Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (77)

74.

Последните часове на продължителното буксирно теглене преминаха под чисто и слънчево небе, с игрив вятър, който нежно подбутваше дългите океански вълни към брега и леко погалваше зелените им, извити гърбове.

Още от зазоряване четири кораба на крайбрежната охрана разпръскваха огромната флотилия от всякакви морски съдове, които пореха насам-натам морето с единствената цел да хвърлят отблизо поглед върху похабените от водата палуби и надстройката на корпуса.

Високо над тази навалица орди от малки самолети и вертолети кръжаха като рояк пчели. Пилотите им маневрираха, за да дадат възможност на фотографите и операторите да заснемат „Титаник“ под най-добър ъгъл.

От височина дванайсет хиляди метра все още наклоненият кораб приличаше на страховит скелет, нападнат от всички страни от армада комари и бели мравки.

„Томас Дж. Морс“ нави влекателното си въже от носа на „Самюел Р. Уолъс“ и се изтегли към кърмата на стария кораб, където закачи едно котвено въже, после изостана назад, за да помага при направляването на тромавия корпус през протоците Веразано и нагоре по Ийст Ривър към старата бруклинска пристанищна работилница на военноморските сили. Когато командир Бютера даде заповед да се скъси главното буксирно въже до около двеста метра, няколко пристанищни влекача се появиха и застанаха наблизо, за да окажат помощ, ако се наложеше.

Лоцманската лодка се приближи на сантиметри от фалшборда на „Уолъс“ и лоцманът скочи на борда му. Лодката продължи и се блъсна с изтърканите автомобилни гуми, обточили малкия й борд в ръждясалите плочи на „Титаник“. Само след половин минута главният лоцман на нюйоркското пристанище сграбчи една въжена стълба и се закатери към товарната палуба.

Пит и Сандекър го поздравиха и го поведоха към лявото крило на мостика. Главният лоцман хвана с ръце релинга така, сякаш беше част от него и важно кимна на влекача да продължи по пътя си. Пит махна с ръка, а Бютера наду в отговор свирката. Тогава командирът на влекача нареди „бавен напред“ и насочи носа на „Уолъс“ към главния канал под моста Веразано, който свързваше Лонг Айлънд и Стейтън Айлънд.

Щом странният конвой навлезе в горната част на залива, Бютера започна да снове от едната до другата страна на мостика на влекача, като преценяваше стария корпус, вятъра и течението и буксирното въже със старанието на неврохирург, който се подготвя за сложна операция.

Още от предната нощ хиляди хора се бяха струпали покрай бреговата линия. Манхатън изглеждаше замрял, улиците бяха пусти, а учрежденията изведнъж притихнаха, тъй като служителите им се бяха скупчили по прозорците и наблюдаваха в мълчаливо страхопочитание как конвоят пълзеше към пристанището.

На брега на Стейтън Айлънд Питър Хул, репортер от „Ню Йорк Таймс“, започна своята история:

Наистина съществуват призраци. Видях един в мъглата тази сутрин. Той мина пред изумените ми очи като някакъв причудлив фантом, измъкнат от ада. Заобиколен от невидимия покров на някогашна трагедия, забулен от душите на неговите мъртъвци, той наистина представлява една величава реликва от отминал век. Човек не може да го погледне и да не се изпълни едновременно с гордост и мъка…

Коментаторът на Си Би Ес изказа по̀ журналистическо мнение: „Днес «Титаник» завърши първото си пътуване, седемдесет и пет години след отплаването му от пристанището на Саутхемптън, Англия…“.

Около обед „Титаник“ се промъкваше покрай Статуята на свободата и огромното море от наблюдатели върху Батъри^[1].

От стоящите край брега хора не се чуваше дори и шепот, и градът някак странно се смълча; само случен клаксон на такси напомняше за нормалния живот. Сякаш някой беше вдигнал целия Ню Йорк и го беше пренесъл в огромна катедрала.

Мнозина от наблюдателите плачеха открито. Между тях бяха и трима от пасажерите, оцелели в онази далечна трагична нощ. Въздухът беше тежък и труден за дишане. Повечето от хората, които по-късно описваха това преживяване, бяха изненадани, че не си спомнят нищо, освен някакво странно чувство на вцепененост, сякаш временно са били парализирани и онемели. Изключение правеше само един грубоват пожарникар на име Артър Муни.

Муни беше капитан на една от пожарникарските лодки на нюйоркското пристанище. Едър ирландец с игриви очи, роден в града и морски пожарникар от деветнайсет години. Той удари с огромния си юмрук по компасната кутия и развали магията. После подвикна на екипа си.

— Размърдайте задниците си, момчета. Не стойте като манекени в универсален магазин. — Гласът му достигна до всяко кътче в лодката. Муни рядко имаше нужда от мегафон. — Това тук е кораб, който завършва първото си плаване, нали? Тогава нека му направим едно добро, старомодно нюйоркско посрещане.

— Но, скипър — запротестира един от хората му, — това не е първото пристигане на „QE II“^[2] или на „Нормандия“. Това тук не е нищо повече от едно старо корито, мъртъв кораб.

— Старо корито е задникът ти! — кресна Муни. — Този кораб, който виждаш тук, е най-известният лайнер на всички времена. Какво като е малко разнебитен и пристига с известно закъснение. На кого му пука? Пусни маркучите и надуй сирената.

Получи се повторно представяне на изваждането на „Титаник“, но в много по-грандиозен мащаб. Докато водата шуртеше на големи струи върху пожарникарската лодка на Муни, а сирената й отекваше в градските небостъргачи, още една пожарникарска лодка последва примера й, и още една. После запищяха свирките на товарните кораби в пристанището. Към шумотевицата се включиха и клаксоните на колите, наредени покрай бреговете на Ню Джърси, Манхатън и Бруклин, последвани от радостни викове и скандирания на милиони гърла.

Звукът, започнал като незначителен пронизителен писък на самотна свирка, сега растеше ли, растеше, докато се превърна в гръмогласен хаос, който разтърси земята и раздрънча всички прозорци в града. Това беше момент, който отекна по всички океани на света.

„Титаник“ бе хвърлил котва.