Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (17)

15.

Сийграм отвърна на усмивката на стюардесата, с която тя изпращаше слизащите пътници от самолета на „Юнайтед“, тръгна надолу по стълбата и се приготви да измине пеша четиристотинте метра до изхода на международното летище на Лос Анджелис. Най-сетне стигна фоайето и за разлика от Донър, който бе взел под наем кола от гише №2, той предпочете да ползва услугите на гише №1 и подписа разписка за линкълн от „Херц“. Колата пое към булевард „Сенчъри“ и след няколко пресечки навлезе в платното на магистралата за Сан Диего. Беше безоблачен ден и дори смогът като никога се бе разсеял и разкриваше обгърнатата в мараня гледка към планината Сиера Мадре. Сийграм караше спокойно в дясната лента на магистралата със сто километра в час, докато автомобилният поток край него летеше с по сто и двайсет, сто и трийсет, отдавна безразличен към знака за ограничение на скоростта до осемдесет километра в час. Скоро подмина химическите рафинерии край Торънс и петролните сондажни кули зад тях и навлезе в необятната шир на Ориндж Каунти, където теренът изведнъж стана равнинен и отстъпи място на огромна, безкрайна шир от къщи.

След малко повече от час той стигна отбивката за Лежър Уърлд. Тук пейзажът беше истинска идилия — игрища за голф, плувни басейни, конюшни, грижливо поддържани тревни площи и паркови насаждения, загорели от слънцето възрастни хора на велосипеди.

Той спря пред портала, където униформеният пазач на преклонна възраст, след като се осведоми при кого отива, го упъти към Кале Арагън 261-В. Малката живописна къща близнак се гушеше кокетно върху склона на един хълм и гледаше към безукорно чист парк. Сийграм паркира линкълна до тротоара, прекоси малък вътрешен двор с розови храсти и натисна звънеца. Вратата се отвори и страховете му мигом се изпариха — Аделин Хобарт съвсем не изглеждаше изкуфяла.

— Господин Сийграм? — Гласът й беше тих и приветлив.

— Да. Госпожа Хобарт?

— Моля, заповядайте. — Тя подаде ръка и стисна неговата силно като мъж. — Господи! Повече от седемдесет години никой не ме е наричал така. Когато ми се обадихте по телефона във връзка с Джейк, толкова се изненадах, че за малко не забравих да си взема жеритола.

Аделин беше пълна жена, но носеше килограмите си със забележителна лекота. Очите й като че ли се смееха при всяко изречение, а лицето й излъчваше сърдечност и кротост. Тя олицетворяваше всеобщите представи за малка сладка бабка със снежнобяла коса.

— Не ми приличате на човек, който има нужда от жеритол — отбеляза Сийграм.

Старицата го потупа по ръката.

— Ако с това ми правите комплимент, приемам го. — Тя го покани с ръка да седне на едно от креслата в подредения с вкус хол. — Настанете се удобно. Ще останете ли за обяд?

— С удоволствие, стига да не ви притеснявам.

— Съвсем не. Бърт е на игрището за голф да събира топките, тъй че ще ми бъде приятно да ми правите компания.

— Бърт ли? — озадачен я погледна Сийграм.

— Съпругът ми.

— Но аз останах с впечатлението…

— Че все още съм вдовицата на Джейк Хобарт — довърши вместо него тя и се усмихна невинно. — Истината е там, че станах госпожа Бъртрам Остин преди шейсет и две години.

— В армията знаят ли?

— О, да! Много отдавна писах няколко пъти до Министерството на войната, за да ги уведомя за новото си семейно положение. Те обаче всеки път ми отговаряха любезно и уклончиво и продължиха да ми пращат чекове.

— Дори и след като се омъжихте повторно?

Аделин сви рамене.

— Ами аз съм най-обикновен човек, господин Сийграм. Защо да споря с правителството. Щом настояват да пращат парите, кой да иде да им каже, че са луди?

— Малко доходно споразумение.

— Не го отричам — кимна старицата, — особено като включите и десетте хиляди долара, които получих след смъртта на Джейк.

Сийграм се наклони напред и присви очи.

— Военните са ви платили обезщетение от десет хиляди долара? Това не е ли било прекомерно голяма сума за 1912 година?

