Клайв Къслър
Ударна вълна (51)

49.

Малко след полунощ Пит направи последно измерване на звездите и го отбеляза на картата си под светлината на полумесеца. Ако изчисленията му бяха точни, те щяха да зърнат остров Гладиатор след няколко часа. Той нареди на Мейв и Джордино да наблюдават зорко хоризонта пред тях, за да може той да си позволи лукса да поспи един час. Имаше чувството, че едва се бе унесъл в дрямка, когато Мейв леко го разтърси, за да го събуди.

— Твоето ориентиране се оказа напълно вярно — рече тя с възбуда в гласа. — Островът вече се вижда.

— Имаш изключителни мореплавателски способности, стари приятелю — възхити му се Джордино. — Прецени съвсем точно времето за пристигане.

— И то до последната минута — засмя се Мейв. — Защото мъртвите листа от платната започнаха да окапват.

Пит се вгледа в нощта, но видя само отражението на звездите и луната върху морската повърхност. Тъкмо отвори уста, за да каже, че не вижда нищо, и в същия миг сноп светлина премина по западния хоризонт, последван от яркочервено сияние.

— Вашият остров има ли светлина за ориентиране? — попита той Мейв.

— Има една малка кула с фар на ръба на южния вулкан.

— Е, семейството ти поне е направило нещо в помощ на мореплаването.

Мейв се засмя.

— Когато е строил кулата, прапрадядо ми изобщо не е мислил за заблудени моряци. Целта й е била да предупреждава корабите да не се доближават и да не слизат на острова.

— Много ли плавателни съдове са си патили, доближавайки се до брега?

— Когато бях малка, татко често споменаваше за разбити в скалите кораби.

— А за оцелелите от тях?

Тя поклати глава.

— Изобщо не е ставало дума за опити да се спасяват хора. Той често повтаряше, че всеки, който стъпи на остров Гладиатор, без да е поканен, ще има среща с дявола.

— В смисъл?

— В смисъл, че тежко ранените биваха убивани, а другите — пращани да работят в мините до края на живота им. Никой не е успявал да избяга от острова, за да разказва за зверствата.

— Ти обаче си избягала.

— За това спомогнаха и клетите рудокопачи — тъжно отбеляза тя. — Но никой не повярва на думите ми относно семейството ми. Когато се опитвах да опиша положението на властите, татко просто ги подкупваше.

— Ами китайските работници в мините днес? Колко от тях напускат острова цели-целенички?

Лицето на Мейв помръкна.

— Почти всички накрая умират от прекомерната горещина в долните шахти.

— Горещина ли? — изненада се Пит. — От какъв източник идва?

— От отдушниците за пара в пукнатините на скалата.

Джордино отпрати замислен поглед към Пит.

— Чудесно място за учредяване на профсъюз!

— Според изчисленията ми след три часа ще видим брега — отбеляза Пит. — Още не е късно да си променим мнението, да подминем острова и да продължим за Австралия.

— Какъв ужасен, безмилостен свят! — въздъхна Джордино. — И колко безсмислен става, ако от време на време не те изправя пред някое истинско предизвикателство.

— Ето че заговори гръбнакът на Америка — обяви Пит с усмивка и се загледа в луната, сякаш я преценяваше. — Струва ми се, че имаме достатъчно светлина, за да си свършим работата.

— Още не си ни разкрил как ще се доберем до брега, без да бъдем забелязани от охраната на татко — обади се Мейв.

— Ти първо ми кажи нещо за скалите, които ограждат остров Гладиатор.

Тя го изгледа подозрително, после сви рамене.

— Няма много за казване. Скалите опасват цялата суша, с изключение на лагуната. В западния бряг се разбиват огромни вълни. Източната част е по-спокойна, но не по-малко опасна.

— По нея има ли малки заливи с пясъчни крайбрежни ивици и естествени процепи в скалите?

— За два такива си спомням. Единият има удобен вход, но тясна брегова ивица. А другият пък е по-тесен, но е с по-широка пясъчна ивица. Ако смяташ да слезем на един от двата, откажи се. Там склоновете на скалите се издигат отвесно на цели сто метра височина. Дори първокласен алпинист, екипиран по последната дума на техниката, не би и помислил да ги изкачи посред нощ.

