Метаданни
Данни
- Серия
- Приключенията на Дърк Пит (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Raise the Titanic!, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Неделева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Клайв Къслър. Да извадим „Титаник“
ИК „Димант“, Бургас
Редактор: Тодор Димов
Коректор: Росица Спасова
Художник на корицата: Буян Филчев
ISBN: 954-8472-38-4
История
- — Добавяне
61.
Въздухът в кабинета на адмирал Джоузеф Кемпър в Пентагона беше пропит от застоял цигарен дим и недоядени сандвичи и едва ли не хрущеше под невидимия облак на напрежението.
Кемпър и Джийн Сийграм се бяха навели над бюрото на адмирала и тихо разговаряха, а Мел Донър и Уорън Никълсън, директорът на ЦРУ, седяха един до друг на дивана, с вдигнати върху масичката за кафе крака и дремеха. Когато обаче възцарилата се тишина бе нарушена от особения, специално пригоден за червения телефон звън, двамата мигом скочиха, напълно разсънени. Кемпър смотолеви нещо в слушалката и я постави обратно на мястото й.
— Обадиха се от пропуска. Президентът се качва тук.
Донър и Никълсън се спогледаха и се надигнаха от дивана.
Едва успяха да разчистят масичката за кафе от остатъците от вечерта, да оправят вратовръзките и стегнат саката си, когато вратата се отвори и влезе президентът, следван от съветника си по сигурността на Кремъл, маршал Колинс.
Кемпър излезе иззад бюрото си и се здрависа с президента.
— Радвам се да ви видя, господин президент. Моля, чувствайте се като у дома си. С какво да ви почерпя?
Президентът погледна часовника си и се усмихна.
— Още три часа има до затварянето на баровете. Дали да не бъде един „Блъди Мери“?
Кемпър му се усмихна в отговор и кимна към помощника си.
— Командир Кийт, ще влезете ли в ролята на домакин?
Кийт кимна.
— Един „Блъди Мери“ идва веднага, сър.
— Надявам се, господа, че няма да възразите, ако остана да следя нещата заедно с вас — каза президентът, — защото и мен ме интересуват страхотно.
— Ни най-малко, сър — отвърна Никълсън. — Приятно ни е да бъдете с нас.
— Какво е положението в момента?
Адмирал Кемпър направи пълно изложение на президента, като му описа неочаквано надигналия се ураган, показа му разположението на корабите на карта на стената върху прожекционен екран и го запозна с операцията по тегленето на „Титаник“.
— Толкова ли беше наложително да се нареди на „Джюно“ да напусне мястото си? — попита президентът.
— Сигналът за помощ си е сигнал за помощ — важно отговори Кемпър, — всеки кораб в района е длъжен да откликне, независимо от обстоятелствата.
— Ние трябва да играем според правилата на другия отбор още половин ден — каза Никълсън. — След това топката е в нас.
— Как мислите, адмирал Кемпър, „Титаник“ дали ще издържи на ураганните удари?
— Докато влекачите могат да удържат носовата му част срещу вятъра и вълните, има вероятност този любимец да стигне успешно до крайната цел с развети пъстроцветни флагчета.
— Ами ако по някаква причина влекачите не успеят да го предпазят от странично накланяне към вълните?
Кемпър избегна погледа на президента и сви рамене.
— Е, все пак той е в божиите ръце.
— Нищо друго ли не може да се направи?
— Не, сър. Просто няма начин да бъде опазен плавателен съд, попаднал в лапите на ураган. Тогава се стига до положението всеки кораб сам да се оправя.
— Разбирам.
На вратата се почука и влезе един офицер, остави две листчета хартия върху бюрото на Кемпър и излезе.
Кемпър прочете бележките и вдигна поглед; лицето му бе добило мрачен израз.
— Съобщение от „Каприкорн“ — каза той. — За съпругата ви, господин Сийграм… уведомяват ни, че е изчезнала. Спасителният отряд на борда не може да я открие. Опасяват се, че е паднала от борда. Съжалявам.
Сийграм се свлече в ръцете на Колинс с разширени от ужас очи.
— О, боже мой! — проплака той. — Не може да бъде. О, боже! Какво ще правя сега. Дана… Дана…
Донър се втурна към него.
— Спокойно, Джийн. Спокойно.
