Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Raise the Titanic!, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Да извадим „Титаник“

ИК „Димант“, Бургас

Редактор: Тодор Димов

Коректор: Росица Спасова

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 954-8472-38-4

История

  1. — Добавяне

82.

— Ей там е нашата крайна цел, там вдясно — съобщи пилотът на вертолета. — Ще кацна на пасището, дето е точно срещу черквата, оттатък пътя.

Сандекър погледна през прозореца. Беше сива, мрачна утрин и меки одеяла от мъгла се стелеха над по-ниските места на малкото селце. Тих междуселски път се виеше покрай няколко старинни къщи, живописна каменна стена го опасваше от двете страни. Пилотът направи остър завой покрай черковната камбанария и Сандекър се вцепени.

Той хвърли поглед към Донър на седалката до него. Донър се бе вторачил право напред. Пред него, на мястото до пилота, седеше Сид Коплин. Минералогът беше повикан отново за тази последна задача на секцията Мета, тъй като Хърб Лъски още не се бе възстановил напълно, за да пътува.

Сандекър усети лекия удар, когато шейните докоснаха земята и секунда по-късно пилотът изключи двигателя, а перките на ротора продължиха да се въртят по инерция до пълен покой.

В настъпилата тишина след полета от Лондон гласът на пилота прозвуча неочаквано високо.

— Пристигнахме, сър.

Сандекър кимна и слезе през страничната врата. Пит ги чакаше и тръгна към него с протегната ръка.

— Добре дошъл в Саутби, адмирале — каза той с усмивка.

Докато се ръкуваше с него, Сандекър също се усмихваше, но лицето му остана сериозно.

— Следващия път, когато изчезнеш, без да ме уведомиш, считай се за уволнен.

Пит се престори на обиден и се обърна да поздрави Донър.

— Мел, радвам се да те видя.

— Аз също — отвърна сърдечно Донър. — Струва ми е, че вече си се срещал със Сид Коплин.

— Да, случайно — Пит се ухили. — Но никога не сме се запознавали официално.

Коплин пое ръката на Пит с две ръце. Той трудно можеше да се оприличи на онзи умиращ мъж, когото Пит беше намерил в снеговете на Нова земя. Ръкостискането на Коплин беше силно, а очите му — будни.

— Сбъдна се най-голямото ми желание — заговори той с прочувствен глас, — някой ден да имам възможност лично да ви благодаря, че спасихте живота ми.

— Радвам се да ви видя в добро здраве. — Това беше единственото, което успя да смотолеви Пит. Той погледна притеснено надолу.

Боже мой, помисли си Сандекър, ама този човек наистина се смути! Не беше и сънувал, че някога ще види как Дърк Пит скромничи. Адмиралът избави Пит, като го хвана за ръка и го поведе към селската черква.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Сандекър. — Британците се мръщят, когато американски военни идват да им разкопават гробищата.

— Наложи се президентът да се обади лично по телефона на министър-председателя, за да прескочим през бюрократичната бариера за разрешаване на ексхумация — добави Донър.

— Ще се уверите, че притесненията си заслужаваха труда — отбеляза Пит.

Те стигнаха до пътя и го пресякоха. После минаха през старинна врата от ковано желязо и влязоха в гробището, разположено около енорийската черква. Известно време вървяха мълчаливо и четяха надписите върху изтритите от времето надгробни плочи.

След това Сандекър махна с ръка към малкото селце.

— Толкова е отдалечено от утъпкания път. Как стигна дотук?

— Чист късмет — отвърна Пит. — Когато започнах да проследявам придвижването на колорадците от Абърдийн нататък, още нямах представа като как Саутби ще се вмести в мозайката. Ако си спомняте, последното изречение в дневника на Брюстър гласеше: „Как копнея да се върна в Саутби“. А според капитан Бигалоу, последните думи на Брюстър, преди да се затвори в трезора на „Титаник“, били: „Благодаря на Бога за Саутби“. Единственото, което ми подсказа нещо, и то съвсем оскъдно, беше, че Саутби ми прозвуча като английско име и така започнах да налучквам, доколкото можех следата, оставена от миньорите до Саутхемптън…

— Следвайки надписите върху гробовете им — довърши мисълта му Донър.

— Бяха същински пътепоказатели — потвърди Пит. — Те, както и фактът, че в дневника на Брюстър бяха записани точните дати и места на тяхната смърт с изключение тези на Алвин Коултър и Върнън Хол. Къде почива Коултър си остана загадка, но Хол лежи тук, в селското гробище на Саутби.

— Значи си го открил на картата.