— Можеш ли да ни отведеш до по-тесния залив с по-широкия пясъчен бряг?

— Не чу ли какво ти казах? — Гласът на Мейв беше решителен. — По-лесно ще изкачиш някой заледен зъбер на връх Еверест. Да не говорим за охраната. Те обхождат склоновете на всеки час.

— И нощно време ли?

— Татко не оставя никаква вратичка за контрабандистите на диаманти — отвърна Мейв така, сякаш обясняваше на ученик.

— От колко души е патрулът?

— От двама мъже, които за едночасовата си смяна правят една цяла обиколка на острова. После ги сменят други двама.

— Те могат ли да виждат брега от ръба на склона? — продължи да я разпитва Пит.

— Не. Скалите са толкова отвесни, че отгоре подножието им не може да се види. — Тя го гледаше с широко отворени и питащи очи. — Защо толкова разпитваш за задната страна на острова? Казах ти, че единственият достъп е през лагуната.

Пит и Джордино си размениха заговорнически погледи.

— Тя има страхотно чувствено тяло за жена, ала умът й е като на скептик.

— Не се отчайвай — насърчи го Джордино през прозявка. — И на мен жените никога не ми вярват.

 

 

Пит отправи поглед към скалите, регистрирали дълъг списък на нещастия, скалите, където са оцелявали корабокрушенци, на които обаче им се е искало да са се били удавили, вместо да се подлагат на неизразимите страдания като роби в диамантените мини на Дорсет. Когато стръмните чукари на остров Гладиатор постепенно започнаха да се открояват в тъмнината, дълго време никой на борда на „Прекрасната Мейв“ не отронваше дума, нито помръдваше. Пит виждаше гърба на Мейв, застанала на носовата част в ролята на наблюдателен пост, за да следи за отдалечени от брега скали. Той погледна към Джордино и различи лицето му във вид на бяло неясно петно, видя и лекото кимване на приятеля му, готов да запали извънбордовия мотор.

Светлината от полумесеца беше по-силна от очакванията му. Тя осветяваше напълно достатъчно стръмните ъгловати палисади, но в същото време беше достатъчно слаба, за да не позволи на зорките очи да забележат от върха на склоновете „Прекрасната Мейв“. Сякаш в подкрепа на частичното лунно осветление, повърхността на морето остана значително спокойна, с лениви вълни. Вятърът също беше благоприятен, защото ако не духаше от изток, тогава и най-добре обмисленият план на Пит за проникване на острова щеше да пропадне. Той насочи тримарана по курс, успореден на бреговата линия. На седемдесет метра от тях от тъмнината се появи бяла хоризонтална мъглявина, обточена с фосфоресцентна светлина и придружена с нисък грохот на вълните, заливащи скалите.

Докато малката лодка плаваше покрай най-крайната точка на острова, а гърбът на вулкана я прикриваше от обсега на движещия се лъч на фара, Пит се почувства като каторжник в стар филм, който се опитва да прехвърли затворническата ограда под облъчващите навсякъде прожектори. Колкото и да беше странно, тримата започнаха да разговарят помежду си шепнешком, сякаш някой щеше да ги чуе сред лекия тътен на вълните.

— Колко още остава до тесния залив? — тихо подвикна към Мейв Пит.

— Мисля, че е на километър по брега оттатък фара — отвърна тя, без да се обръща.

Лодката бе се отклонила значително след завиването й от изток на север покрай брега и сега на Пит му беше трудно да поддържа постоянен курс. Той вдигна ръка като знак за Джордино да запали извънбордовия мотор. Сърцебиенето и на тримата замря, а след това изведнъж се ускори, когато Джордино дръпна стартеровото въже десет, двайсет, трийсет пъти без резултат.