— Не можете и на половината да сте по-изненадан от мен — отвърна тя. — Да, в ония времена тази сума си беше едно малко състояние.

— Дадоха ли ви някакво обяснение?

— Никакво. Още е пред очите ми този чек, вече толкова години. На него пишеше само „Вдовишко обезщетение“ и беше издаден на мое име. Нищо повече.

— Ако искате да почнем от самото начало.

— От запознанството ми с Джейк ли?

Сийграм кимна.

В продължение на няколко секунди тя остана загледана през него.

— Запознах се с Джейк през лютата зима на 1910 година в Лийдвил, Колорадо. Току-що бях навършила шестнайсет години. Баща ми трябваше да замине в командировка в минните находища, за да проучи евентуалното инвестиране в няколко участъка и тъй като беше малко преди Коледа и аз бях в училищна ваканция, след дълги молби той най-сетне склони да вземе майка и мен със себе си. Влакът тъкмо навлезе в гарата на Лийдвил, когато във високите райони на Колорадо се надигна най-силната от четирийсет години снежна буря. Бушува цели две седмици и повярвайте ми, беше нещо ужасно, като имате предвид, че Лийдвил се намира на височина над три хиляди метра над морското равнище.

— Трябва да е било голямо приключение за едно шестнайсетгодишно момиче.

— Така беше. Татко сновеше насам-натам във фоайето на хотела като вързан бик, майка ми само седеше и примираше от ужас, а за мен всичко беше прекрасно.

— Кога се появява Джейк?

— Един ден двете с майка ми се преборвахме с преспите на улицата, за да стигнем до отсрещния универсален магазин — истинско изпитание, ако ви шиба вятър със скорост осемдесет километра в час при температура двайсет градуса под нулата. Изведнъж незнайно откъде изникна този чудовищно огромен мъж, грабна майка ми и мен под мишници, пренесе ни през преспите и ни стовари пред входа на магазина — дързък колкото си иска.

— Това беше Джейк, така ли?

— Да — отвърна тя замечтано, — това беше Джейк.

— Как изглеждаше той?

— Беше огромен мъж, над метър и осемдесет, като бъчва в гръдния кош. Като юноша работил в мините в Уелс. Джейк можеше да бъде разпознат от километър сред тълпата. Беше единственият с ярко рижава коса и брада, който винаги се смееше.

— С рижава коса и брада?

— Да, и много се гордееше, че се отличава от другите.

— Всеки обича засмените хора.

Лицето й грейна в широка усмивка.

— Уверявам ви, това съвсем не беше любов от пръв поглед от моя страна. Той ми приличаше на голям, тромав мечок. Трудно можеше да мине за онзи тип мъж, който да завърти главата на едно младо момиче.

— Но вие се омъжихте за него.

Тя кимна.

— Той не престана да ме ухажва, докато траеше бурята и когато на четиринайсетия ден слънцето проби най-сетне облаците, аз приех предложението му. Мама и татко бяха стъписани, естествено, но Джейк успя да спечели и тях.

— Но бракът ви не е траял дълго, нали?

— Една година и повече не го видях.

— От деня, в който той и другите мъже са загинали в Литъл Ейнджъл. — Това бе изречено повече като факт, отколкото като въпрос.

— Да — замислено отвърна старицата. Тя отбягна погледа му и кимна сепната към кухнята. — Боже мой, време е да приготвя нещо за хапване. Сигурно умирате от глад, господин Сийграм.

Ала деловият израз по лицето на Сийграм изчезна и очите му светнаха от внезапно въодушевление.

— Но сте имали вести от него след злополуката в Литъл Ейнджъл, нали, госпожо Остин?

Тя като че ли се сгуши назад в креслото. По лицето й се изписа мрачно предчувствие.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Напротив, разбирате — тихо настоя той.

— Не… не, нещо бъркате.

— Защо се страхувате?

Ръцете й започнаха да треперят.

— Казах ви всичко.

— Има още, още много, госпожо Остин. — Той се пресегна и хвана ръцете й. — Защо се страхувате?

— Заклеха ме да не казвам нищо повече — прошепна старата жена.

— Бихте ли се изразили по-ясно?

