Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (46)

43.

Мел Донър прекрачи прага на входната врата на Мари Шелдън; целият му костюм беше в пръски пролетен дъжд.

— Надявам се, това да ми е за урок, та друг път да си държа чадър в колата — каза той, докато изваждаше носната си кърпа, за да изтръска с нея капките.

Мари затвори вратата и го погледна с любопитство.

— Някакво пристанище по време на буря, така ли, хубавецо?

— Моля?

— Както ви гледам — с тих и неясен глас продължи Мари, — изпитали сте нужда от покрив, докато спре дъжда, и съдбата благосклонно ви е посочила моя.

За миг Донър присви очи, но само за миг, после се засмя.

— Извинете, казвам се Мел Донър. Приятел съм на Дана. Тя вкъщи ли си е?

— Знаех си, че непознат мъж да моли на вратата ми е нещо прекалено хубаво, за да е истина. — Жената се усмихна. — Аз съм Мари Шелдън. Седнете и се разположете удобно. Отивам да повикам Дана и да ви направя кафе.

— Благодаря ви. Кафето винаги е нещо като победител.

Донър огледа от горе до долу Мари в гръб, докато тя вървеше към кухнята. Беше облечена с къса бяла пола за тенис и трикотажна блуза без ръкави, а краката й бяха боси. От стегнатото полюшване на ханша й краят на полата се отмяташе игриво и някак предизвикателно навън-навътре.

След малко тя се появи отново с чаша кафе.

— Дана обича да се излежава в почивните дни. Рядко се измъква от леглото преди десет. Отивам горе да й дам малко зор.

Докато чакаше, Донър започна да оглежда книгите по рафтовете до камината. Това занимание му бе станало почти навик. Заглавията на книгите рядко не успяваха да отключат вратата към самоличността и вкусовете на притежателя им.

Подбраните книги се вместваха в присъщия за самотната жена диапазон — няколко томчета с поезия, „Пророкът“, готварска книга на „Ню Йорк Таймс“ и обичайното неголямо количество готически романи и бестселъри. На Донър обаче му направи впечатление подреждането им. Откри, че между заглавията „Физика на междуконтиненталните потоци лава“ и „Геология на подводните каньони“ са пъхнати „Тълкуване на сексуалните фантазии на женския пол“ и „Историята на О“. Той тъкмо посегна да извади последната, когато чу стъпки надолу по стълбите. Обърна се и видя да влиза Дана.

Тя се приближи и го прегърна.

— Мел, колко се радвам да те видя.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза той. Нямаше и следа от предишното й напрежение и тревога; тя се държеше по-непринудено и се усмихваше, без да се насилва.

— Как е жизнерадостният ерген? — попита Дана. — Като какъв се представяш пред горките невинни девойки тази седмица — като неврохирург или като астронавт?

Той се потупа по шкембето.

— Изоставих астронавтската история, докато не смъкна някое и друго кило. Всъщност поради шума, който всички вие вдигнахте по случая „Титаник“, няма да сбъркам, ако казвам на младите хубавици, които се тълпят във вашингтонските барове за самотници, че съм дълбоководен водолаз.

— А защо не им казваш просто истината. В края на краищата, като един от водещите физици в страната, ти няма от какво да се срамуваш.

— Знам, но като се представям в истинската си светлина, ще се загуби забавната страна на номера. Освен това жените си падат по любовник, който е измамник.

Дана кимна към чашата му.

— Да ти сипя ли още кафе?

— Не, благодаря. — Той се усмихна, после лицето му стана сериозно. — Знаеш защо съм тук.

— Предполагам.

— Загрижен съм за Джийн.

— Аз също.

— Би могла да се върнеш при него…

Дана срещна спокойно погледа на Мел.

— Ти не разбираш. Когато сме заедно, това само усложнява нещата.

— Той е загубен без теб.

Дана поклати глава.

— Има за любовница работата си. Аз бях само позорен стълб за неговото безсилие. Като повечето съпруги и аз не съм приспособена да поемам страданието, което върви ръка за ръка с нечувствителността на съпруга, когато той е обременен със стрес от работата си. Не разбираш ли, Мел? Трябваше да напусна Джийн, преди да сме се унищожили взаимно. — Дана се обърна и зарови лице в дланите си, но успя да се овладее. — Само да можеше да напусне и да се върне към преподавателската си дейност, тогава щеше да е по-различно.

— Не бива да споделям това — рече Донър, — но ще ти кажа, че проектът ще бъде завършен след месец, ако всичко върви по плана. Тогава нищо вече няма да задържа Джийн във Вашингтон. И той спокойно може да се върне в университета.

— Ами вашите договори с правителството?

— И те ще приключат. Ние бяхме наети за точно определен проект и когато той приключи, и ние приключваме. Тогава всеки си взима шапката и поема към университета, от който е дошъл.