Джордино спря, за да разтрие отмалялата си ръка и впервайки заплашителен поглед в стария мотор, започна да му говори:

— Не запалиш ли при следващото дръпване, ще се нахвърля върху теб и ще изпотроша ненужно всеки болт в картера ти. — После хвана здраво въжето и го дръпна с всичка сила; моторът изсумтя, изпускателната му тръба изхвърли няколко кълба дим и накрая запърпори равномерно. Джордино избърса потта от лицето си и доби доволен вид. — Още едно приложение на закона на Джордино — рече той задъхан. — Всяко механично средство таи дълбоко в себе си страх да не бъде захвърлено на боклука.

Сега, след като Джордино пое управлението на плавателния съд с извънбордовия двигател, Пит свали платната и извади хвърчилото си от кормилната рубка, сръчно закачи с примка една намотка от тънко въже за палубата на лодката, после върза намерения в лагера на Йорк малък грайфер за въжето на сантиметри под мястото, където бе закачил хвърчилото. Накрая седна и зачака, дълбоко убеден, че шансът за успех на онова, което си бе наумил, е едно на хиляда.

— Дай курс наляво — предупреди Мейв, сочейки с ръка посоката. — На петдесет метра право напред има остри скали.

— Курс наляво — потвърди Джордино и издърпа ръчката на кормилото на извънбордовия мотор към себе си, завъртайки носовите части под ъгъл двайсет градуса спрямо брега. Той не изпускаше от поглед бялата пяна, която се въртеше около няколко черни скали, стърчащи над повърхността, докато не ги подмина.

— Мейв, виждаш ли вече нещо? — попита Пит.

— Не мога да кажа със сигурност. Никога не ми се е налагало да търся проклетия залив по тъмно — отвърна тя сприхаво.

Пит изучаваше вълните. Те ставаха все по-отвесни и по-близко една зад друга.

— Наближаваме дъно. След още трийсет метра ще трябва да извием към по-дълбоки води.

— Не, не! — възбудено възрази Мейв. — Струва ми се, че мярнах пролука между скалите. Да, сигурна съм. Това е заливът, който води към най-широкия бряг.

— На какво разстояние е? — попита Пит.

— На шейсет-седемдесет метра — отговори тя и се изправи на колене, сочейки към скалите.

Вече и Пит го видя. Беше вертикален отвор в лицевата част на палисадите, който тъмнееше в сянката, образувана от лунната светлина. Пит наплюнчи пръст и изпробва вятъра. Той продължаваше да духа от изток.

— Десет минути — помоли се той под носа си. — Нужни са ми само десет минути. — Обърна се към Джордино. — Ал, ще можеш ли да ни задържиш на място, като се доближим на около двайсет метра от входа?

— Няма да е много лесно при това вълнение.

— Направи всичко възможно. — После каза на Мейв: — Хвани лоста на кормилото и насочи носа право към вълните. Обединете усилия с Ал, за да не позволите на лодката да се извърти странично.

Пит разгъна разпънките на собственоръчно направеното хвърчило. Опънатата дакронова повърхност стигаше до височина два и половина метра. Той я вдигна над борда на лодката и се изпълни със задоволство, когато тя политна от ръцете му при първия порив на вятъра. Той отпусна въжето и хвърчилото започна да се издига и да се врязва все по-високо в зазоряващото се небе.

Мейв изведнъж прозря гениалността в плана на Пит.

— Ето за какво бил грайферът — избъбри тя. — Ще се опиташ да го забиеш на върха на склона, а въжето да използваш за изкачване по скалата.

— Точно това ми е целта — потвърди той, докато фокусираше поглед в размазаните очертания на хвърчилото, което едва се виждаше на светлината от полумесеца.

Маневрирайки сръчно с дросела на извънбордовия двигател и с лоста за преден-заден ход, Джордино успяваше майсторски да задържи лодката на място. Той нито проговаряше, нито откъсваше поглед от морето, за да види какво прави Пит.

