Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Raise the Titanic!, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Да извадим „Титаник“

ИК „Димант“, Бургас

Редактор: Тодор Димов

Коректор: Росица Спасова

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 954-8472-38-4

История

  1. — Добавяне

54.

За Пит денят тръгна наопаки още щом се откъсна от подготвителната работа и се упъти към товарен трюм №1 на палуба Ж.

Гледката, която се разкри пред очите му в затъмненото помещение, представляваше пълна разруха. Трезорът, където се намираше бизания, беше затрупан под огънатата предна стена.

Той остана дълго време загледан в лавината от счупена и извита стомана, която пречеше на всякакъв лесен достъп до ценния елемент. Точно тогава усети, че някой стои зад него.

— Май ударихме на камък — каза Сандекър.

— Поне засега — кимна Пит.

— Може би, ако…

— Седмици ще са нужни за режещите ни инструменти, за да разчистят път през тази стоманена джунгла.

— Няма ли друг начин?

— Един кран „Допълман“ ще изхвърли отпадъците за няколко часа.

— Значи искаш да кажеш, че нямаме друг избор, освен да стоим със скръстени ръце и да чакаме търпеливо, докато стигнем до суходоковите съоръжения в Ню Йорк.

Пит го погледна на слабата светлина и Сандекър видя безсилието, изписано по лицето му. Отговорът беше излишен.

— Пренасянето на бизания на „Каприкорн“ щеше да е в наша полза — отбеляза Пит. — Положително би ни спестило сума ти неприятности.

— Бихме могли да симулираме прехвърляне.

— Нашите приятелчета, които работят за руснаците, ще надушат измама още преди първият сандък да е тръгнал натам.

— При положение, разбира се, че и двамата са на борда на „Титаник“.

— До утре по това време вече ще знам това.

— Да разбирам ли, че имаш представа кои са?

— Единият вече съм го нацелил — онзи, който уби Хенри Мънк. Другият е само обмислено предположение.

— Много ми е любопитно да узная кои си издирил — рече Сандекър.

— Моето доказателство никога няма да убеди един федерален прокурор, а още по-малко съдебни заседатели. Дайте ми още няколко часа, адмирале, и аз ще сложа и двамата, Сребро и Злато, или каквито са им там глупавите кодови имена, право в скута ви.

Сандекър се вгледа в него, после каза:

— Толкова ли си близо?

— Да, толкова!

Сандекър прекара уморена ръка по лицето си и стисна устни. Погледът му се отмести към тоновете стомана, срутени върху трезора.

— Оставям всичко на теб, Пит. Ще подкрепям играта ти до последното раздаване. Всъщност нямам и голям избор.

Пит имаше и други притеснения. Двата буксира на Военноморските сили, които адмирал Кемпър беше обещал да изпрати, щяха да пристигнат след часове, а някъде предобед без никакви видими причини „Титаник“ си науми да наклони десния си борд до седемнайсет градуса.

Лайнерът се движеше прекалено дълбоко във водата, гребените на вълните се плискаха в запоените отвори на палуба Д само на три метра под шпигатите. И въпреки че Спенсър и екипът му по изпомпването бяха успели да спуснат смукателните тръбопроводи през товарните люкове на товарните палуби, те не можаха да си пробият път през затрупаните от развалини стълби, за да стигнат до отделенията за машините и котлите, където все още имаше най-голямо количество вода — далечна и недостъпна.

Дръмър седеше в гимнастическия салон, мръсен и изтощен след денонощната си работа, и отпиваше какао от чашата си.

— След близо осемдесет години престой във вода и плесен — заговори той — дървените парапети в коридорите са паднали и са ги задръстили така, че са станали по-непроходими от всяко бунище в Джорджия.

Пит седеше все тъй наведен над чертожната маса до радиопредавателя, откъдето не бе помръдвал целия следобед. Погледна със зачервени очи към напречния чертеж на надстройката на „Титаник“ и попита:

— Не можем ли да си пробием път през главното стълбище или през асансьорните шахти?

— Стълбището е затрупано от тонове разхвърляни боклуци чак до палуба Г — поясни Спенсър.

— И няма никаква възможност да се проникне до асансьорните шахти — добави Гън. — Те са претъпкани с купища разядени въжета и разбита машинария. Но дори и да ги нямаше тях, херметическите врати с двойни патрони в по-долните помещения са плътно замръзнали в затворено положение.

— Те са били затворени автоматически от първия корабен офицер веднага след сблъсъка с айсберга — каза Пит.

В този момент в салона влезе с несигурна крачка нисък, як мъж, оплескан от главата до петите в машинно масло и кал. Пит вдигна поглед към него и леко се засмя.

— Ал, това ти ли си?

Джордино се дотътри до едно походно легло и се стовари върху него като торба с мокър цимент.

— Ще ви бъда много благодарен, ако не драснете клечка кибрит близо до мен — измърмори той. — Още съм твърде млад, за да свърша в буйния огън на славата.

— Провървя ли ти? — попита Сандекър.

