Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Raise the Titanic!, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Да извадим „Титаник“

ИК „Димант“, Бургас

Редактор: Тодор Димов

Коректор: Росица Спасова

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 954-8472-38-4

История

  1. — Добавяне

Въведение

Април 1912

Мъжът от самостоятелната кабина 33, палуба А, се мяташе и въртеше в тясното легло, лицето му плуваше в пот, а съзнанието му се губеше в дълбините на кошмарен сън. Той беше дребен на ръст — малко над метър и петдесет, с оредяваща бяла коса и безизразно лице, от чиито черти изпъкваха единствено двете тъмни, рунтави вежди. Ръцете му лежаха върху гърдите с преплетени пръсти, които потрепваха в неспокоен ритъм. На вид той изглеждаше петдесетгодишен. Кожата му имаше цвета и структурата на бетонна настилка, с дълбоки бръчки около очите. В действителност само десет дни го деляха от трийсет и четвъртия му рожден ден.

Физическото натоварване и душевната мъка през последните пет месеца го бяха изтощили до ръба на лудостта. Докато бодърстваше, съзнанието му, изгубило всякаква представа за време и действителност, блуждаеше из празни канали. Трябваше постоянно да си напомня къде се намира и кой ден е. Той полудяваше, полудяваше бавно и безвъзвратно и най-лошото беше, че го съзнаваше.

Мъжът отвори очи и заби поглед в смълчания вентилатор, който висеше от тавана на каютата. Плъзна ръце по лицето си и усети наболата от две седмици брада. Не беше нужно да поглежда дрехите си — знаеше, че са мръсни, измачкани и пропити с нервна пот. Можеше да се изкъпе и преоблече още щом се качи на кораба, но вместо това се хвърли право в леглото и почти три дни спа непробудно, преследван от ужасяващ и натраплив сън.

Беше късна неделна вечер и корабът нямаше да акостира в нюйоркското пристанище преди сряда сутринта — малко повече от петдесет часа път дотогава.

Той опитваше да си втълпи, че е вече в безопасност, но съзнанието му отказваше да възприеме този факт, въпреки че плячката, коствала живота на толкова много хора, беше на сигурно място. За стотен път опипа издутия джоб на жилетката си. Успокоен, че ключът е там, той избърса с ръка лъсналото си от пот чело и отново затвори очи.

Нямаше представа колко време е бил унесен в дрямка. Нещо го стресна и събуди. Не беше силен шум, нито мощен тласък, а по-скоро като разтрисане на матрака му и странен стържещ звук, идещ отнякъде много долу под каютата му. Той се надигна със затаен дъх до седнало положение и прехвърли крака на пода. Изминаха няколко минути, после настъпи необичаен, глух покой. Тогава обърканото му съзнание схвана причината. Двигателите бяха спрели. Ослуша се, но долови само тихия смях на стюардите в коридора и приглушения говор от съседните кабини.

Побиха го ледени тръпки на безпокойство. Вероятно никой от другите пътници нямаше да обърне внимание на спрелите мотори и щеше да побърза отново да заспи. Той обаче беше на косъм от душевно разстройство и изострените му до краен предел сетива преувеличаваха всяко възприятие. Трите дни, които прекара заключен в кабината си, без да яде и да пие, преживявайки отново и отново ужасите на последните пет месеца, спомогнаха единствено да подклаждат огъня на лудостта в бързо израждащото му се съзнание.

Мъжът отключи вратата и тръгна с неуверена походка по коридора към централното стълбище. От общия салон излизаха пътници, смееха се и бъбреха на път за кабините си. Той погледна бронзовия часовник с барелефи от двете страни, окачен над средната площадка на стълбището. Позлатените стрелки показваха 23:51 часа.

Един стюард, застанал до колона с красива лампа в подножието на стълбището, го изгледа пренебрежително — явно раздразнен, че вижда такъв опърпан пътник да се шляе из първокласните помещения, където другите стъпваха по дебели персийски килими в елегантни вечерни облекла.

— Двигателите… спряха — заговори го пътникът с пресипнал глас.

