Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (18)

16.

Пурпурночервените лъчи на залеза все още багреха западния хоризонт, когато първият тътен от далечна гръмотевица предизвести приближаваща буря. Въздухът беше топъл и лекият ветрец от брега полъхваше приятно в лицето на Сийграм, който седеше на терасата на клуба „Балбоа Бей“ и отпиваше от поднесения след вечерята коняк.

Наближаваше осем — часът, в който светските жители на Нюпорт Бийч поемаха към нощния живот. Сийграм бе поплувал малко в басейна на клуба, после рано се навечеря. Сега седеше и се вслушваше в екота на задаващата се буря. Въздухът стана тежък и наситен с електричество, но не се забелязваха признаци на дъжд или вятър. Проблясъкът на мълнията, мимолетен като светкавица на фотоапарат озари увеселителните корабчета, които кръстосваха залива с мигащите си червени и зелени навигационни светлинки и с белия си цвят наподобяваха безшумно плъзгащи се по водата призраци. Нова мълния освети нощта и проряза зигзагообразно облачното небе. Сийграм видя, че тя удари някъде отвъд покривите на Балбоа и почти в същия миг оглушителен гръм отекна в тъпанчетата му като артилерийски огън.

Един по един хората край него припряно се прибраха в трапезарията и след малко Сийграм остана сам на терасата. Той продължи да седи, наслаждавайки се на фойерверките, които пускаше майката природа. Допи коняка си и се облегна назад в стола, в очакване на следващата светкавица. Тя не закъсня много и този път блясъкът й освети една фигура, изправена до масата му. В краткия миг на светлина Сийграм успя да зърне, че това е висок мъж с черна коса и груби черти на лицето, който го гледаше със студени, пронизващи очи. После непознатият се сля отново с тъмнината.

Със заглъхването на гърма един глас, глас като на дух, попита:

— Вие ли сте Джийн Сийграм?

Сийграм изчака очите му да свикнат с мрака, настъпил след светкавицата, преди да отговори:

— Да.

— Струва ми се, че търсите мен.

— За момента вие сте по-запознатият от нас двамата.

— Извинете, не се представих. Аз съм Дърк Пит.

Небето отново се освети и Сийграм с облекчение мерна едно усмихнато лице.

— Изглежда, внезапните ви появи, господин Пит, са ви навик. Да не би вие също да призовахте и тази наелектризираща буря?

Пит отвърна със смях, който бе придружен от нов гръмотевичен трясък.

— Още не съм овладял това умение, но напредвам с опитите си да разделя Червено море.

Сийграм посочи празния стол до него.

— Ще седнете ли?

— Благодаря.

— Бих ви поръчал нещо за пиене, но келнерът явно има страх от гръмотевици.

— Бурята се размина — отбеляза Пит, оглеждайки небето. Гласът му беше тих и овладян.

— Как ме намерихте? — поинтересува се Сийграм.

— По метода „стъпка по стъпка“ — отвърна Пит. — Първо се обадих на жена ви във Вашингтон и тя ми каза, че сте в командировка в Лежър Уърлд. И тъй като това е на няколко километра оттук, прескочих до пансиона и попитах портиера дали сте идвал. Той потвърди, че господин на име Джийн Сийграм е идвал и е бил приет от госпожа Бъртрам Остин. Тя пък на свой ред ми каза, че ви е препоръчала клуба „Балбоа Бей“, когато сте й споменал, че искате да отложите връщането си във Вашингтон с един ден. Останалото беше лесно.

— Трябва да се чувствам поласкан от упоритостта ви.

Пит кимна.

— Всичко е толкова просто.

— Щастлива случайност, че сме се озовали в един и същи край на страната — отбеляза Сийграм.

— Редовно си взимам няколко свободни дни по това време на годината и се отдавам на сърфа. Родителите ми имат къща точно на отсрещната страна на залива. Можех да се свържа с вас и по-рано, но адмирал Сандекър ми каза, че не било спешно.

— Вие познавате адмирала?

— Работя при него.

— Значи сте в НЮМА?

— Да. Аз съм директор на отдела за специални проекти в Агенцията.

— Стори ми се, че името ви ми е смътно познато. Жена ми беше споменала нещо за вас.

— Дана?

— Да. Работили ли сте с нея?

— Само веднъж. Миналото лято трябваше да доставя със самолет провизии на остров Питкеърн, където група археолози от НЮМА начело с жена ви се спускаха във водата, за да вадят артефакти от „Баунти“.

