Клайв Къслър
Ударна вълна (23)

21.

Пит очакваше да гази дълбок сняг през януари на остров Кунгхит, но земята бе застлана само с тънка бяла покривка, която на повечето места се бе стопила след последната буря. Той влачеше Стоукс след себе си върху травой — примитивна шейна, използвана от индианците от американските равнини за превозване на товари. Не можеше да остави Стоукс, а опиташе ли се да го носи на гръб, като нищо щеше да му навлече вътрешен кръвоизлив. Затова върза на разстояние два кола от мъртви клони с товарни ограничителни ремъци, които намери сред останките от самолета, постави между тях плоскост, закачи в единия й край предпазен колан от седалката на самолета, а с друг препаса легналия в средата на травоя Стоукс. После нахлузи през рамо закачения за плоскостта предпазен колан и завлачи ранения полицай през гората. Часовете се изнизваха един след друг, слънцето залезе, падна нощ, а Пит продължаваше да върви на север в тъмнината, следвайки пътя с компас, който бе свалил от таблото с контролно-измервателните уреди на самолета — същият способ бе използвал и преди няколко години, когато прекосяваше пустинята Сахара.

През десетина минути той току запитваше Стоукс:

— Още ли си с мен?

— Не се предавам — повтаряше едно и също с немощен глас Стоукс.

— Виждам пред себе си плитка река, течаща на запад.

— Стигнал си до притока Улф. Прекоси го и продължи на северозапад.

— Колко още остава до селото на Броудмур?

— Два, най-много три километра — отвърна Стоукс с дрезгав шепот.

— Продължавай да ми говориш, чуваш ли?

— И ти като жена ми.

— Женен ли си?

— От десет години, за една велика жена, която ми роди пет деца.

Пит оправи предпазния колан, който се беше изместил и се врязваше в гърдите на Стоукс и премина потока. След още километър мъчително ходене през шубраците той излезе на тясна пътека, която го изведе в желаната посока. На места пътеката бе обрасла с пущинаци, но все пак по нея можеше да се върви относително свободно — същинска благодат за Пит, който дотогава с големи усилия си бе пробивал път през гората, гъста от храсталаци между дърветата.

На два пъти помисли, че се е отклонил от пътеката, но след като повървеше в същата посока още няколко метра, виждаше, че е все още на нея. Независимо от смразяващата температура той се изпотяваше от усилията, които изразходваше. Но не смееше да спира и да почива. Ако Стоукс трябваше да оживее, за да види отново жена си и петте си деца, Пит трябваше да продължи да върви. Той поддържаше еднопосочен разговор с полицая, стараейки се всячески да го предпази да не изпадне в кома след шока. Съсредоточен в движението на краката си, Пит не обръщаше внимание на нищо наоколо.

Стоукс прошепна нещо, но Пит не го разбра.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — попита го той.

— Надушваш ли…? — едва промълви Стоукс.

— Какво да надушвам?

— Пушек.

Едва тогава и Пит го долови. Пое дълбоко въздух. Миризмата на дим от запалени дърва идваше отнякъде пред тях. Чувстваше се изморен, до отчаяние изморен, но опъна отново колана с рамене и тежко закрачи. След малко до слуха му долетя шум от малък бензинов двигател — на верижен трион, режещ дърва. Миризмата на запалени дърва стана по-силна и в ранната светлина на зората той видя дим, който се виеше над върховете на дърветата. Сърцето му биеше силно от умора, но Пит не възнамеряваше да спира, след като беше тъй близо до целта си.

Слънцето изгря, но остана скрито зад тъмносиви облаци. Ситен дъжд заръмя, когато той се озова в едно сечище, което стигаше до морето и гледаше към малко пристанище. Погледът му попадна върху малка група от къщи, направени от дървени трупи, с покриви от вълнообразна ламарина. От каменните им комини се издигаше дим. На различни места в селището стърчаха високи цилиндрични стълбове с тотеми, изобразяващи лицата на струпани на куп фигури на животни и хора. Малка флотилия от рибарски моторни лодки се поклащаше леко до плаващ док. Неколцина рибари поправяха двигатели, други — кърпеха мрежи. Група деца, застанали под навес, наблюдаваха един мъж, който режеше с верижен трион огромен дънер. Две жени си бъбреха, докато простираха пране на едно въже. Едната от тях зърна Пит, посочи към него и започна да вика към другите.

Отмалял от изтощение, Пит се свлече на колене, когато тълпа от десетина души се втурна към него. Един мъж с дълга, права черна коса и заоблено лице, коленичи до Пит и обгърна с ръка раменете му.

