Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (49)

46.

Командир Руди Гън стоеше на мостика на „Каприкорн“ и наблюдаваше една малка синя точка, която се бе появила на брилянтно чистото небе в далечината на запад. Тя като че ли остана да виси там няколко минути, без да променя формата си, нито да се уголемява — тъмносиня точица, увиснала над хоризонта. После, почти изведнъж, тя се уголеми и придоби формата на вертолет.

Гън се упъти към кърмовата площадка за кацане на надстройката и застана да чака летателния апарат, който се приближи и закръжи над кораба. Трийсет секунди по-късно шейните на вертолета докоснаха площадката, воят на турбините заглъхна, а перките забавиха ход и спряха да се въртят.

Гън се приближи, когато дясната врата се отвори и оттам скочи Пит.

— Добре ли мина пътуването? — попита го Гън.

— Интересно — отвърна Пит.

Пит долови напрежението, изписано по лицето на Гън. Бръчките около очите на дребния човек се бяха врязали дълбоко, изразът му бе мрачен.

— Приличаш на хлапе, на което току-що са му откраднали коледните подаръци. Какво има, Руди?

— Подводницата на петролната „Уран“ „Дийп Фадъм“ се заклещи в потъналия кораб.

Пит помълча за миг, после попита само:

— А адмирал Сандекър?

— Той установи щаба си на борда на „Бомбърджър“. Тъй като корабът беше плаващата база на „Дийп Фадъм“, адмиралът реши, че ще е по-добре да ръководи спасителната мисия оттам до твоето завръщане.

— Казваш „беше“, като че ли подводницата е пропаднала.

— Не е в добро състояние. Да идем в надводната част и ще ти изложа подробностите.

В оперативното помещение на „Каприкорн“ се долавяше напрежение и отчаяние. Обикновено общителният Джордино сега само кимна при появата на Пит, без да отрони нито дума за поздрав. На микрофона беше Бен Дръмър и разговаряше с екипажа на „Дийп Фадъм“, като ги окуражаваше с израз на насилена веселост и оптимизъм, които обаче не можеха да прикрият ужаса в очите му. Рик Спенсър, инженерът по оборудването на спасителната операция, бе дълбоко съсредоточен в телевизионните монитори. Останалите мъже в помещението си вършеха безмълвно работата със замислени лица.

Гън започна да обяснява положението.

— Два часа преди да почне да се издига, за да смени екипажа, „Дийп Фадъм“, управлявана от инженерите Джо Киъл, Том Чавез и Сам Мъркър…

— Мъркър, дето беше с вас на експедицията „По течението Лорелай“ — прекъсна го Пит.

— Да, както и Мънк — унило кимна Гън. — Изглежда сме прокълнат екипаж.

— Давай нататък.

— Те бяха в разгара на монтирането на предпазния вентил от дясната страна на преградите в носовата част на „Титаник“, когато кърмата им блъсна един подемен кран. Ръждясалите възли се пропукаха и секцията на дерика се стовари върху поплавъците и ги проби. През дупките нахлу вода повече от два тона, от което корпусът на подводницата се заби в корабокруширалия лайнер.

— Кога стана това? — попита Пит.

— Преди три часа и половина.

— Тогава защо е това униние? Държите се така, сякаш няма никакъв изход. „Дийп Фадъм“ е запасен с достатъчно кислород в резервната си система, за да поддържа жизнените функции на тричленен екипаж в продължение на цяла седмица. Има достатъчно време, в което „Сафо I“ и „Сафо II“ да запоят поплавъците и да изпомпят водата.

— Не е толкова просто — каза Гън. — Разполагаме само с шест часа.

— Как стигна до това ограничение от шест часа?

— Оставих най-лошото за накрая. — Гън погледна свъсен Пит. — Ударът от падналия кран спука един запоен шев на корпуса на „Дийп Фадъм“. Дупчицата е малка колкото карфица, но огромното налягане при тази дълбочина вкарва вода в кабината със скорост петнайсет литра в минута. Цяло чудо е, че шевът не се е пръснал, та да огъне корпуса и да направи момчетата на пихтия. — Той посочи с глава часовника над компютърното табло. — Шест часа им остават, преди водата да залее кабината и да ги издави… А ние нищичко не можем да направим срещу това.

— Защо не опитаме да запушим дупката отвън с мокра стомана?

— Лесно е да се каже, но трудно да се изпълни. Ние просто не можем да стигнем дотам. Онази част от корпуса, където е пробитият шев, е притисната в стената на бака на „Титаник“. Адмиралът изпрати долу три подводници с надеждата обединената им сила да отмести „Дийп Фадъм“ дотолкова, че екипажите им да могат да стигнат до нея и да я поправят. Нищо не се получи.

Пит седна на един стол, взе молив и бележник и започна да прави някакви изчисления.