— Но той може и да не ме иска.

— Познавам Джийн — отвърна Донър. — Той е мъж за една жена. Ще чака… освен, разбира се, ако ти не си се забъркала с друг.

Дана го погледна изненадана.

— Защо ми казваш това?

— В сряда вечер бях в ресторант „Уебстър’с“.

„О, боже!“, възкликна наум Дана. Едно от редките й излизания, откакто напусна Джийн вече изплува, за да я преследва. Бяха четирима с Мари и двама биолози от морската научна лаборатория на НЮМА — приятелска, спокойна вечер. Това беше всичко, нищо не се случи.

Тя стана и загледа Донър с убийствен поглед.

— И ти, и Мари, и… да, и президентът, всички вие очаквате от мен да запълзя обратно към Джийн и да поема ролята на някакво проклето вехто одеяло, без което той не може да заспи. Но нито един от вас тримата дори не си направи труда да ме попита как се чувствам аз. Пред какви емоции и разочарования съм изправена? Е, добре, вървете по дяволите всички. Аз съм господар на себе си да изживея живота си както ми харесва. Ще се върна при Джийн само ако или когато изпитам адско желание да го направя. И ако съм в настроение да изляза с някой друг мъж и той ме свали, да ме свали.

Тя се обърна и остави Донър смаян и притеснен на мястото му. Качи се по стълбите в стаята си и се хвърли на леглото. Всичко, което изрече, бяха само думи. Никога нямаше да има друг мъж в живота й, освен Джийн Сийграм. Беше сигурна, че един ден, много скоро, ще се върне при него. Сега обаче сълзите й продължиха да се леят, докато не остана капка.

 

 

Вграденият в една от облицованите с огледала стени грамофон, с който боравеше една дисководеща, гърмеше през четири огромни тонколони. Наподобяващият пощенска марка дансинг беше претъпкан; гъста мъгла от цигарен дим се процеждаше през яркоцветните светлини, които изригваха към тавана на дискотеката. Донър седеше сам на масата и наблюдаваше как двойките се въртят в ритъма на оглушителната музика.

Дребна русокоса жена вървеше към масата му и изведнъж се спря.

— О, дъждоносникът?

Донър вдигна поглед, засмя се и се изправи на крака.

— Госпожице Шелдън.

— Мари — каза тя любезно.

— Сама ли сте?

— Не, явявам се като трето колело на съпружеска двойка.

Донър проследи с поглед жеста на ръката й, но му беше невъзможно да види двойката, която тя му посочи, сред блъсканицата от тела на дансинга. Той издърпа стол и я покани да седне.

— Считайте, че сте с кавалер.

Сервитьорката с коктейлите тъкмо минаваше наблизо и Донър се провикна в шумотевицата, за да направи поръчката си. Когато се обърна към Мари Шелдън, забеляза, че тя го оглежда с одобрителен поглед.

— Знаете ли, господин Донър, за физик вие съвсем не сте грозен.

— По дяволите! Надявах се, тази вечер да мина за агент на ЦРУ.

Тя се усмихна.

— Дана ми разказа за някои ваши лудории. Бива ли да мамите така невинните момичета. Срамота!

— Не вярвайте на всичко, което чувате. В действителност съм плах и затворен човек, когато въпросът опре до жени.

— О, така ли?

— Честна скаутска! — Той си запали цигара. — Къде е Дана?

— Това, разбира се, изобщо не е ваша работа, но въпреки това ще ви кажа, че в този момент Дана пътува с кораб някъде по Северноатлантическия океан.

— Малко почивка ще й се отрази добре.

— Умеете да използвате една нещастна жена, за да изтръгнете информация — отбеляза Мари. — Официалното съобщение, което можете да предадете на вашия приятел Джийн Сийграм, е, че тя не е на почивка, а е поела ролята на умиротворителка на цяла армия новинари, които са настояли да бъдат на мястото на събитието, когато идната седмица „Титаник“ бъде изваден.

— Май че аз я помолих за това.

— Браво! Винаги съм се възхищавала на мъж, който си признава безразсъдните постъпки. — Тя извъртя очи към него, изпълнени с весела насмешка. — Е, сега, след като уточнихме това, защо не ми направите предложение?

Донър сви вежди.

— Не се ли очаква от свенливата девица да каже: „Но, господине, та аз почти не ви познавам?“.

Мари го хвана за ръка и се изправи.

— В такъв случай да вървим.

— Може ли да попитам къде?

— У вас — отвърна тя със закачлива усмивка.

— У нас ли! — Очевидно събитията се развиваха прекалено бързо за Донър.

— Естествено. Трябва да се любим, нали? Как иначе ще се опознаят двама души, които са се сгодили и ще се женят?