— Значи адмирал Сандекър ви каза, че не е спешно да се свържете с мен — върна се на темата Сийграм.

Пит се усмихна.

— Доколкото разбрах, май доста сте го раздразнили със среднощното си телефонно обаждане.

Черните облаци се бяха изместили към океана и оттатък пролива, над Каталина, проблесна светкавица.

— След като съм вече пред вас — продължи Пит, — с какво мога да съм ви полезен?

— Като начало, разкажете ми за пребиваването ви в Нова земя.

— Няма много за разказване — с небрежен тон каза Пит. — Отговарях за експедицията, имаща за цел да качи на нашия кораб вашия човек. Когато той не се появи на срещата в определения час, аз се качих на хеликоптера на кораба и извърших разузнавателен полет към руския остров.

— Имали сте късмет. Могло е да бъдете засечен от руски радар.

— Бях предвидил такава вероятност. Поддържах височина не повече от три метра над водата и скорост около петнайсет възела. Дори и да са ме засекли, локаторът щеше да ме отчете като малка рибарска лодка.

— Какво стана, когато стигнахте до острова?

— Кръжах край брега, за да открия платнохода на Коплин. Видях го закотвен в едно малко заливче и снижих хеликоптера, за да потърся самия него. Точно тогава, сред плътната като стена снежна вихрушка чух изстрели, които отекнаха заедно с порива на вятъра.

— Как се натъкнахте на Коплин и руския патрул? Да ги откриете сред снежна буря е своего рода да настъпите игла в заледена купа сено.

— Иглите не лаят — отвърна Пит. — А тъкмо лай на куче ме отведе към Коплин и часовоя.

— И вие, разбира се, убихте последния — вметна Сийграм.

— Сигурно и един прокурор би предположил същото — безгрижно махна с ръка Пит. — От друга страна обаче, нямах друг избор.

— Ами ако часовоят също беше мой агент?

— Никой няма да хване другаря си по оръжие за врата и да го влачи тъй коравосърдечно в снега, особено ако е сериозно ранен.

— А кучето, и него ли трябваше да убиете?

— Мина ми през ума, че ако го оставя на свобода, то ще отведе спасителния патрул до трупа на господаря си. Въпросът опираше дотам, че никой от двамата не биваше да бъде открит.

— Винаги ли носите пистолет със заглушител?

— Не за първи път адмирал Сандекър ми е възлагал мръсна работа извън обичайните ми задължения.

— Предполагам, че преди да сте откарал Коплин на кораба, сте унищожил платнохода му — каза Сийграм.

— Уместно предположение — отвърна Пит, без никаква нотка на самонадеяност в гласа. — Да, пробих дупка в корпуса му, вдигнах платната и го пуснах по течението. Мисля, че си е намерил водния гроб на около десетина метра от брега.

— Бил сте прекалено самоуверен — раздразнен подметна Сийграм. — Набъркал сте се в нещо, което не ви засяга. Пренебрегнал сте бдителността на руснаците, поемайки огромен риск, без някой да ви е упълномощил. И сте убил най-хладнокръвно човек и неговото куче. Ако всички действахме като вас, господин Пит, щяхме да бъдем просто една жалка нация.

Пит стана и се надвеси над масата, заставайки лице в лице със Сийграм.

— Не ми раздавайте правосъдие — рече той с очи като ледени топчета. — Вие пропускате най-съществените моменти. Аз бях този, който даде цял литър кръв от себе си на вашия приятел Коплин. Аз бях този, който нареди на кораба да подмине Осло и да се отправи към най-близката военна база на Съединените щати. Аз бях този, който склони командира да качи на частния си транспортен самолет Коплин и да го върне в Щатите. В заключение, господин Сийграм, кръвожадният, побъркан Пит се признава за виновен… виновен, че е събрал парчетиите от рухналата ви подла малка шпионска мисия в Арктика. Не съм очаквал да ме приветстват с овации или да ме окичат със златен медал — едно простичко „благодаря“ щеше да ми е достатъчно. А вместо това от устата ви като диария се леят хули и сарказъм. Не знам каква мания ви владее, Сийграм, но едно нещо проличава ясно и точно — вие сте първокласен негодник. И доколкото мога да съм любезен, казвам ви: вървете на майната си!

След тези думи Пит се обърна и изчезна в тъмнината.