Двамата с Колинс заведоха Сийграм до дивана и внимателно го настаниха да седне.
Кемпър привлече вниманието на президента с ръка.
— Има още едно съобщение, сър. От „Самуел Р. Уолъс“, един от влекачите, които теглят „Титаник“. Относно влекателното въже — каза Кемпър. — Скъсало се е. „Титаник“ се е понесъл към центъра на урагана.
Въжето висеше като мъртва змия над кърмата на „Уолъс“, скъсаният му край се люшкаше в черните дълбини на четиристотин метра под нея.
Бютера стоеше вцепенен до голямата електрическа лебедка и не можеше да повярва на очите си.
— Как? — извика той в ухото на Кели. — Как можа да се скъса? То беше направено да издържи и по-голямо натоварване от това.
— Нямам представа — провикна се над бурята Кели. — Когато тръгнахме, натоварването му не беше прекалено голямо.
— Издърпайте го дотук, мичман. Ще му хвърлим един поглед.
Мичманът кимна и даде нарежданията си. Спирачката бе освободена и макарата започна да се върти, изтегляйки стоманеното въже от водата. Плътна завеса от пръски изплиска шахтата на въжето. Мъртвото тегло на въжето се явяваше като котва и теглеше кърмата на „Уолъс“ надолу и всеки път, когато се приближеше воден стълб, той се издигаше високо над кормилната рубка и с трясък се стоварваше върху нея, разтърсвайки целия влекач.
Най-сетне краят на влекателното въже се появи върху кърмовата палуба и залъкатуши към макарата, веднага щом спирачката бе сложена. Бютера и Кели се приближиха и започнаха да оглеждат разръфаните нишки.
Бютера гледаше въжето с изкривено от пълно недоумение лице. Той опипа изгорелия му край и погледна безмълвно мичмана.
Мичманът не сподели мълчанието на Бютера.
— Боже господи! — възкликна той с дрезгав глас. — То е било прерязано с ацетиленова горелка.
Пит лазеше по пода на товарното отделение на вертолета и осветяваше с джобното си фенерче пода под пътническите седалки, когато влекателното въже на „Титаник“ падна в морето.
Вятърът отвън виеше с демонична сила. Пит не можеше да знае, но яростните води избутваха „Титаник“ откъм подветрената му страна и излагаха целия му фланг на необузданата стихия. Корпусът започна да се обръща напряко на вятъра.
Само две минути му бяха нужни, за да намери чантичката с гримове на Дана, заклещена здраво зад една от предните седалки непосредствено зад преградата на командната кабина. Веднага му стана ясно защо й е било трудно да освободи синята найлонова чантичка от затвора й. Малко бяха жените, надарени с наклонности към механиката, и Дана определено не беше една от тях. Изобщо не й е дошло наум просто да откопчае ограничителните ремъци и да вдигне седалката. Пит направи точно това и чантичката се озова в ръката му.
Не я отвори; съдържанието й не го заинтересува. Заинтересува го нишата в предната преграда, където се намираше, или поне се предполагаше, че трябва да се намира двадесетместният сал. Жълтата гумирана калъфка си беше на мястото, но салът липсваше.
Пит нямаше време да се размисля над разкритието си. Точно когато извади празната калъфка от нишата, огромна вълна се разби във фланга на безпомощния „Титаник“, от което той започна да накланя огромната си маса надясно и сякаш нямаше намерение да спре. Пит направи отчаян опит да се хване за страничната облегалка на една от седалките, но пръстите му се затвориха във въздуха и той се стовари като чувал с картофи върху наклонения под и се блъсна в открехнатата врата на товарното отделение с такава сила, че в черепа му зейна десетсантиметрова пукнатина.
За жалост в продължение на няколко часа Пит изпадна в безпомощност. Усещаше само как студен вятър нахлува в корпуса и нищо повече. Съзнанието му беше безформен пухкав сив облак и той се чувстваше напълно откъснат от обкръжението си. Не разбра, дори не забеляза, че вертолетът се освободи от тройните си закотвящи въжета и тласнат странично, се стовари от покрива на салона на първа класа върху лодъчната палуба. От падането опашката му се огъна, витлата му се откъснаха и той се понесе стремително над бордния парапет право към изтерзаното море.