— „Сий Слъг“ е оборудвана с режещ инструмент. Ако опитаме да атакуваме дерика…

— Невъзможно — обезсърчен поклати глава Гън. — По време на тегленето ръката на манипулатора на „Сий Слъг“ се счупи. В момента подводницата е качена обратно на палубата на „Модок“ и момчетата от Военновъздушните сили казаха, че не е възможно да я поправят навреме. — Гън удари с юмрук по масата с морската карта. — Последната ни надежда беше в лебедката на „Бомбърджър“. Ако можехме да вържем въже за дерика, вероятно бихме успели да издърпаме и освободим подводницата.

— Точка по този въпрос — заяви Пит. — „Сий Слъг“ е единствената ни подводница, която е оборудвана със свръхмощна манипулаторна ръка, и без нея няма начин да направим скачване с въже.

Гън уморено разтърка очи.

— След хилядите часове, отдадени на проектирането и изграждането на възможно всякакъв вид аварийна система за безопасност, след обмислянето на сбити спешни процедури при непредвидени ситуации да възникне неочакваното и да ни удари под пояса с нещастен случай извън рамките на вероятността, един на милион, който компютрите не отчетоха.

— Компютрите вършат работа в зависимост от подадените им данни — каза Пит.

Той отиде до радиоприемника и издърпа микрофона от ръката на Дръмър.

— „Дийп Фадъм“, тук Пит. Край.

— Приятно ми е отново да чуя бодрия ти глас — долетя по високоговорителя гласът на Мъркър, толкова спокоен, сякаш говореше по телефона, излегнат на леглото си у дома. — Що не прескочиш насам като четвърти за бридж?

— Не си падам по тази игра — отвърна с делови тон Пит. — Колко време остава, докато водата стигне до акумулаторите?

— Със скоростта, с която се покачва, някъде между петнайсет и двайсет минути.

Пит се обърна към Гън и му каза нещо, което се подразбираше от само себе си:

— Когато бъдат залети акумулаторите, връзката с екипажа ще бъде прекъсната.

Гън кимна.

— „Сафо II“ поддържа курс до тях, за да им прави компания. Това е всичко, което можем да направим.

Пит отново натисна предавателния бутон на микрофона.

— Мъркър, как сте със системата за поддържане на жизнените функции?

— Каква ти система за поддържане на жизнените функции? Тя ни заряза още преди половин час. Караме го на тежко дишане.

— Ще ви пратя кутия „Съртс“.

— Гледай да е по-скоро, че Чавез има злокачествена проява на лош дъх на устата. — После в гласа на Мъркър изплуваха нотки на съмнение. — Ако се случи най-лошото и повече не ви видим, момчета, поне знаем, че ще си имаме добра компания тук.

Внезапният намек на Мъркър за гибелта на „Титаник“ добави още малко бледост по лицата на всички в оперативното помещение, на всички, с изключение на Пит. Той натисна предавателния бутон.

— Постарайте се поне да оставите кораба чист. Може да ни се прииска отново да го ползваме. Пит изключва.

Любопитно беше да се види реакцията от привидно коравосърдечното подмятане на Пит. Джордино, Гън, Спенсър и останалите го гледаха с облещени очи. Единствено по лицето на Дръмър бе изписан гняв.

Пит докосна радиста — Кърли — по рамото.

— Свържи ме с адмирала на „Бомбърджър“, но използвай друга честота.

Кърли вдигна поглед към него.

— За да не ви чуят момчетата в „Дийп Фадъм“, нали?

— Поне това, което не знаят, няма да ги тревожи — отвърна студено Пит. — Хайде, побързай!

Само след секунди гласът на Сандекър проехтя по високоговорителя.

— „Каприкорн“, тук адмирал Сандекър. Край.

— Тук Пит, адмирале.

Без да губи време с любезности, Сандекър попита:

— Нали знаеш вече пред какво сме изправени?

— Гън ме уведоми — отвърна Пит.

— Значи си разбрал, че опитахме всичко. Както и да го разпределяш, времето ни е враг. Да можехме да задържим неизбежното още десет часа, щеше да има изгледи да ги спасим.

— Има и друг начин — каза Пит. — Шансовете за успех са малки, но математически е възможно да стане.

— Готов съм да те изслушам.

Пит помълча, преди да заговори.

— Първо, да оставим за малко „Дийп Фадъм“ настрана и да насочим енергията си в друга посока.

Дръмър се приближи до Пит.

— Какви ги приказваш, Пит? Какво става тук? Да сме оставили „Дийп Фадъм“ настрана! — развика се той през потръпващи устни. — Да не си полудял?

Пит се усмихна обезоръжаващо.

— Това е последното отчаяно хвърляне на зара, Дръмър. Вие се провалихте, провалихте се напълно. Може би за света на морските спасителни операции да сте божи дар, но като спасителен екип вие се оказахте група аматьори. А и лош късмет утежни грешките ви и сега сте седнали да хленчите, че всичко е загубено. Да, но не всичко е загубено, господа. Ще променим правилата на играта и ще извадим „Дийп Фадъм“ на повърхността преди крайния срок от шест часа, който, ако ми е верен часовникът, вече стана пет часа и четирийсет и три минути.

Джордино се обърна към Пит.

— Наистина ли смяташ, че може да стане?

— Да, наистина смятам, че може да стане.