— Успях да стигна най-много до корта за скуош на палуба Е. Божичко, там е по-черно и от грях… има паднала стълба. Всичко тъне в масло, което се е стекло от машинното отделение. Страхотен студ. Надолу няма път.

— Змия може да се промъкне до помещението за котлите — обади се Дръмър, — но човек, в никакъв случай. Освен ако в продължение на седмица не си разчисти път с динамит и аварийна бригада.

— Не може да няма никакъв начин — каза Сандекър. — Някъде отдолу корпусът поема вода. Ако не изпреварим процеса до утре по това време, той ще се преобърне с търбуха нагоре и ще тръгне обратно към дъното.

Мисълта, че могат да изгубят „Титаник“, след като отново стоеше привлекателен и изправен върху гладката морска повърхност, нито за миг не бе им минавала през ума, но сега всички в гимнастическия салон почувстваха болезнено жегване дълбоко в стомаха. Тепърва предстоеше лайнерът да бъде взет на буксир, а разстоянието до Ню Йорк беше хиляда и двеста морски мили.

Пит стоеше на мястото си, загледан във вътрешните планове на парахода. Според него те бяха отчайващо недостатъчни. Липсваха всякакви подробни описания на „Титаник“ и на аналогичния му кораб „Олимпик“. Бяха унищожени заедно с папките, пълни със снимки и строителни данни, когато корабостроителниците „Харланд“ и „Уълф“ в Белфаст са били сринати със земята от немски бомбардировачи по време на Втората световна война.

— Друго щеше да е, ако не беше чак толкова огромен — измънка с яд Дръмър. — Пустите му помещения за котлите са почти трийсет метра под лодъчната палуба.

— А можеха да бъдат и на сто и шейсет километра — каза Спенсър. Той вдигна поглед, когато от входа към главното стълбище се появи Удсън. — Охо, великото каменно лице е сред нас. С какво се е заловил официалният фотограф на операцията?

— Просто направих няколко снимки за идните поколения — отвърна мъжът с характерното си пълно равнодушие. — Кой знае, някой ден може и да напиша книга за всичко това и, естествено, ще искам признание за илюстрациите.

— Естествено — съгласи се Спенсър. — А случайно да си се натъкнал на свободно стълбище, водещо към помещенията за котлите?

— Не — поклати глава Удсън. — Аз снимах в салона на първа класа. Той е невероятно запазен. Като се изключат повредените от водата килими и мебели, спокойно може да мине за гостна във Версайския дворец. — Той започна да сменя касетката с филма. — Има ли възможност да се наеме вертолета? Ще ми се да направя няколко снимки от птичи поглед, преди да са дошли влекачите.

Джордино повдигна едната си вежда.

— Ти гледай да използваш филма си, докато си в състояние. Като награда до утре можем да се окажем отново на дъното.

Удсън сбърчи чело.

— Да не би да е тръгнал да потъва?

— По моему не.

Всички извърнаха поглед към мъжа, който произнесе тези три думи. Беше Пит, който се усмихваше. Усмихваше се с увереността на човек, който току-що е оглавил борда на директорите на „Дженеръл Мотърс“.

— Както е казал Кит Карсън — заговори той, — когато е бил обграден и безнадеждно превъзхождан числено от индианците: „Още не сме се изтощили, ни най-малко“. След десет часа помещенията за машините и котлите ще бъдат дори пресъхнали. — Ръцете му бързо запрехвърляха листовете с плановете върху масата, докато намерят онзи, който му трябваше. — Удсън спомена птичи поглед. Решението било под носа ни през цялото време. Трябвало е да погледнем отвисоко, а не отвътре.

— Чудо голямо! — обади се Джордино. — Какво му е толкова интересното отвисоко?

— На никого ли не му е ясно?

Дръмър изглеждаше озадачен.

— Все едно, че ми говориш на патагонски.

— На теб, Спенсър?

Спенсър поклати глава.

Пит се усмихна и му рече:

— Кажи на момчетата си да се съберат с режещите си инструменти на надводната палуба.

— Щом казваш — отвърна Спенсър, но не понечи да тръгне.

— Господин Спенсър ми взима мислено мярка за ушиване на официално сако — продължи Пит. — Той не може да проумее защо трябва да режем отвори на покрива на кораба, за да преодолеем разстояние от трийсет метра през осем палуби, превърнати в стари железа. Нищо подобно. Имаме вграден тунел, без никакви отпадъци, който води право в помещенията за котлите. Всъщност имаме не един, а четири такива тунела. И това са кожусите на котлите, където някога са се намирали комините, господа. Стопяваме уплътненията от мокра стомана и ето ви открит достъп право надолу към най-широките дънни части на кораба. Сега вече стана ли ви ясно?

На Спенсър му стана напълно ясно. На останалите също. Всички едновременно се упътиха към вратата, без да благоволят да отговорят на Пит.

Два часа по-късно дизеловите помпи забоботиха в хор и започнаха да изхвърлят обратно през борда по седем хиляди и петстотин литра вода в минута към растящите вълни, прииждащи неотклонно пред приближаващия се ураган.