— Вече всичко е наред — каза му той грижовно, после направи знак на тримата мъже, наобиколили Стоукс и им нареди: — Него занесете в племенната къща.

Пит вдигна поглед към мъжа до него.

— Случайно да не сте Мейсън Броудмур?

Черните като въглен очи го изгледаха с любопитство.

— Ами да, аз съм.

— Божичко! — възкликна Пит и уморен до смърт се отпусна на меката земя. — Да се радвам ли, че ви виждам!

 

 

Възбуден кикот на малко момиченце разбуди Пит от лекия му сън. Както беше уморен, той поспа само четири часа. Отвори очи, задържа за миг поглед върху момичето, после му се усмихна ведро и пак затвори очи. То побягна от стаята, викайки пискливо майка си.

Пит се намираше в уютна стая с малка печка, излъчваща вълшебна топлина, и лежеше в легло, направено от мечи и вълчи кожи. Той се подсмихна под мустак, като си спомни как Броудмур застана насред уединеното индианско селище, с няколко съвременни удобства, и повика по спътниковия си телефон санитарен вертолет, който да откара Стоукс в болница на континента.

Пит си услужи с телефона, за да се свърже с отдела на моторизираната полиция в Шиъруотър. Щом спомена името на Стоукс, веднага бе свързан с инспектор Пендълтън, който го разпита подробно за събитията, започнали предишната сутрин. Пит приключи изложението си, като даде на Пендълтън координатите на мястото на катастрофата, за да изпрати полицейски отряд да прибере снимачните камери в понтоните, ако са оцелели от удара.

Пит още не беше привършил рибената чорба, която му бе набутала в ръцете съпругата на Броудмур, когато пристигна един водосамолет. Двама парамедици и един лекар прегледаха Стоукс и увериха Пит, че полицаят има всички шансове да се оправи. Едва след като водосамолетът се издигна от водата по обратния път за континента и за болницата, Пит прие с благодарност да легне на преотстъпеното му от Броудмурови семейно легло и дълбоко заспа.

Съпругата на Броудмур влезе от съединената с кухнята дневна. Ърма Броудмур беше грациозна и самоуверена жена, набита, но гъвкава, със зорки кафяви очи и усмихнати устни.

— Как се чувствате, господин Пит? Предположих, че ще спите поне още три часа.

Пит погледна дали все още е облечен с панталони и риза, преди да отхвърли завивките и да спусне босите си крака на пода.

— Извинете, че прогоних вас и съпруга ви от леглото ви.

Тя се разсмя с тих, мелодичен смях.

— Сега е малко след пладне. А вие спите едва от осем заранта.

— Много съм ви благодарен за гостоприемството.

— Сигурно сте гладен. Една купа рибена чорба съвсем не е достатъчна за грамаден човек като вас. Какво искате да хапнете?

— Консерва с боб ще ми дойде добре.

— Хора, насядали край лагерен огън в северните гори, които ядат боб от консерва, е само мит. Ще ви изпека на скара филета от сьомга. Предполагам, че обичате сьомга.

— И то много.

— Докато чакате, можете да си поговорите с Мейсън. Той работи навън.

Пит си обу чорапи и туристически ботуши, прекара пръсти през косата си и прекрачи във външния свят. Намери Броудмур под навеса да дяла петметров дълъг ствол на червен кедър, сложен върху четири масивни „магарета“. Броудмур му нанасяше удари със заоблен дървен чук във форма на камбана и с вдлъбнат секач, наричан ветрилообразно длето. Изсеченото все още не беше достатъчно за Пит да си представи завършеното творение. Лицата на животните бяха в съвсем първоначален етап.

Броудмур вдигна поглед, когато Пит се приближи до него.

— Успяхте ли да си починете?

— Не знаех, че мечите кожи са толкова меки.

Броудмур се усмихна.

— Не го разгласявайте, че иначе до една година ще са изчезнали напълно.

— Ед Поузи ми каза, че дълбаеш стълбове с тотеми. Никога не съм виждал как се правят.

— От поколения насам всички в рода ни са резбари. Предимно на тотеми, тъй като първите индианци от Северозапада не са имали писменост. Родовите истории и легенди са се запазили чрез символи, в повечето случаи на животни, гравирани върху червено кедрово дърво.

— А носят ли някакъв религиозен смисъл? — полюбопитства Пит.

Броудмур поклати глава.

— Не, те никога не са били въздигани в култ като икони на богове, били са почитани повече като духове пазители.

— Какво означават символите на този стълб?