Пит се бе помолил за постоянен вятър, но бе изненадан неприятно. Срещайки съпротивлението на високите палисади, духащият към брега бриз правеше завой, блъскаше се в стръмните им стени и профучаваше над билото им. Голямото хвърчило за малко не се отскубна от ръцете на Пит. Той използваше единия ръкав на протритото си кожено яке като ръкавица, за да предпази възпалените си ръце от триенето на въжето в тях. От неимоверно силното теглене ръцете му щяха да изскочат от ставите. Той стискаше зъби и държеше здраво въжето, а вътрешно се измъчваше от мисълта за многото провали, които можеха да се случат. Всеки от тях щеше да сложи край на намеренията им — ако внезапна промяна на посоката на вятъра запратеше хвърчилото в скалите, ако Джордино не успееше да задържи лодката при следващото прииждане на вълните, ако грайферът не беше в състояние да се захване за скалите, ако патрулът се появеше непредвидено и ги разкриеше.

Той пропъди всички лоши мисли. Дори и с помощта на луната в нощния мрак не можеше да определи с точност кога грайферът е прехвърлил билото на склоновете. Напипа под коженото си яке възела, който бе направил, за да знае кога въжето се е развило на сто метра. Грубо изчисли още двайсет метра, преди да разхлаби хватката си. Освободено от съпротивлението на вятъра, хвърчилото започна да се клатушка и да пада.

Пит дръпна няколко пъти въжето и изпита чувството, че от съзнанието и тялото му се смъкна огромна тежест, когато го усети, че то се опъва. Грайферът се бе забил в скалата от първия опит и държеше здраво.

— Поемай навътре в залива, Ал. Оттам почваме да се катерим към върха.

Джордино само чакаше знак. Усилията му да поддържа тримарана в неподвижно положение под яростната атака на вълните беше изпитание за умение и проницателност. Той с облекчение даде ход напред на двигателя, отвори дросела и започна да провира „Прекрасната Мейв“ между скалите право към заливчето под тях. Мейв се върна на носа и отново пое ролята на наблюдателен пост, за да преведе Джордино през черната вода, която като че ли ставаше по-спокойна, колкото повече лодката навлизаше в малкия залив.

— Виждам брега — съобщи тя. — Можеш спокойно да стигнеш до една тънка пясъчна ивица на петнайсет метра пред и вдясно от нас.

В следващата минута носът и страничните поплавъци докоснаха пясъчния бряг и заораха в мекия пясък. Пит погледна Мейв. Скалите закриваха луната и той смътно виждаше лицето й.

— Е, вече си си у дома — кратко й каза той.

Тя наклони глава на една страна и се вгледа в тясната пролука между скалите, изпълнена с небе и звезди, които изглеждаха отдалечени на светлинни години разстояние.

— Не, още не съм.

Пит не изпускаше от ръце въжето на грайфера. Той наметна Мейв с коженото си яке и отново дръпна силно въжето.

— Не е лошо да потегляме, за да не попаднем на патрула.

— Аз тръгвам пръв — заяви Джордино. — Най-силен съм.

— То се подразбира от само себе си — усмихна се в тъмнината Пит. — Във всеки случай твой ред е.

— А, да — спомни си Джордино. — Имам да ти връщам за онзи път, когато гледах като безсилен охлюв как оня терорист сряза въжето ти, докато ти плуваше около помийната яма в Андите.

— И после трябваше да се катеря, без да използвам нищо освен две отвертки.

— Я ми разкажи отново тази история — рече язвително Джордино. — Не ми втръсва да я слушам.

— Хайде, тръгвай, критикар такъв, и си дръж очите широко отворени за някой минаващ патрул.

Джордино само кимна, сграбчи тънкото въже и го дръпна рязко, за да провери доколко е стабилно.

— Мислиш ли, че това чудо е достатъчно здраво, за да издържи на тежестта ми?

Пит сви рамене.

— Ще трябва да се надяваме да е така, нали?

Джордино му хвърли смръщен поглед и закрачи към скалата. След малко той изчезна в тъмнината, а Пит хвана края на въжето и го изопна, за да обере хлабината.

— Виж къде има издадени скали и завържи надлъжно лодката за тях — нареди Пит на Мейв. — Ако положението се влоши, сигурно ще трябва да разчитаме на „Прекрасната Мейв“ да ни отведе оттук.

Мейв го изгледа с любопитство.

— А как другояче си очаквал да се измъкнем?