— Сигурно за някаква дребна проверка, господине — отвърна стюардът. — Нали разбирате, нов кораб, на първото си пътуване… Не е изключено да се яви някой и друг технически дефект, който трябва да се отстрани. Но той не може да потъне.

— Може, ако е направен от стомана. — Пътникът разтърка кървясалите си очи. — Ще ида да погледна.

Стюардът поклати глава.

— Не ви препоръчвам, господине. Навън е страхотен студ.

Пътникът с измачкания костюм сви рамене. Студът не го плашеше. Той се обърна, изкачи едно рамо на стълбището и прекрачи прага на врата, водеща към десния борд на лодъчната палуба. Така изстена, сякаш хиляди иглички го прободоха. След като три дни бе лежал в топлата утроба на кабината си, сега минусовата температура му подейства като шок. Нямаше ни най-малък полъх на вятър — само хапещ, притихнал студ, надвиснал като саван от безоблачното небе.

Мъжът се приближи до парапета, вдигна яката на сакото си и погледна надолу. Виждаше се само черна вода, спокойна като градински басейн. После огледа кораба от носа до кърмата. Лодъчната палуба от издигащия се над пушалнята на първа класа покрив до кормилната рубка пред помещенията на офицерския състав беше напълно безлюдна. Единствено ленивият дим, който изпускаха трите от общо четирите огромни предни комина в жълто и черно, и светещите прозорци на общия салон и чакалнята издаваха човешко присъствие.

Бялата пяна покрай корпуса постепенно изчезна и се превърна в черна вода, след като масивният плавателен съд бавно спря да напредва и се понесе безшумно по течението под безкрайното звездно покривало. От офицерската столова излезе корабният домакин и погледна през борда.

— Защо спряхме?

— Ударихме се в нещо — отвърна домакинът, без да обръща глава.

— Сериозно ли е?

— Не вярвам, господине. Дори и да се е появила някъде пробойна, помпите ще си свършат работата.

Изведнъж от газоотводните тръбопроводи се разнесе оглушителен шум, наподобяващ грохота на сто локомотива, разминаващи се в тунел. Макар да бе притиснал с длани ушите си, пътникът отгатна причината. От дългия си опит с машинарии разбра, че околовръстните клапани бълват излишната пара от празния ход на буталните двигатели. Пронизителното свистене попречи на по-нататъшния му разговор с корабния домакин. Той се обърна и видя, че и други членове на екипажа наизлязоха на лодъчната палуба. Неописуем страх преряза стомаха му, когато ги видя как започват да свалят калъфите на спасителните лодки и да освобождават въжетата за спускането им по лодбалките.

Близо час докато екотът от газоотводните тръбопроводи постепенно замря в нощта, той не помръдна от мястото си. Стиснал здраво парапета, забравил за студа, мъжът почти не обърна внимание на малките групи пътници, които бяха почнали да сноват по палубата в някакъв странен, безмълвен хаос.

Към мъжа се приближи един от младшите офицери. Беше млад — малко над двайсет години; лицето му имаше характерната за британците млечнобяла кожа и характерния за британците израз на досада от всичко. Той застана до хванатия за парапета пътник и го потупа по рамото.

— Извинете, господине. Трябва да си сложите спасителната жилетка.

Мъжът бавно се обърна и втренчи поглед в него.

— Ще потънем, нали? — попита той с хриплив глас.

Офицерът се поколеба за миг, после кимна.

— Корабът се пълни с вода по-бързо, отколкото могат да смогнат помпите.

— С колко време разполагаме?

— Трудно е да се каже. Може би с час, ако дотогава водата не залее котлите.

— Какво стана? Наблизо нямаше никакъв кораб. В какво се блъснахме?

— В айсберг. Разцепи корпуса. Такъв лош късмет!

Пътникът тъй силно сграбчи ръката на офицера, че младежът изтръпна от болка.

— Трябва да сляза в товарния трюм.

— Едва ли ще е възможно, господине. Пощенското отделение на палуба Е е наводнено и багажът в трюма вече плува.

— Трябва да ме заведете дотам.

Офицерът опита да освободи ръката си, но пръстите на мъжа я стискаха като в менгеме.

