сложи ръце над очите си и се вторачи в крилатия нашественик. Размахът на крилете стигаше близо метър. Перушината му имаше пъстър зелен цвят с кафяви точици. Горната човка бе извита и заострена в края. Пит определи птицата като грозен братовчед на семейството по-пъстроцветни папагали.

— Виждаш ли го и ти? — попита развълнувана Мейв. — Това е кеа, точно такъв е отвел моите деди до остров Гладиатор. Моряци, корабокруширали в южните води, се кълнат, че папагалите кеа посочват пътя към тихи пристанища.

Вторачил поглед нагоре, Джордино виждаше папагала повече като храна, отколкото като божествен вестоносец, изпратен от призраци, за да ги отведе на суша.

— Кажи на Поли да ни препоръча някой добър ресторант — измърмори той изтощен. — За предпочитане е такъв, който да няма в менюто си рибни ястия.

Пит не отвърна на хумора на Джордино, хумора на оцелелия човек. Той изучаваше движенията на папагала. Птицата кръжеше така, сякаш си почиваше и не създаваше впечатлението, че обикаля безцелно около лодката. После, очевидно поела дъх, тя започна да се отдалечава на югоизток. Пит веднага направи засечка по компаса на посоката й и не я изпусна от поглед, докато птицата не се превърна в точица и не изчезна.

Папагалите не са водни птици като чайките и буревестниците, които се реят доста навътре над морето. За птица, която предпочита да забива нокти в нещо твърдо, тя не понечи нито за миг да кацне на единствения обект в обсега на погледа. Това означаваше, че не е изморена от летене към някое незнайно място за размножаване. Тази птица знаеше точно къде се намира и накъде е тръгнала. Летеше съвсем целенасочено. Може би, само може би, тя се намираше по средата на полет от един остров до друг. Пит беше сигурен, че отвисоко птицата виждаше нещо, което клетите хора в разнебитената лодка долу не можеха да видят.

Той се премести до пулта за управление и се изправи на крака, държейки се здраво с двете ръце, за да не падне зад борда. Отново присви подутите си очи в посока югоизток.

Отдавна му беше позната гледката с облаци на хоризонта, които създаваха илюзията за земя, издигаща се от морето. Беше свикнал да вижда как бели туфи памук се носят над ръба на морето и неправилните им форми в тъмносиви цветове пораждаха измамни надежди, преди да променят формата си и да бъдат ответи от духащите от запад ветрове.

Този път беше различно. Един самотен облак на хоризонта остана неподвижен, докато другите се плъзгаха покрай него. Той едва се подаваше от морето, но съвсем не изглеждаше плътна маса. Не се забелязваха и никакви признаци на зеленина, защото облакът сам по себе си не е част от остров. Той е съставен от пара, която се издига от напечен от слънцето пясък и когато стигне до по-студен въздушен пласт, се кондензира.

Пит обузда всякакви чувства на възбуда и радост, когато установи, че островът е все още на цели пет часа път от тях. Той не се и помоли да стигнат благополучно дотам, дори ако трябваше още веднъж да опъне платното върху мачтата, с риска водата да нахлуе в лодката. Разбитите му надежди обаче започнаха да се възродяват, когато разбра, че това не е върхът на подводно възвишение, което да е било изтласквано над повърхността в продължение на милиони години вулканична дейност и после да се е превърнало в хълмове и долини, обрасли с тучна зеленина. Не, това беше ниска, плоска скала, върху която растяха няколко дървета от неизвестен вид, издържали по някакъв начин на по-студения климат в този район, намиращ се толкова на юг от тропическата зона.

Дърветата, които се виждаха много ясно, се издигаха на групи от малки площи пясък, изпълващ пукнатините на скалата. Едва сега Пит прецени, че островът е много по-близо, отколкото му се бе сторило от пръв поглед. Той отстоеше на не повече от осем-девет километра и върховете на дърветата създаваха впечатлението, че над хоризонта е спусната парцалива черга.

Пит определи местоположението на острова и установи, че то съвпада съвсем точно с посоката на папагала. После провери и посоката на вятъра и отклонението и стигна до заключението, че водното течение ще ги отнесе около северния край на острова. Те трябваше да поддържат югоизточен курс, с вятъра отдясно, както Мейв по удивителен начин го бе видяла във въображението си.

— Нашата дама печели награда — съобщи Пит. — Ние наближаваме земя.

Мейв и Джордино с мъка се изправиха на крака, държейки се за Пит, и се вгледаха в далечната им надежда да намерят подслон.

— Това не е мираж! — възкликна Джордино с широка усмивка.

— Аз ви казах, че папагалът ще ни покаже пътя към тихо пристанище — прошепна Мейв в ухото на Пит.

Пит не си позволи да се опияни от въодушевление.

— Още не сме стигнали. Ще се наложи да вдигнем отново платното и да изгребваме вода до побъркване, ако искаме да стъпим на брега му.

Джордино прецени разстоянието до острова и лицето му видимо помръкна.

— Нашият дом, далеч от дома, няма да издържи дотам — предрече той. — Ще се разцепи на две, преди още да сме изминали и половината път.