— Ами аз си падам малко ленивец и тайната ми мисъл е да задигнем една от яхтите на баща ти или пък някой самолет.

— Да не би да разполагаш с армия, за която да не знам?

— Половината от нея е пред теб.

Те преустановиха разговора и се взряха в тъмнината, замислени върху изкачването на Джордино, тъй като нищо не виждаха. Единствено по потреперването на въжето Пит разбираше, че приятелят му се движи.

След половин час Джордино спря да си поеме дъх. Чувстваше толкова остри болки в ръцете, сякаш хиляди дяволи го ръгаха с рогата си. Той се изкачваше доста бързо, като се имаше предвид неравността на скалите. Без въже изкачването щеше да е невъзможно. Дори и с подходяща екипировка, ако трябваше да си проправя път в тъмнината метър по метър, опипвайки с крак за някоя вдлъбнатина и забивайки клинове и осигурителни въжета, катеренето щеше да отнеме почти шест часа.

Една минута почивка, не повече, и отново ръка върху ръка. Макар и изтощен, той все още имаше достатъчно сили да се повдига нагоре, като с отритване заобикаляше издатините и се възползваше от площадките. Дланите на ръцете му се бяха ожулили до кръв от безкрайното вкопчване и повдигане по тънкото найлоново въже, взето от кеча на Родни Йорк. От една страна, то не беше достатъчно здраво, за да издържа на набитото му тяло, но от друга страна, трябваше да е леко, за да можеше хвърчилото да отнесе грайфера над върха на склоновете. Беше ли малко по-тежко, каузата щеше да е загубена.

Той спря, за да погледне нагоре към засенчения ръб на билото, очертан на фона на звездите. Пет метра, прецени той, остават ми само пет метра. Чувстваше болка, когато с мъка си поемаше дъх, гърдите и ръцете му бяха натъртени от триенето в скали, които не виждаше в мрака. Неимоверната му сила бе стигнала до дъното на запасите й. Продължи да изкатерва последните няколко метра единствено благодарение на волята си. Трудно е да се опише как Джордино, твърд и непоколебим като скалата, по която се катереше, продължи пътя си нагоре, без намерението да спира отново, докато накрая почувства, че няма повече сили. Тогава най-неочаквано пред очите му се разкри повърхността на билото, простираща се на хоризонтално ниво. Едно последно повдигане и той се просна на земята, вслушвайки се в биенето на сърцето си, а белите му дробове се издуваха като мехове, поемащи и изпускащи въздух.

През следващите три минути Джордино остана да лежи, без да помръдва, въодушевен, че най-сетне мъчителното напрягане свърши. Той огледа обстановката около себе си и установи, че се е проснал на тясна пътека, която се виеше покрай ръба на скалите. На няколко крачки навътре от нея се издигаше тъмна и отблъскваща стена от дървета и шубраци. След като не видя никакви светлини или движения, той проследи с поглед въжето до грайфера, който изглеждаше здраво забит в една оголена скала.

Шегаджийската приумица на Пит свърши невероятно полезна работа.

Успокоен, че куката няма да се откачи, Джордино се изправи на крака. Той махна хвърчилото от въжето и го скри в храсталаците срещу пътеката, после се върна до ръба на склона и рязко дръпна два пъти въжето, което се губеше в тъмнината.

Ниско долу Пит се обърна към Мейв.

— Твой ред е.

— Не знам дали ще се справя — каза тя притеснена. — Изпитвам страх от височини.

Той направи примка, промуши я през раменете й и я стегна в кръста й.

— Хвани се здраво за въжето, опри стъпала в скалата, изпъни се назад и почвай да вървиш по стената. Ал ще те тегли отгоре.

Той отвърна на сигнала на Джордино с три дръпвания на въжето. Мейв почувства как хлабавото въже се изопна и се стегна в кръста й. Тя стисна силно очи и започна да ходи като муха по отвесното лице на скалата. Високо горе Джордино, чувствайки, че ръцете му са напълно сковани, за да е в състояние да тегли Мейв, бе открил гладка пукнатина в скалата, която нямаше да изтъни или среже найлоновите нишки. Той вкара въжето в улея и прехвърли свободния му край през рамо. После се наведе напред и прекоси с бавни крачки пътеката, теглейки тежестта на Мейв по скалата зад себе си.