— Това е надгробен стълб, или нещо като паметна плоча, както го наричате вие. Стълбът е в памет на чичо ми, който се спомина миналата седмица. Когато довърша резбата, тя ще изобразява неговият личен герб, който представлява орел и мечка, заедно с традиционна фигура на покойник хаида. Готовият стълб ще бъде издигнат — по време на празник — в ъгъла на къщата на вдовицата му.

— Като уважаван майстор резбар сигурно имаш поръчки за месеци напред.

Броудмур сви скромно рамене.

— Кажи-речи. За две години.

— Знаеш ли защо съм тук? — попита Пит и неочакваният въпрос завари Броудмур с дървения чук, вдигнат високо, на път да се стовари върху ветрилообразното длето.

Резбарят остави настрани инструментите си и направи знак на Пит да го последва до пристанището. Там той спря до малък хангар за лодки, вдаден в морето. Отвори една врата и влезе вътре. Два малки плавателни съда се полюшваха във вътрешното пространство на док във формата на U.

— Проявяваш ли интерес към джет ските? — попита Пит.

Броудмур се усмихна.

— Мисля, че днешният термин е реактивни лодки.

Пит огледа двата лъскави плавателни съда „Ует джет“ Дуо 300, производство на „Мастъркрафт Боут“. С висок коефициент на полезно действие, те побираха двама души и бяха ярко изрисувани с индиански символи на животни.

— На вид като че ли могат и да летят.

— Малко над водата, да. Модифицирах двигателите им, за да ги усиля с още петнайсет конски сили. Сега се движат с близо петдесет възела. — Броудмур изведнъж смени темата. — Ед Поузи ми каза, че искате да обиколим остров Кунгхит с уред за измерване на акустиката. Реших, че реактивните лодки са подходящо средство за осъществяването на проекта ви.

— Дори превъзходно. За съжаление подводният ми микрофон се счупи, когато със Стоукс катастрофирахме. Единствената друга възможност, която ми остана, е да проникна в самата мина.

— Какво очаквате да откриете?

— Метода на изкопните работи, който Дорсет използва, за да изкопава диамантите.

Броудмур вдигна от ръба на водата малко обло камъче и го метна в дълбоките зелени води.

— Дружеството има малка флотилия от лодки, която охранява острова — каза той накрая. — Екипажите им са въоръжени и е известно, че нападат рибари, които дръзват да се приближат по-близо.

— Както изглежда, служителите от канадското правителство не са ми казали всичко, което ми е нужно да знам — рече Пит, а наум наруга Поузи.

— Вероятно са сметнали, че след като са ви дали разрешение да проучвате минния обект, охраната няма да ви безпокои.

— Ами брат ти? Стоукс ми спомена за побоя над него и за подпалването на лодката му.

Индианецът се обърна и посочи към недовършения тотем.

— Не ви ли каза още, че те убиха и чичо ми?

Пит бавно поклати глава.

— Не. Моите съчувствия.

— Намерих тялото му, отнесено на осем километра навътре в морето. Бил е вързал за себе си две празни туби за бензин. Водата беше студена и той е починал от замръзване. Единственото, което открихме от лодката му, беше парче от кормилото.

— И мислиш, че мъжете от охраната на Дорсет са го убили?

— Сигурен съм, че те са го убили — отвърна Броудмур с гневни пламъчета в очите.

— А бранителите на закона?

Броудмур поклати глава.

— Инспектор Стоукс представлява просто един символичен следствен отряд. След като Артър Дорсет изпрати рояк от негови геолози да проучат целия остров, които накрая откриха главния източник на диаманти, той използва властта и богатството си буквално да си присвои острова от правителството. Напразни останаха законните претенции на индианците хаида, че островът е племенна свещена земя. Сега се счита за незаконно, ако някой от хората ни стъпи там или лови риба по-близо от четири километра от брега. А моторизираната полиция, на която й се плаща, за да ни закриля, може и да ни арестува.

— Сега разбирам защо шефът на охраната на мината почти не се съобразява със закона.

— Мърчант ли? Джон Тупалката, както го наричат — и по заобленото му лице се изписа неприкрита омраза. — Имал сте късмет, че сте избягал. Иначе просто щяхте да изчезнете. Мнозина са се приближавали или прониквали до острова, за да търсят диаманти. Но никой не е успявал, от никого нямаше и следа след това.

— Част от диамантеното богатство не се ли дава на индианците хаида? — попита Пит.