— Вие — подхвана тя колебливо — сте в правителството, господин Сийграм, знаете какво значи да пазите тайна.

— Кой ви закле? Джейк ли? Той ли ви помоли да мълчите?

Тя поклати глава.

— Тогава кой?

— Моля ви, повярвайте ми, не мога да ви кажа… не мога да ви кажа нищо повече.

Сийграм стана от мястото си и я погледна. Тя като че ли изведнъж се бе състарила още повече, бръчките й се бяха врязали по-дълбоко в съсухрената й кожа. Седеше, сякаш се бе затворила в черупка. Само лека форма на шоково лечение можеше да я извади от нея.

— Мога ли да ползвам телефона, госпожо Остин?

— Да, разбира се. Най-близкият апарат е в кухнята.

Минаха седем минути, преди познатият глас да прозвучи в слушалката. Сийграм набързо обясни положението и изрази мнението си. После се обърна отново към гостната.

— Госпожо Остин, може ли да дойдете за момент?

Тя плахо се приближи до него.

Сийграм й подаде слушалката.

— Един човек иска да говори с вас.

Старата жена предпазливо пое слушалката от ръката му.

— Здравейте — едва чуто рече тя. — Тук е Аделин Остин.

За миг израз на смущение изпълни очите й, после бавно се преобрази в искрено изумление и така застина. Жената започна да кима, без да проронва дума, сякаш гласът от другата страна на линията стоеше до нея.

Най-после в края на разговора монолог, тя успя да изрече няколко думи:

— Да, сър… добре. Довиждане. — След това бавно постави слушалката обратно на мястото й и като замаяна от пълно недоумение попита: — Ама това… това наистина ли беше президентът на Съединените щати?

— Да, наистина. Можете сама да се уверите. Подайте междуградски разговор и поискайте да ви свържат с Белия дом. Когато ви се обадят, потърсете Грек Колинс, той е главният съветник на президента и именно той ме свърза с него.

— Представете си само, президентът ме помоли да му помогна! — изумена заклати глава старицата. — Не мога да повярвам, че е истина.

— Истина е, госпожо Остин. Уверявам ви, всяка информация, свързана с първия ви съпруг и странните обстоятелства около смъртта му, която можете да ни дадете, ще бъде от огромна полза за страната. Знам, че звучи банално, но…

— Кой може да противоречи на един президент? — Милата й усмивка отново се появи. Ръцете й спряха да треперят. Самообладанието й се възвърна, поне външно.

Сийграм я хвана за ръка и я поведе обратно към креслото в хола.

— И така, разкажете ми за взаимоотношенията между Джейк Хобарт и Джошуа Хейс Брюстър.

— Джейк беше специалист по взривяването, бомбаджия, един от най-способните в тази област. Той познаваше динамита така, както ковачът познава ковачницата си и понеже господин Брюстър държеше екипите му от рудокопачи да са от висока класа, той често наемаше Джейк да върши взривяването.

— Брюстър знаеше ли, че Джейк е женен?

— Чудно ми е, че ми задавате този въпрос. Ние с Джейк имахме малка къща в Боулдър, далеч от рудничарските лагери, защото Джейк не искаше да се знае, че има съпруга. Твърдеше, че ръководителят на мината нямало да наеме бомбаджия, който е женен.

— И естествено, Брюстър, не подозирайки семейното положение на Джейк, му е платил да взриви мината Литъл Ейнджъл.

— Знам какво писаха вестниците, господин Сийграм, само че на Джейк кракът му не е стъпвал в мината Литъл Ейнджъл, както и на останалите мъже.

Сийграм придърпа креслото си по-близо до нейното и коленете им почти се допряха.

— Значи злополуката е била заблуда — вметна той с пресипнал глас.

Тя го погледна.

— Нима… нима знаете това?

— Допускаме го, но нямаме доказателства.

— Ако искате доказателства, господин Сийграм, ще ви дам такива.

Старата жена стана от креслото, възпирайки с жест на ръката опита на Сийграм да й помогне, и изчезна в една друга стая. След малко се появи със стара кутия за обувки и започна да я отваря с известно благоговение.

