Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (51)

48.

Отначало всички бяха като онемели и не можеха да помръднат. Мигът, за който се бяха молили, за който се бяха борили в продължение на осем мъчителни месеца, се бе прокраднал зад гърба им и те някак не бяха в състояние да приемат, че действително е настъпил. После наелектризиращата вест започна да достига до съзнанието им и всички се развикаха в един глас като тълпа от космически инженери по време на пускане на ракета.

— Давай, миличък, давай! — крещеше Сандекър радостен като ученик.

— Размърдай се, мамка ти! — викаше Джордино. — Размърдай се, размърдай се!

— Хайде, тръгвай, огромен, красив, ръждясал, стар плаващ дворец такъв! — мърмореше Спенсър.

Изведнъж Пит се спусна към радиопредавателя и стисна рамото на Кърли като в менгеме.

— Свържи се бързо с Удсън на „Сафо II“. Кажи му, че „Титаник“ е тръгнал нагоре и да се пръждоса от пътя му, преди да е налетял на него.

— Все още държи курс към повърхността — каза операторът на хидролокатора. — Скоростта на издигането се увеличава.

— Още не сме се преборили с бурята — продължи Пит. — Сто и едно неща могат да ни се изпречат на пътя, преди той да се е появил на повърхността. Ако поне…

— Да — прекъсна го Джордино — като например, ако поне мократа стомана издържи на уплътнението си, или ако аварийните клапани устоят на внезапното спадане на водното налягане, или ако корпусът не си науми да се пръсне, пропука или експлодира. Това „ако“ е страхотно важна дума.

— Продължава да се издига, и то бързо — предаде операторът на хидролокатора, загледан в екрана. — Сто осемдесет и два метра за последната минута.

Пит се обърна към Джордино.

— Ал, намери доктор Бейли и пилота на вертолета и се озови във въздуха с бързина, сякаш полудял бик те ръга в задника. После, веднага щом „Титаник“ се стабилизира, спусни се върху бака му. Все ми е едно как ще го сториш — с въжена стълба ли, с лебедка ли, или с единична самолетна седалка — ако трябва кацни принудително с вертолета, но ти и добрият доктор се спуснете час по-скоро и разбийте капака на люка на „Дийп Фадъм“, за да извадите онези мъже от адската дупка!

— Считай, че сме вече на половината път — ухили се Джордино. Той беше прекрачил прага на помещението, преди Пит да даде следващото си нареждане на Спенсър.

— Рик, бъди готов да изкачиш портативните дизелови помпи върху борда на лайнера. Колкото по-бързо изпреварим някакви течове, толкова по-добре.

— Ще ни трябват режещи инструменти, за да проникнем вътре — каза Спенсър с широко отворени от възбуда очи.

— Ами погрижи се да ги осигуриш тогава.

Пит се обърна отново към хидролокаторното табло.

— Скорост на изкачване?

— Двеста и шестдесет метра в минута — отвърна операторът.

— Прекалено бързо — отбеляза Пит.

— Точно това е, което не искаме — измърмори Сандекър с пура в уста. — Вътрешните му отделения са препълнени с въздух и той неудържимо се устремява към повърхността.

— И ако сме изчислили погрешно количеството на баластова вода, останала в долните му трюмове, две трети от дължината му могат да изскочат от водата и той да се преобърне — допълни Пит.

Сандекър го погледна в очите.

— Това ще означава краят на екипажа на „Дийп Фадъм“. — После, без да каже дума повече, адмиралът се обърна и излезе от оперативното помещение на палубата, където всеки бе съсредоточил поглед в бурното вълнение с разтуптяно от очакване сърце.

Единствен Пит не беше сред тях.

— На каква дълбочина е? — Въпросът му бе отправен към оператора.

— Минава две хиляди и четиристотин метра.

— Съобщение от Удсън — разнесе се напевният глас на Кърли. — Казва, че Големият Т току-що е минал покрай „Сафо II“ като угоено прасе.

— Потвърди и му кажи да тръгва към повърхността. Предай същото съобщение на „Сий Слъг“ и на „Сафо I“. — Той вече нямаше друга работа тук, затова излезе и се качи по стълбата на лявото крило на мостика, където се присъедини към Гън и Сандекър.

Гън взе телефонната слушалка на мостика.

— Хидролокатор, тук мостикът.

— Хидролокатор слуша.

— Можеш ли да определиш приблизителното място, откъдето ще се появи?

— Ще излезе на повърхността на около стотина метра от лявата кърма.

— Час?

Настъпи мълчание.

— Час? — повтори Гън.

— Прекалено скоро ли ще бъде, командире?

В същия миг огромна вълна от мехури се разля по водната повърхност и ветрилообразната опашка на „Титаник“ изскочи в слънчевия следобед като огромен кит. Минаха секунди, в които сякаш нищо не бе в състояние да спре стремителния полет на лайнера от дълбините — кърмата му се вдигаше все по-високо към небето, докато най-сетне той излезе над водата до отделението на котлите, над което някога се е издигал комин номер 2. Гледката беше изумителна: напиращият отдолу вътрешен въздух изпращаше огромни струи пръски, които пронизваха предпазните вентили и забулваха на талази от облаци пара с цветовете на дъгата огромния кораб. За няколко мига той се задържа така, вкопчен в кристалносиньото небе, после, отначало бавно, започна да се накланя надолу, докато килът проряза водата с огромен плисък, който изпрати триметрова вълна към заобикалящата го флотилия. Той продължи да се килва надолу, сякаш нямаше никакво намерение да заеме хоризонтално положение. Хилядите зрители затаиха дъх, когато параходът в един момент започна да се накланя силно на дясната си страна — трийсет, четирийсет, четирийсет и пет градуса и се закова така в продължение на едва ли не цяла вечност; всички бяха вече почти сигурни, че той ще се прекатури върху надстройката си. И точно тогава, с мъчителна ленивост „Титаник“ бавно започна да се изправя. Полека-лека, педя по педя, корпусът му стигна наклон от дванайсет градуса… и остана в това положение.