— Не, селцето е толкова малко, че не са го отбелязали дори и с точица в пътеводителя „Мишлен“. Съвсем случайно забелязах една стара, забравена, изписана на ръка табела, забучена преди много години на главния път от някой фермер, във вид на обява за продажба на дойна крава. Указанията й сочеха, че фермата се намира на три километра източно по най-близкия селски път за Саутби. Последните парченца от мозайката започнаха да си идват на място.

Те продължиха да вървят мълчаливо към мястото, където стояха трима мъже. Двама от тях носеха обичайните за местните фермери дрехи, а третият беше в униформа на селски полицай. Пит ги представи набързо, след което Донър тържествено подаде на полицая заповедта за ексхумация.

Всички погледнаха към гроба. Надгробният паметник се издигаше от едната страна на каменна плоча, поставена върху погребания. Надписът върху камъка гласеше простичко:

ВЪРНЪН ХОЛ

Починал на 8 април 1912

ПОЧИВАЙ В МИР

В средата на сводестата хоризонтална плоча беше издълбана рисунка на стар тримачтов платноход.

— … скъпоценната руда, за която положихме непосилен труд, за да я изтръгнем от недрата на онази проклета планина, лежи на сигурно място в трезора на кораба. Единствен Върнън ще остане да разказва печалната история, защото аз потеглям с огромния параход на „Бялата звезда“… — изрецитира Пит думите от дневника на Джошуа Хейс Брюстър.

— Гробницата на Върнън Хол — каза Донър като на сън. — Това е имал предвид той, а не трезора на „Титаник“.

— Просто невероятно — измърмори Сандекър. — Възможно ли е бизаният да е тук?

— Ще узнаем след минути — отвърна Пит. Той кимна на двамата фермери, които започнаха да избутват плочата с лостове. След това се захванаха да копаят.

— Но защо Брюстър е заровил бизания тук? — попита Сандекър. — Защо не е отишъл в Саутхемптън и не го е натоварил на „Титаник“?

— По хиляди причини. — Гласът на Пит прозвуча неестествено висок в тихото гробище. — След като е бил преследван като куче и е бил изтощен извън пределите на човешката издръжливост, след като приятелите му са били зверски убити пред очите му, Брюстър е бил тикнат към лудостта, точно както стана и с Джийн Сийграм, когато разбра, че съдбата му измъкна победата пред самия праг на осъществяването на проекта. Добавете към всичко това, че Брюстър се е намирал в чужда страна; бил е сам и без приятели. Смъртта го е дебнела навред, а единствената му възможност да избяга в Съединените щати е била закотвена на няколко километра разстояние — в пристанището на Саутхемптън. Казват, че лудостта ражда гении. Може би така да е било в случая с Брюстър или той просто е бил заблуден от халюцинациите си. Предположил е, погрешно, както се оказало, че никога няма да успее да се качи безпрепятствено с бизания на борда на парахода. Затова го зарива в гроба на Върнън Хол и слага камънаци в оригиналните сандъци за рудата. Вероятно след това е оставил дневника си на пастора, с указания да го предаде на американския консул в Саутхемптън. Предполагам, че тъкмо потайната му проза в резултат на лудостта го е довела до състояние да не се доверява на никого — дори и на възрастния селски пастор. Сигурно е смятал, че ако го убият, някоя досетлива душа във Военното министерство ще разгадае истинския смисъл на несвързаната му проза.

— Но той е успял да се качи благополучно на борда на „Титаник“ — отбеляза Донър. — Французите не са го спрели.

— Моето предположение е, че положението с френските агенти доста се е напекло. Нищо чудно английската полиция да е проследила дирята от трупове, както направих и аз и вече е дишала във вратовете на преследвачите.

— Излиза, че французите са се изплашили от международен скандал с гигантски размери и затова са се отдръпнали в последния момент — вметна Коплин.

— Това е едната теория — отвърна Пит.

Сандекър гледаше замислено.

— А „Титаник“… „Титаник“ потънал и объркал всичко.

— Точно така — автоматично рече Пит. — Сега на сцената се явяват хиляди ако. Ако капитан Смит беше обърнал внимание на предупрежденията за леда и беше намалил скоростта, ако през онази година ледените блокове не бяха отнесени толкова на юг, ако Титаник беше избегнал айсберга и пристигнал в Ню Йорк по разписание и ако Брюстър беше оцелял, за да разкаже историята си на военните, бизаният щеше да бъде изровен просто с известно закъснение. От друга страна, дори ако Брюстър беше убит, преди да се качи на кораба, без съмнение Военното министерство е щяло да схване двойния смисъл на думите в края на дневника му и да вземе съответните мерки. За нещастие, колелото на съдбата изигра мръсен номер: „Титаник“ потъна, отнасяйки със себе си и Брюстър, а завоалираните думи в дневника му изкараха от релсите всички, включително и нас, за цели седемдесет и шест години.