— Все още ни залъгват — отвърна Броудмур. — Дали да ни бъде дадено част от диамантеното богатство, стана повече законов въпрос, отколкото политически. От години водим преговори за това, но Дорсетовите адвокати все протакат нещата в съдилищата.

— Чак не ми се вярва, че канадското правителство допуска Артър Дорсет да му се налага.

— Икономиката на страната е в безизходно положение и политиците си затварят очите пред рушветите и корупцията, щом нечии интереси пълнят държавната хазна. — Той замълча и се вгледа в очите на Пит, сякаш търсеше да разгадае нещо в тях. — А вашият интерес какъв е, господин Пит? Да закриете мината ли?

— Да — кимна Пит, — стига да успея да докажа, че техните изкопни работи пораждат акустично явление, виновно за масово унищожение на хора и морски свят.

Броудмур погледна Пит с твърд поглед.

— Ще ви вкарам в минната собственост.

Пит премисли набързо предложението.

— Но ти имаш жена и деца. Няма смисъл да се рискуват два живота. Достатъчно е да ме оставиш на острова и аз ще измисля начин да се добера до насипа, без да ме видят.

— Това не може да стане. Алармените им системи са съвършени. Оказа се, че и катеричка не може да доближи насипа, макар и толкова малка, както и стотиците други животни, които обитаваха острова, преди минните операции на Дорсет да окепазят красивото някога място. Да не говорим за елзаските полицейски кучета, които надушват контрабандист на диаманти от сто метра.

— Тогава остава тунелът.

— Сам изобщо не можете да минете през него.

— По-добре да опитам, отколкото жена ти да стане поредната вдовица.

— Не ме разбрахте — рече търпеливо Броудмур, но в очите му засвяткаха унищожителни пламъчета на отмъщението. — Мината плаща на племенната общност, за да доставя на кухнята й прясна риба. Веднъж седмично аз, заедно с мои съседи, правим курс до Кунгхит и закарваме улова си. На доковете натоварваме рибата на ремаркета и я превозваме през тунела до кухнята. Главният готвач ни поднася закуска, плаща ни в брой — далеч по-малко от действителната стойност на улова — и след това си тръгваме. Имате черна коса, можете да минете за хаида, ако се облечете с рибарско работно облекло и държите главата си наведена. Охраната дебне по-зорко за тайно изнесени диаманти, отколкото при вкарването на риба. А тъй като ние само доставяме и не вземаме нищо, за тях не сме подозрителни.

— Не се ли намира по-добре платена работа в мината за твоите хора?

Броудмур сви рамене.

— Да забравим как се ловува риба и дивеч, е все едно да забравим какво е независимост. Парите, които спечелваме, като снабдяваме кухнята им, отделяме за построяването на ново училище за децата ни.

— Има един малък проблем — с Джон Мърчант Тупалката. Двамата с него вече се срещнахме и изпитахме взаимна неприязън. Той видя лицето ми отблизо.

Броудмур махна с ръка в знак на успокоение.

— Това, че Мърчант ви познава, не е проблем. Той никога не би си изтъркал скъпите италиански обувки, за да се навърта в тунела и кухнята. А и в такова време рядко напуска кабинета си.

— Няма да съм в състояние да събера много информация от кухненския персонал — продължи Пит. — Не познаваш ли някой рудокопач, на когото можеш да се довериш, да опише процедурите по изкопаването.

— Всички рудокопачи са китайци, докарани незаконно в мината чрез престъпни синдикати. Никой от тях не говори английски. Единствената ви надежда може да е в един възрастен минен инженер, който мрази „Дорсет Консолидейтид“ до дъното на душата си.

— Можеш ли да ме свържеш с него?

— Дори не знам името му. Той работи нощна смяна и често закусва по същото време, когато доставяме рибата. Няколко пъти сме се заприказвали, докато си пием кафето. Той не е доволен от работните условия. Последния път, когато разговаряхме, сподели, че през миналата година в мините са загинали двайсет китайци.

— Ако мога да остана насаме с него десет минути, той сигурно ще ми помогне много да разгадая акустичната загадка.

— Няма гаранция, че ще бъде там, когато отидем — предупреди го Броудмур.

— Налага се да рискувам — каза замислен Пит. — Кога ще карате следващия си улов?

— Последните наши гемии трябва да влязат в дока след няколко часа. До довечера ще разпределим рибата в каси с лед и по видело ще сме готови да поемем за остров Кунгхит.

Пит се запита в себе си дали беше физически и психически подготвен отново да залага на карта живота си. После си помисли за стотиците мъртви тела, които бе видял на екскурзионния кораб, и всяко колебание за това, какво трябва да прави, се изпари.