Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (73)

70.

— Свършено е с нас — каза Спенсър толкова тихо, че Пит не беше сигурен дали го е чул.

— Какво каза?

— Свършено е с нас — повтори той с отпуснати устни. Лицето му беше изцапано с машинно масло и ръждива кал. — Безнадеждно е. Запушихме повечето от дупките, които Дръмър направи с горелката си, но морето така жестоко е повредило корпуса, че старчето поема вода по-бързо и от решето.

— Трябва да го задържим на повърхността, докато се върнат влекачите — каза Пит. — Ако могат да включат и техните помпи заедно с нашите, ще сме с една крачка пред течовете и ще имаме време да закърпим дупките.

— Цяло чудо е, че не е отишъл на дъното преди часове.

— Колко време? — настоя Пит.

Спенсър уморено погледна надолу към водата, плискаща се около глезените му.

— В момента помпите работят с пълна пара. Когато резервоарите с гориво бъдат изчерпани докрай, помпите ще замлъкнат. Жесток, неминуем, тъжен факт. — Той погледна Пит в лицето. — Час, може би час и половина. Не мога да обещая нищо повече от това след спирането на помпите.

— А ако имаш достатъчно гориво за двигателите?

— Вероятно бих могъл да го задържа на повърхността без чужда помощ до обед — отвърна Спенсър.

— Колко гориво ти трябва?

— Двеста галона ще свършат чудесна работа.

И двамата погледнаха към Джордино, който се спусна по една стълба и зашляпа през водата, покриваща пода на котелно отделение №4.

— Ето това е да си безсилен — изпъшка той. — Ей там горе осем самолета кръжат над кораба. Шест военноморски изтребителя и два радарни разузнавателни самолета. Опитах какво ли не, само дето не се изправих на глава и не си свалих гащите, а единственото, което те направиха, беше да ми махат всеки път, когато прелитаха.

Пит поклати глава с тъжна насмешка.

— Напомни ми никога да не играя шарада с твоя отбор.

— Приемам всякакви предложения — каза Джордино. — Сигурно ще можеш да ми кажеш как да осведомя някой, който лети с шестстотин и петдесет километра в час, че имаме нужда от помощ, и то голяма?

Пит се почеса по брадичката.

— Би трябвало да има някакво практично разрешение.

— Сигурно — насмешливо отбеляза Джордино. — Просто звънни на Автомобилния клуб да дойдат да те обслужат.

Пит и Спенсър се погледнаха с широко отворени очи. И на двамата едновременно им беше хрумнала една и съща мисъл.

— Гениално! — възкликна Спенсър. — Направо гениално!

— След като не можем да отидем до сервиза — ухили се Пит, — тогава сервизът ще дойде при нас.

Джордино изпадна в недоумение.

— Умората е размекнала мозъците ви — каза той. — Къде ще намерите телефонна кабина? Какво ще използвате вместо радио? Руснаците унищожиха нашето, онова в хеликоптера е прогизнало, а предавателят на Превлов бе улучен в суматохата от два куршума. — Той поклати глава. — Колкото до онези летящи над нас момчета, отпишете ги. Без четка и кофа с боя, няма начин да изпратим съобщение до техните нетърпеливи, малки мозъчета.

— В това ти е проблемът — високомерно отбеляза Спенсър. — Все се размотаваш с глава нагоре, вместо да гледаш надолу.

Пит се наведе и вдигна един тежък ковашки чук, който лежеше в купчината с инструменти.

— Ето с това ще направим фокуса — заяви небрежно той и замахна с чука към една от плоскостите на корпуса на „Титаник“, котелното помещение се изпълни с какофония от ехото.

Спенсър се отпусна изморено върху една издутина на котела.

— Няма да ни повярват.

— Е, това не знам — успя да вметне между ударите Пит. — Телеграфът на джунглата. В Конго винаги вършеше работа.

— Джордино може би беше прав. Умората е размекнала мозъците ни.