След дванайсет минути Мейв се подаде над ръба, продължавайки да стиска очи.

— Добре дошла на върха на Матерхорн! — приветства я той сърдечно.

— Слава богу, че това свърши — изстена тя с облекчение и за първи път, откакто отлепи крака от брега, отвори очи. — Не съм сигурна, че бих го направила отново.

Джордино отвърза Мейв.

— Ти наблюдавай наоколо, докато аз изтегля и Дърк. На север се вижда доста от върха на скалата, но на петдесет метра на юг пътеката се губи зад голяма група чукари.

— Помня ги — каза Мейв. — Отвътре са кухи и представляват естествени крепостни валове. Двете със сестра ми Дирдри сме си играли там на кралски особи. Наричат се Замъкът. Вътре е приспособен малък пункт за почивка, с телефон за патрулите.

— Трябва да изтеглим Дърк, преди да е дошла следващата смяна — каза Джордино, докато спускаше внимателно въжето.

На Пит му се стори, че бе изтеглен догоре за време, колкото би отнело за изпържването на едно яйце. Но на по-малко от десет метра преди ръба на билото издигането му изведнъж спря. Не чу дума нито за предупреждение, нито за насърчение — пълна тишина. Това можеше да означава само едно — не бе улучил подходящия момент. Сигурно патрулите се приближаваха. Тъй като не можеше да види какво става на площадката горе, той притисна тяло в една неголяма пукнатина и застина неподвижен, напрягайки слух да долови някакъв звук в нощта.

Мейв бе забелязала шарещия по стената на Замъка светлинен лъч и веднага предупреди Джордино. Той бързо нави въжето около едно дърво, за да задържи Пит дотам, докъдето го беше изтеглил. След това нахвърля пръст и шума върху онази част от въжето, която се виждаше, но не му стигна времето да прикрие грайфера.

— Ами Пит? — прошепна възбудено Мейв. — Сигурно ще се чуди какво става и ще се провикне към нас.

— Той ще се досети какво става и ще се спотаи като мишка — отвърна уверено Джордино, после грубо я придърпа зад храсталаците край пътеката. — Скрий се тук и кротувай, докато отминат патрулите.

Неугасващият единичен светлинен лъч неумолимо се уголемяваше с приближаването си. Предполагаше се, че след като през последните четири месеца стотици пъти бяха извършвали обиколката си, без да забележат дори отпечатък от човешки стъпки, двойките патрулиращи мъже да са по-нехайни и невнимателни. Подобно рутинно бездействие води до скука и разсеяност. Те би трябвало да вървят с пълно безразличие, след като виждаха само същите скали, същите завои на пътеката и чуваха същия слаб шум на разбиващите се ниско долу в скалите вълни. Тези мъже обаче бяха много добре обучени и много добре платени. Отегчени — да, но не и летаргични.

Сърцето на Джордино подскочи, когато видя как патрулите оглеждат внимателно всеки сантиметър от пътеката, по която вървяха. Той не можеше да знае, че Дорсет плащаше двайсет и пет хиляди долара премия за отрязаната ръка на всеки заловен контрабандист. Какво ставаше с останалата част от тялото му, никога не се узнаваше, а още по-малко се обсъждаше. Тези мъже гледаха сериозно на работата си. Изведнъж двамата забелязаха нещо и спряха точно пред Мейв и Джордино.

— Я виж! Тук има нещо, което последните патрули не са забелязали, а може и да не е било тук допреди час.

— Какво е то? — попита го партньорът му.

— Прилича ми на грайфер от лодка. — Единият мъж приклекна на едно коляно и разрови набързо направеното прикритие.

— Охоо! Дори е закачен за въже, което се спуска надолу по скалата!

— Това е първият опит да се стигне до острова откъм склоновете след опита на онази група от канадски контрабандисти, които заловихме преди три години. — Не смеейки да се приближи съвсем в края на площадката, мъжът насочи светлината на фенерчето си надолу по скалната стена, но не видя нищо.