Никой не издаваше звук. Всички просто стояха прекалено слисани, прекалено хипнотизирани от току-що видялото, за да са в състояние да правят друго, освен да дишат. Обветреното лице на Сандекър изглеждаше призрачно бледо дори на яркото слънце.

Пръв Пит намери гласа си.

— Той се изправи — успя едва чуто да промълви той.

— Изправи се — потвърди тихо Гън.

После магията се развали от ритмичното боботене на витлата на вертолета на „Каприкорн“, когато той се издигна нагоре и зави под ъгъл над осеяния с останки бак на възкресения лайнер. Пилотът задържа летателния апарат в хоризонтално положение на няколко метра над палубата и почти веднага след това две мънички точки се спуснаха от страничната врата.

Джордино се изкатери по стълбата за достъп до подводницата и се озова пред капака на люка на „Дийп Фадъм“. Слава богу за малките чудеса — корпусът й беше все още здрав. Той внимателно се придвижи по заоблената и хлъзгава палуба и опита да завърти ръчното колело. Ръчките му бяха ледени, но той ги хвана здраво и силно напъна да ги завърти. Колелото не поддаде.

— Стига си се туткал, ами отвори това проклето нещо — прогърмя гласът на доктор Бейли зад гърба му. — Всяка секунда ни е скъпа.

Джордино пое дълбоко въздух и се напъна с цялата сила на здравото си като на бик тяло да завърти колелото. То помръдна със сантиметър. Мъжът отново опита и този път успя да го завърти наполовина, после колелото започна да се върти лесно, след като въздухът вътре в подводницата изсъска навън и налягането върху уплътнението се освободи. Когато в края на нарезите си ръчното колело се разхлаби, Джордино повдигна капака на люка и надникна в мрака под него. Застояла, гранясала миризма се надигна и се заби в ноздрите му. Сърцето му се сви, когато, след като очите му привикнаха с тъмнината, той видя, че водата се плиска само на четирийсет и пет сантиметра под горната преграда.

Доктор Бейли го избута, провря огромното си тяло през люка и слезе по вътрешната стълба. Ледената вода защипа кожата му. Той се изтласка от стъпалата и заплува кучешката към предната част на подводницата. В следващия миг ръката му напипа нещо меко в слабата светлина. Беше крак. Той продължи да опипва от коляното нагоре и стигна до торса. Ръката му излезе от повърхността на водата, стигаща до раменете му, и докосна лице.

Бейли се придвижи по-близо и почти заби нос в лицето в тъмнината. Опита се да провери пулса, но пръстите му бяха вкочанясали от студената вода и той не успя да улови признак нито на живот, нито на смърт. Но изведнъж очите на лицето трепнаха и се отвориха, устните се размърдаха и се чу шепнещ глас:

— Разкарай се… нали ти казах… днес почивам…

— Мостик? — изстърга през високоговорителя гласът на Кърли.

— Тук мостикът — отвърна Гън.

— Готови за връзка с вертолета.

— Продължавайте.

Настъпи пауза и след малко дрезгав непознат глас огласи мостика.

— „Каприкорн“, тук лейтенант Стърджис.

— Тук командир Гън, лейтенанте. Чувам ви високо и ясно. Край.

— Доктор Бейли влезе в „Дийп Фадъм“. Моля, бъдете в готовност.

Краткият застой на операцията даде възможност на всички да огледат по-добре „Титаник“. Той изглеждаше крайно практичен и съвсем оголен без внушителните си комини и мачти. Стоманените плоскости на външните му стени бяха на петна и ръждясали, но черната и бялата бои на корпуса и надстройката не бяха изгубили лъскавината си. Видът му беше доста мърляв — като противна дърта проститутка, която живее със спомените за по-добрите времена и за отдавна повехналата красота. Страничните отвори и прозорчетата бяха покрити с грозната сива мокра стомана, а някога безукорно чистите палуби бяха плесенясали и задръстени от дълги с километри проядени въжета. Празните лодбалки за спасителните лодки сякаш се протягаха нагоре с гневни молби да им бъде върнато отдавна изгубеното им съдържание. Общото впечатление от презокеанския лайнер върху вълните въздействаше като свръхестествен предмет в сюрреалистична картина. И все пак от него лъхаше някаква необяснима ведрина, която не можеше да се опише.

— „Каприкорн“, тук Стърджис. Край.

— Тук Гън. Обадете се.

— Господин Джордино ми даде знак с три пръста, последван от вдигнати палци. Мъркър, Киъл и Чавез са все още живи.

Настъпи необикновена тишина. Тогава Пит отиде до аварийното командно табло и натисна бутона на сирената. Над вълните се разнесе пронизителен вой.

В отговор запищя силно и свирката на „Модок“ и Пит видя как иначе сдържаният Сандекър се разсмя и хвърли високо във въздуха шапката си. „Монтъри Парк“, „Алхамбра“ и накрая „Бомбърджър“ също се присъединиха и около „Титаник“ настъпи пълна какофония от сирени и свирки. За да не остане по-назад, „Джюно“ се приближи и подсили лудешката дандания с гръмък салют от лафета на двайсетсантиметровото си оръдие.

Това беше момент, който никой от присъстващите нямаше да изживее повторно. А Пит за първи път, откакто се помнеше, почувства как по бузите му се стичат струйки горещи сълзи.