— Невъзможно е! Имам нареждане да се погрижа за спасителните лодки на десния борд.

— Това може да стори и някой друг офицер — отвърна глухо пътникът. — А вие ще ми покажете пътя до товарния трюм.

Едва тогава офицерът забеляза две обезпокоителни неща. Първо, изкривения, налудничав израз, изписан по лицето на пътника, после — дулото на пистолет, който се притисна в слабините му.

— Правете каквото ви казвам — озъби се мъжът, — ако искате да дочакате внуци.

Офицерът се бе вторачил като онемял в оръжието и най-накрая вдигна поглед. Изведнъж почувства, че му прилошава. Нямаше място за спор или съпротива. Зачервените очи, които бълваха огън в неговите, бълваха огън от дълбините на безумието.

— Мога само да опитам.

— Тогава опитайте! — процеди през зъби пътникът. — И без хитрувания. През целия път ще вървя след вас. Една неразумна стъпка, и ще разполовя гръбнака ви.

Мъжът незабележимо пъхна пистолета в джоба на сакото си и през него заби цевта в гърба на офицера. Двамата минаха безпрепятствено през тълпите от хора, които започнаха да се струпват на лодъчната палуба. Това вече не беше същият кораб. Нямаше ги смехът и веселието, нямаше го класовото разделение; всеобхватният плен на страха бе съюзил и бедни, и богати. Единствено стюардите се усмихваха и казваха по някоя дума, докато раздаваха призрачнобелите животозащитни облекла.

Във въздуха се извисиха сигнални ракети за помощ, но те изглеждаха тъй малки и безполезни под потискащата тъма; никой, освен пътниците на борда на обречения кораб не можеше да види техния взрив от бели искри. Това беше някакъв свръхестествен фон на сърцераздирателните сбогувания, на насиления израз на надежда в очите на мъжете, които нежно повдигаха съпругите и децата си, за да ги настанят в спасителните лодки. Зловещата нереалност на гледката се подсили още повече, когато на палубата се събра и осемчленният оркестър на кораба, чиито инструменти бяха в пълно несъответствие с белезникавите спасителни жилетки. Музикантите засвириха рагтайм от Ървинг Бърлин.

Смушкан от пистолета, младият офицер заслиза по централното стълбище, проправяйки път сред потока от хора, устремени нагоре към спасителните лодки. Наклонът към носа на кораба ставаше все по-стръмен. Двамата мъже едва запазваха равновесие по стъпалата. На палуба Б те се качиха в асансьора и натиснаха бутона за долната палуба Г.

Младият офицер се обърна и огледа лицето на пътника, чието странно хрумване го държеше още по-здраво в прегръдката на сигурната смърт. Видя плътно стиснати устни и очи, застинали в блуждаещ израз. За известно време двамата впиха погледи един в друг.

— Не се безпокойте…

— Бигалоу, господине.

— Не се безпокойте, Бигалоу, ще успеете да се върнете горе, преди корабът да е потънал.

— Кое отделение на товарния трюм ви интересува?

— Трезорът в товарен трюм номер едно, палуба Ж.

— Палуба Ж положително е вече под водата.

— Ще го установим, когато стигнем там, нали?

Вратата на асансьора се отвори и пътникът направи знак с оръжието си в джоба да слизат. Двамата отново си запробиваха път сред тълпата.

Бигалоу свали спасителния си пояс и тичешком заобиколи стълбата, водеща към палуба З. Спря там, погледна надолу и видя как водата неотстъпчиво пъпли нагоре по стълбата. Няколко от лампичките, залети от студената зелена вода, продължаваха да светят с призрачна, размазана светлина.

— Няма никакъв смисъл. Сам можете да се убедите.

— Възможно ли е да минем от другаде?

— Херметическите врати бяха затворени веднага след удара. Освен да опитаме по някоя от аварийните стълби.

— Тогава да вървим.

Обиколният път се спускаше рязко надолу през безкрайни стоманени лабиринти от коридори и тунели със стъпала. Най-сетне Бигалоу спря, повдигна един кръгъл капак на люк и надникна през тесния отвор. За негова голяма изненада водата върху товарната палуба беше дълбока само четири педи.