Другият патрул извади нож и се приготви да среже въжето.

— Ако някои чакат да се изкачат дотук, много се лъжат.

Мейв притаи дъх, когато в същия момент Джордино излезе от храстите и застана на пътеката.

— Ей, вие двамата, нямате ли си друга работа, ами сте тръгнали да се мотаете в нощта?

Патрулът с вдигнатия нож в ръка замръзна на място. Другият се обърна на пети и насочи картечницата си „Бушмастър“ М-16 в Джордино.

— Не мърдай или ще стрелям!

Джордино се подчини, но стегна краката си в готовност да отскочи. За миг бе обзет от страх и временен ужас, когато съзна, че е въпрос на секунди, преди Пит да бъде запратен в морето и скалите долу. Но по лицето на патрула се изписа объркване и той свали оръжието си.

Партньорът му се вторачи в него и рече:

— Какво ти става? — Но изведнъж млъкна, вгледа се в храстите зад Джордино и видя една жена да пристъпва в снопа светлина. По лицето й не се четеше страх, а по-скоро гняв.

— Свалете противните си оръжия и се дръжте както са ви обучавали! — скастри ги тя.

Патрулът с фенерчето освети Мейв и застина като онемял от изненада, оглеждайки внимателно лицето й, и накрая промълви:

— Госпожице Дорсет?

— Флечър — поправи го тя. — Госпожица Мейв Флечър.

— Аз… на нас ни казаха, че сте се удавила.

— Приличам ли на плаващ труп в морето? — С парцаливите си блуза и къси панталони Мейв не беше сигурна как изглежда в очите на патрулиращите мъже. Беше сигурна обаче, че няма вид на дъщеря на супербогат магнат на диаманти.

— Мога ли да ви попитам какво правите тук в този час на ранното утро? — попита я единият патрул с учтив, но твърд глас.

— Решихме с моя приятел да се поразходим.

Мъжът с ножа в ръка не се хвана на думите й.

— Моля да ме извините — рече той, сграбчвайки отново въжето със свободната си ръка, готов да го среже с другата, — но тук открихме нещо нередно.

Мейв пристъпи напред и най-неочаквано зашлеви една плесница на мъжа с насочената карабина. Изненадващата проява на господство смая двамата патрулиращи и те изпаднаха в нерешителност. Тогава Джордино, с бързината на навита гърмяща змия, се спусна към по-близкостоящия до него патрул, изби карабината от ръцете му и му нанесе удар с глава в корема. Мъжът изстена от болка, сгърчи се и се строполи по гръб на земята. Джордино обаче загуби равновесие и се прекатури върху него.

В същото време Мейв се нахвърли върху другия, онзи, който се готвеше да пререже въжето, но той замахна силно с опакото на ръката си, улучи я по лицето и предотврати намеренията й. После хвърли ножа, вдигна оръжието си и обгръщайки с показалец спусъка, насочи дулото към гърдите на Джордино.

Джордино беше сигурен, че вече е мъртъв. Вкопчен в другия мъж, той нямаше време да заеме отбранителна позиция. Знаеше, че не е възможно да скочи към партньора му, преди да види искрата от дулото на оръжието му. Не можеше да направи нищо, освен да напрегне тялото си в очакване на куршума.

Но никакъв гърмеж не се чу и никакъв куршум не се заби в тялото на Джордино.

Една ръка незабелязано се изви над ръба на скалната площадка, протегна се нагоре, сграбчи карабината и я издърпа от ръцете на патрула. Още преди да успее да се осъзнае, мъжът полетя в пространството. Последният му вик на ужас проехтя през черната празнота, заглъхвайки постепенно, и накрая секна, сякаш бе покрит с погребален покров.

Тогава от ръба на площадката се подаде главата на Пит, точно в обсега на лъча от падналото на земята фенерче. Очите му се присвиха от блясъка на светлината, а после устните му се разтеглиха в лека усмивка.

— Струва ми се, че това се нарича да се опълчиш на противника.