Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (80)

77.

Закрепеният на сухо и високо в огромния канал на сухия док „Титаник“, представляваше изумителна гледка.

Шумът около него вече беше започнал. Оксиженисти атакуваха задръстените коридори. Нитове биваха забивани в наранения корпус, за да заздравят временните кръпки, направени в морето върху назъбените рани под водолинията. Два високи до небето крана потапяха челюсти в тъмния товарен трюм и след минути се появяваха с парчета отломки, стиснати между железните им зъби.

Пит знаеше, че вижда за последен път гимнастическия салон и горната палуба. Както в новогодишна вечер се сбогуваше с отминала част от живота си, така той стоеше на кораба, потънал в спомени. За потта на спасителния екипаж, за кръвта и жертвите на хората му, за крехката им надежда, която им помогна да преодолеят трудностите. Всичко щеше да остане зад гърба им. Най-после той излезе от унеса си, слезе по главното стълбище и накрая успя да намери пътя към предния товарен трюм на палуба Ж.

Всички бяха там — съсипани и някак непознати със сребърните каски върху главите. Джийн Сийграм, изтощен и треперещ, кръстосваше напред-назад. Мел Донър попиваше струйки пот от врата и брадичката си и не сваляше загрижен поглед от Сийграм. Хърб Лъски, минералогът на секцията Мета стоеше до апаратурата си за анализи, адмиралите Сандекър и Кемпър разговаряха тихо помежду си в единия ъгъл на мрачния трюм.

Пит внимателно заобиколи изкривените преградни стени, продължи по нагънатия под от изкорубена стомана и застана зад гърба на работника, който съсредоточено бе насочил горелката към масивната панта на вратата на трезора. Въпросният трезор, мрачно помисли Пит, който само след броени минути щеше да открие тайната, която лежеше в недрата му. Неочаквано усети леден хлад. Сякаш всичко около него стана студено и той започна да изпитва ужас от отварянето на трезора.

Като че ли споделяйки притеснението му, останалите мъже в усойния трюм се умълчаха и наобиколиха Пит в неспокойно очакване.

Най-накрая работникът изключи силната синя струя на горелката и вдигна защитната си маска.

— Какво е положението? — попита Пит.

— Ама тъй здраво са строили едно време — отвърна работникът. — Пробих резето, свалих пантите и тя пак не помръдва.

— Ами сега?

— Ще прекараме въже от крана „Допълман“ от дока, ще го закачим за вратата и ще се надяваме на най-доброто.

На екипа отне почти един час, докато промушат дебелото пет сантиметра въже в трюма и да го вържат за трезора. След като всичко беше готово, те подадоха сигнал до краниста по портативния радиопредавател и въжето започна бавно да се изпъва и обтяга. Не беше нужно да им се казва да се дръпнат настрана. На всички им беше ясно, че ако стоманеното въже се откъснеше, щеше да изплющи като камшик през товарния трюм със сила, напълно достатъчна да посече човек на две.

В далечината се чуваше как двигателят на крана се задъхва. Дълги секунди нищо не се случи; въжето се изпъна и потрепери, нишките му заскърцаха от огромното натоварване. Пит даде предупредителен знак на всички да се дръпнат настрана и се приближи до трезора. Пак нищо не се случи. Упоритият отпор на трезора изглеждаше твърд като стоманата на стените му.

Въжето се разхлаби, докато кранистът превключваше оборотите на двигателя. Той ги увеличи и отново захвана скобата, при което въжето неочаквано се изпъна с рязък звук. На смълчаните мъже, които наблюдаваха със свито сърце, им се струваше немислимо, че старият, ръждясал трезор би могъл да издържи такова мощно насилие, но очевидно, немислимото се случваше. Точно тогава обаче в горния край на вратата се появи една тънка като косъм пукнатина. Тя беше последвана от две вертикални отстрани и накрая от четвърта, минаваща отдолу. Рязко, с мъчителен писък в знак на протест, вратата неохотно охлаби захвата си и се откъсна от големия стоманен куб.

От зейналата тъмнина не бликна вода. Сейфът беше останал водонепроницаем през цялото си продължително пребиваване в дълбоката бездна.

Никой не помръдна. Всички стояха като вкоренени, смръзнали, хипнотизирани от тази негостоприемна, квадратна черна дупка. Отвътре се разнесе миризма на плесен.

Лъски първи възвърна говора си.

— Господи, какво е това? Каква, по дяволите, е тази миризма.

— Дайте ми светлина — нареди Пит на работника.

Някой подаде флуоресцентно ръчно фенерче. Пит го включи и зашари със синьо-белия лъч във вътрешността на трезора.

Мъжете видяха десет дървени сандъка, здраво закрепени с яки кожени ремъци. Видяха също и още нещо, нещо, което накара всички лица да пребледнеят като призраци. Това бяха мумифицираните останки на човек.