— Тогава защо Брюстър се е заключил в трезора на „Титаник“? — запита недоумяващ Донър. — Знаел е, че параходът е обречен, знаел е, че всеки акт на самоубийство е безсмислен жест, защо не се е опитал да се спаси?

— Вината е силен мотив за самоубийство — каза Пит. — Брюстър е бил душевноболен. Дотолкова поне знаем. Когато е разбрал, че планът му да открадне бизания е причинил ненужната смърт на мнозина, осем от които са били негови близки приятели, той е обвинил себе си. Много мъже, а също и жени, са отнемали живота си и за по-дребни…

— Чакай малко! — прекъсна го Коплин. Той беше коленичил до отворения сандък с оборудването за минералогичен анализ. — Отчитам радиоактивност от пръстта над ковчега.

Копачите излязоха от дупката. Останалите се скупчиха около Коплин и занадничаха любопитно, докато той изпълняваше процедурите си. Сандекър извади цигара от малкия си джоб и я пъхна между устните си, без да я пали. Въздухът беше студен, но под сакото ризата на Донър беше цялата мокра. Никой не проговаряше. Дъхът им излизаше на малки облачета пара, които бързо се стопяваха в слабата, сива светлина.

Коплин оглеждаше каменистата почва. Тя се различаваше по състав от влажната, кафява пръст около зейналия гроб. Най-накрая той се изправи несигурно. В ръката си държеше няколко малки парчета.

— Бизаний!

— Тук… тук ли е? — запита шепнешком Донър. — Наистина ли е тук?

— Изключително високо качество — обяви Коплин. Лицето му грейна от широка усмивка. — Напълно достатъчно, за да се завърши Сицилианският проект.

— Слава богу! — въздъхна Донър. Той се запрепъва към една издигната над земята гробница и най-непринудено се отпусна върху нея, без да обръща внимание на изумените погледи на местните фермери.

Коплин погледна обратно към гроба.

— Лудостта наистина ражда гении — промърмори той. — Брюстър е напълнил гроба с рудата. Всеки друг, освен минералог, просто би разкопал гроба и след като не намери в него кости, ще си тръгне, без да го пипне повече.

— Съвършен начин за замаскиране — съгласи се Донър. — Практически пред очите на всички.

Сандекър пристъпи крачка, хвана ръката на Пит и я разтърси.

— Благодаря ти — каза той простичко.

В отговор Пит можа само да кимне. Чувстваше се изтощен и вцепенен. Искаше да си намери някъде местенце, където да се измъкне от света и да забрави известно време за него. Искаше му се „Титаник“ никога да не беше съществувал, никога да не беше излизал от корабостроителницата в Белфаст към тихото море, към безмилостното море, превърнало красивия параход в уродлива, ръждясала съборетина.

Сандекър изглежда прочете мислите в очите на Пит.

— Видът ти говори, че се нуждаеш от почивка — отбеляза той. — Не искам да виждам грозното ти лице в кабинета си поне две седмици.

— Надявах се да кажете това — усмихна се уморено Пит.

— Имаш ли нещо против да ме уведомиш къде смяташ да се покриеш? — попита лукаво Сандекър. — Само в случай че нещо спешно възникне в НЮМА, разбира се, и трябва да се свържа с теб.

— Разбира се — повтори сухо Пит. Той замълча за момент. — Има една малка стюардеса, която живее с прадядо си в Тийнмут. Може и да ме откриете там.

Сандекър кимна безмълвно в знак на разбиране.

Коплин се приближи и сграбчи Пит за раменете.

— Надявам се пак да се срещнем някога.

— Аз също.

Донър го погледна, без да става и заяви прочувствено:

— Най-сетне всичко свърши.

— Да — каза Пит, — свърши се с всичко.

Той усети внезапен хлад, някакво познато ледено чувство, като че ли думите му долетяха като призрачно ехо от миналото. После се обърна и си тръгна от гробището на Саутби.

Всички стояха и го гледаха как се смалява в далечината, докато най-подир мъглата го обгърна и той се загуби от поглед.

— Дойде от мъглата и се върна в мъглата — рече Коплин, припомняйки си първата си среща с Пит на склоновете на планината Бедная.

Донър го изгледа странно.

— Какво значат тези думи?

— Просто мислех на глас — сви рамене Коплин. — Това е всичко.