— Никаква надежда — излъга той. — Цялата палуба е залята.

Пътникът грубо го избута, за да се увери сам.

— За мен е достатъчно суха — бавно рече той, после посочи с пистолета към люка. — Продължаваме.

Мъжете зашляпаха през водата към корабния трезор. Над тях електрическите крушки в трюма още светеха и мъждивите им лъчи проблясваха в никелираните повърхности на застопореното върху пода огромно Рено.

На няколко пъти двамата се препъваха и падаха в ледената вода. Вкочанясали от студ и залитайки като пияни, най-сетне стигнаха до трезора. Помещението представляваше куб с размери два и петдесет на два и петдесет метра, разположен в средата на товарното отделение. Стените му бяха изградени от белфастка стомана, дебела трийсет сантиметра.

Пътникът извади от джоба на жилетката си ключ и го пъхна в ключалката. Бравата беше нова и стегната, но след няколко опита резето шумно щракна. Мъжът бутна тежката врата и влезе в трезора. После се обърна и за първи път се усмихна.

— Благодаря ви за помощта, Бигалоу. Вече може да се качвате горе. Все още имате време.

Бигалоу го погледна с изумление.

— Нима оставате тук?!

— Да, оставам. На съвестта ми лежат убийствата на осмина добри и предани мъже. Не мога да живея с това бреме. — Той говореше безизразно, тонът му беше категоричен. — Свърши се веднъж завинаги. С всичко.

Бигалоу понечи да каже нещо, ала думите заседнаха в гърлото му. Пътникът кимна с разбиране и започна да затваря вратата след себе си.

— Благодаря Богу за Саутби — добави той.

После изчезна, погълнат от черната вътрешност на трезора.

 

 

Бигалоу оцеля.

Той спечели битката с покачващата се вода и успя да стигне до лодъчната палуба, за да се хвърли през борда секунди преди корабът да бъде погълнат от водата.

След като корпусът на огромния океански лайнер се изгуби от поглед, червеното флагче с бяла звезда, което дотогава бе висяло отпуснато на върха на високата кърмова мачта в мъртвото спокойствие на нощта, изведнъж се опъна, докосвайки водата, сякаш да изпрати последен поздрав към хиляда и петстотинте мъже, жени и деца, които умираха от студа или се давеха в ледените води над гроба.

Понесено от течението, флагчето се плъзна покрай Бигалоу и младият офицер, подтикнат от сляп инстинкт, се пресегна и го сграбчи. Преди още да събере мислите си, преди да е осъзнал огромната опасност от безразсъдната си постъпка, младежът почувства как водата го тегли надолу. Той обаче упорито стискаше платното и отказваше да разхлаби пръсти. Намираше се почти на шест метра под водната повърхност, когато най-сетне кренгелсите на флагчето се откъснаха от фала и трофеят се озова в ръцете му. Едва тогава младият офицер започна с мъка да се изтласква нагоре през водния мрак. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, той отново подаде глава в нощния въздух и с облекчение установи, че е избегнал очакваните смукателни струи от кораба.

Ледената вода за малко не отне живота му. Ако беше се задържал още десетина минути в сковаващата й прегръдка, просто щеше да стане поредната статистическа бройка на тази неописуема трагедия.

Спаси го едно въже, едно влекателно въже, вързано за преобърната лодка, което бръсна ръката му и той го сграбчи. С последни сили, полуизмръзнал, младият човек успя да се покатери на лодката, където с още трийсет души споделяше вцепеняващата болка от премръзване в продължение на четири часа, преди всички да бъдат спасени от притекъл се на помощ кораб.

Жалните викове на стотиците умиращи щяха да звучат завинаги в съзнанието на онези, които оцеляха. Но докато се държеше здраво върху потъналата наполовина спасителна лодка, мислите на Бигалоу непрекъснато се връщаха към друг спомен — към непознатия мъж, запечатан завинаги в корабния трезор.

Кой беше той?

Кои бяха осмината мъже, убити от него?

Каква беше тайната на трезора?

Тези въпроси щяха да преследват Бигалоу през следващите седемдесет и шест години, до последните часове на живота му.