Пит не му обърна внимание и продължи да чука. След няколко минути спря за момент, за да хване по-удобно дръжката на чука.

— Да се надяваме и да се молим някой от туземците да стои с долепено до земята ухо — каза той, пухтейки. След което продължи да удря.

На борда на „Драгънфиш“ единият от двамата оператори, които дежуреха на хидролокатора — онзи, който беше настроил системата на пасивно подслушване, се беше навел напред към таблото си, с килната на една страна глава и напрегнато се опитваше да разгадае странното думкане, което звучеше в слушалките. После кимна леко с глава и подаде слушалките на застаналия до него офицер.

— Първо помислих, че е акула чук — каза операторът. — Те предизвикват такива странни звуци, наподобяващи удари. Но тук определено се долавя звън на метал.

Офицерът притисна слушалката до едното си ухо. Очите му придобиха озадачено изражение.

— Звучи като SOS.

— И аз така го разчетох, сър. Някой отчаяно удря по корпуса.

— Откъде идва?

Операторът завъртя едно миниатюрно кормило, което активира датчиците на носа на подводницата, и огледа командното табло пред себе си.

— Източникът е на три нула седем градуса, две хиляди метра на северозапад. Това трябва да е „Титаник“, сър. След оттеглянето на „Михаил Курков“, той е единственият морски съд, останал в района.

Офицерът му подаде слушалките, излезе от хидролокаторния отсек и по широкото, извито стълбище стигна до командния пост, нервния център на „Драгънфиш“. Той се приближи до един среден на ръст мъж, с кръгло лице и сивеещи мустаци, на чиято яка се виждаха отличителните за чина командир знаци във вид на дъбови листа.

— Наистина е „Титаник“, сър. Предават с чук сигнал SOS.

— Да няма грешка?

— Не, сър. Източникът е потвърден. — Офицерът направи пауза, след което попита: — Ще се отзовем ли?

Командирът се замисли.

— Нарежданията бяха да осигурим Тюлените и да отстраним „Михаил Курков“, както и да останем незабелязани, в случай че руснаците решат да направят последен опит с някоя от техните подводници. Ще се окажем в много неизгодно положение, ако излезем на повърхността и напуснем позицията си, за да го защитим.

— При последния ни оглед той изглеждаше в доста лошо състояние. Може би потъва.

— В такъв случай екипажът му щеше да крещи за помощ по всяка възможна радиочестота… — Командирът замълча и присви очи. Направи няколко крачки до отсека за радиовръзка и надникна вътре.

— Кога беше последното съобщение, изпратено от „Титаник“?

Единият от радистите прегледа страницата в дневника.

— Минути преди осемнайсет часа вчера, командире. Поискаха последни данни за скоростта и посоката на урагана.

Командирът кимна и се обърна към офицера.

— Не са предавали повече от дванайсет часа. Може би имат повреда в радиото.

— Много е вероятно.

— Я да хвърлим един поглед — каза командирът. — Вдигни перископа.

Тръбата на перископа бавно забръмча, докато се изправяше. Командирът хвана ръчките и погледна през окуляра.

— Вижда се доста добре. Наклонил се е силно надясно и е потънал откъм носа, но не е чак толкова зле, за да го смятаме, че е в опасност. Не се развяват флагчета за помощ. На палубите няма никой… един момент, вземам си думите назад. Виждам човек на покрива на командния мостик. — Командирът засили увеличението. — Мили боже! — промълви той. — Това е жена.

Офицерът го погледна изумен.

— Жена ли казахте, сър?

— Виж сам.

Офицерът погледна. Наистина върху мостика на „Титаник“ стоеше млада жена. Размахваше нещо като сутиен.

Десет минути по-късно „Драгънфиш“ беше излязъл на повърхността и лежеше в сянката на „Титаник“.

След още трийсет минути резервното гориво от допълнителния дизелов двигател на подводницата бе насочено по извита над бурните вълни тръба и безпрепятствено потече в набързо пробития трюм в корпуса на „Титаник“.