— В навечерието на деня, в който трябваше да влезе в Литъл Ейнджъл, Джейк ме заведе в Денвър, където се отдадохме на лудо пилеене на пари. Купи ми скъпи дрехи и бижута, поръча шампанско в най-изискания ресторант в града. Прекарахме нашата последна нощ в младоженския апартамент на хотел „Браун Палас“. Знаете ли го?

— В момента мой приятел е отседнал там.

— На сутринта той ми каза да не вярвам на нищо от онова, което ще чуя или ще прочета във вестниците за смъртта му при злополука в мината и че той щял да замине за няколко месеца на работа някъде в Русия. Увери ме, че като се върнел, щели сме да бъдем толкова богати, колкото не сме допускали и в най-дръзките си мечти. Накрая спомена и още нещо, което изобщо не разбрах.

— Какво беше то?

— Каза, че французите поемали грижата за всичко и когато задачата бъде изпълнена, щели сме да живеем в Париж. — По лицето й отново се изписа замечтан израз. — После си тръгна. На възглавницата му намерих бележка, в която пишеше само „Обичам те, Ади“ и плик с пет хиляди долара в него.

— Имате ли представа откъде са били тези пари?

— Не. Тогава имахме в банката само триста долара.

— И повече не ви се обади, така ли?

— Напротив. — Тя подаде на Сийграм избеляла цветна пощенска картичка с изглед от Айфеловата кула. — Получих я месец по-късно.

Скъпа Ади, тук времето е дъждовно, а бирата ужасна. И аз, и момчетата сме добре. Не се безпокой. Както разбираш, не умрях от рискован опит. Знаеш кой.

Личеше, че почеркът е на силна ръка. Пощенското клеймо беше с дата 1 декември 1911 година, Париж.

— След седмица получих втора картичка. — Аделин и нея подаде на Сийграм. Тя изобразяваше „Сакре Кьор“, но пощенският печат беше от Хавър.

Скъпа Ади, отправяме се към Арктика. Известно време няма да получиш вест от мен. Горе главата! Французите се отнасят добре с нас. Вкусна храна, хубав кораб. Знаеш кой.

— Сигурна ли сте, че това е почеркът на Джейк? — попита Сийграм.

— Напълно. Пазя разни документи и стари писма от Джейк. Можете да ги сравните, ако искате.

— Няма нужда, Ади. — Тя се усмихна, като чу умалителното си име. — Получихте ли още вести от него?

Жената кимна.

— Това е третата и последна картичка. Джейк изглежда се е бил запасил с пощенски картички от Париж. Тази е с изглед от „Сент Шапел“, но е изпратена от Абърдийн, Шотландия, на 4 април 1912 година.

Скъпа Ади, тук е ужасно. Студът е неописуем. Не знаем дали ще оцелеем. Ако мога по някакъв начин да ти изпратя тези редове, знай, че за теб ще се погрижат. Бог да те благослови. Джейк.

Отстрани, с друг почерк, беше написано:

Уважаема госпожо Хобарт, Джейк загина при снежна буря. Ние го опяхме по християнски. Нашите съболезнования. В. Х.

Сийграм извади списъкът на мъжете, имената на които Донър му бе продиктувал по телефона от стария вестник.

— В. Х. трябва да е Върнън Хол.

— Да. Върн и Джейк бяха добри приятели.

— Какво стана после? Кой ви закле да запазите това в тайна?

— След около два месеца, мисля, че беше някъде в началото на юни, полковник Патмън или Патмор — не помня вече името му — дойде в къщата ни в Боулдър и ми каза, че в никакъв случай не бива да разкривам, че съм имала някакви известия от Джейк след случая с мината Литъл Ейнджъл.

— Обясни ли ви защо?

Тя поклати глава.

— Не, каза само, че било в интерес на правителството да си мълча, после ми подаде чек от десет хиляди долара и си тръгна.

Сийграм се отпусна в креслото си така, сякаш от гърба му се смъкна огромен товар. Струваше му се невероятно, че тази малка деветдесет и три годишна старица държи ключа към неизвестното скривалище на милиарди доларовата руда, но така беше. Той я погледна и се усмихна.

— Поканата ви за обяд взе да става все по-приемлива.

Тя му се усмихна в отговор, а в очите й проблеснаха игриви пламъчета.

— Джейк би казал: „По дяволите обяда, да му ударим първо по една бира!“.