Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (50)

47.

Строителните инженери и морските изследователи се бяха скупчили на малки групи и си разменяха шепнешком мнения, докато възбудено местеха наляво-надясно плъзгачите на сметачните си линийки. От време на време някой спираше да изчислява и отиваше при компютрите, за да провери данните в разпечатките. Адмирал Сандекър, който току-що бе пристигнал от „Бомбърджър“, седеше зад едно бюро с чаша кафе в ръка и клатеше глава.

— Това никога няма да бъде вписано в ръководствата по спасителните операции — измърмори той. — Да се отдели заседнал на дъното разбит кораб с експлозиви! Божичко, пълно безумие!

— Имаме ли друг избор? — попита Пит. — Ако изтръгнем „Титаник“ от калта, „Дийп Фадъм“ ще бъде повлечена нагоре заедно с него.

— Цялото това хрумване е лудост — смотолеви Гън. — Сътресението само ще разшири пропукания шев на корпуса на подводницата и ще причини мигновена имплозия.

— Може и да причини, може и да не причини — отвърна Пит. — Но дори и да се случи подобно нещо, тогава ще е по-добре Мъркър, Киъл и Чавез да умрат мигновено от удара на вълната, отколкото да бъдат подложени на продължителното мъчение от бавно задушаване.

— А какво ще стане с „Титаник“? — упорстваше Гън. — Ще взривим всичко, свързано с дълбоководния пейзаж, над което работихме месеци наред.

— Приеми това като пресметнат риск — каза Пит. — Конструкцията на „Титаник“ е с по-голяма здравина от повечето кораби, които са на вода днес. Неговите греди, трегери, преградни стени и палуби са непокътнати като в нощта, когато е потънал. Старчето може да поеме всичко, на което го подложим. Нека сме наясно по този въпрос.

— Искрено ли вярваш, че ще има резултат? — попита Сандекър.

— Искрено.

— Бих могъл да ти заповядам да не го правиш. Добре знаеш.

— Да, знам — отвърна Пит. — Разчитам на вас да ме държите в играта до последния рунд.

Сандекър потърка очи, после бавно заклати глава, сякаш да избистри съзнанието си и накрая рече:

— Добре, Дърк, твоя работа.

Пит кимна и се отдалечи.

Оставаха точно пет часа и десет минути.

 

 

На дълбочина четири хиляди метра тримата мъже в „Дийп Фадъм“, премръзнали и самотни в едно далечно, сурово обкръжение, наблюдаваха как водата пълзи сантиметър по сантиметър нагоре по стените на кабината, докато накрая заля главната електрическа верига, причини късо съединение и потопи вътрешността на кабината в мрак. После те започнаха да чувстват не на шега щипенето на водата с температура един градус, която обгърна краката им. Мъжете потръпваха при мъчителната мисъл за неизбежната смърт, но въпреки това поддържаха искрицата надежда за оцеляване.

— Веднъж доберем ли се на повърхността — тихо рече Киъл, — ще си взема един ден почивка, та кой каквото ще да казва.

— Все това ли ще си баеш? — попита Чавез в тъмнината.

— Ако щат, да ме уволнят, утре ще спя на работното си място.

Чавез пипнешком потърси ръката на Киъл и я сграбчи грубо.

— Какви ги плямпаш?

— Спокойно — намеси се Мъркър. — След като системата за поддържане на жизнените функции излезе от строя, натрупването на въглероден двуокис започна да му действа. И на мен самия взе да ми се мае главата.

— А на всичкото отгоре и въздухът стана отвратителен — продължи да роптае Чавез. — Ако не се удавим, ще бъдем премазани от корпуса, когато той се разбие, ако пък не бъдем смачкани като черупки на яйца, тогава ще се задушим от собствения си въздух. Не виждам никакво светло бъдеще.

— Забравяте замръзването — вметна язвително Мъркър. — Не се ли покатерим някъде над тази вледеняваща вода, няма да се стигне до другите три вероятности.

Киъл не каза нищо, но се остави на Чавез да го избута в най-горното легло. После и Чавез го последва и седна на ръба с провесени надолу крака.

Мъркър си проби път през дълбоката до чатала вода и отиде да погледне през предния илюминатор. Видя навън само обкръжения като с ореол силует на „Сафо II“ през ослепителните й светлини. Макар другият плавателен съд да обикаляше само на три метра от тях, той нищо не можеше да направи за пострадалата „Дийп Фадъм“, докато и двата съда бяха заобиколени от безмилостното налягане на враждебните дълбини. Щом е още тук, помисли си Мъркър, значи не са ни отписали. Прие като немалко утешение факта, че не са сами. Не че можеше да се разчита кой знае колко на него, но това беше единственото, което имаха.

 

 

На борда на снабдителния кораб „Алхамбра“ снимачните екипи от трите най-големи телевизионни мрежи бяха грабнати от бурния вихър на очакването и трескаво се суетяха около техниката си, за да я приведат в готовност. Всяка педя от перилата на палубата на десния борд беше заета от радиожурналисти, които се взираха през бинокли с хипнотична съсредоточеност в намиращия се на две мили от тях „Каприкорн“, а фотографите бяха насочили телеобективите си към водната повърхност между двата кораба. Притисната в един ъгъл на импровизиран пресцентър, Дана Сийграм загърна по-плътно шубата около раменете си и се изправи смело пред дузината новинари, въоръжени с магнетофони, които тикаха в лицето й микрофони, щръкнали като захаросани плодове на клечки.

— Госпожо Сийграм, вярно ли е, че като се опитвате да извадите „Титаник“ три дни по-рано от определения график, всъщност правите последен отчаян опит да спасите живота на тримата бедстващи мъже долу?

— Това е само едно от няколкото разрешения на въпроса — отвърна Дана.

— Трябва ли да разбираме, че всички други опити са били неуспешни?

— Явиха се известни усложнения — призна Дана.

В единия джоб на шубата си Дана нервно усукваше носна кърпичка, докато пръстите й изтръпнаха от болка. Дългите месеци на срещи с мъжете и жените от пресата си казаха своето.

— След като сте изгубили връзка с „Дийп Фадъм“, откъде знаете със сигурност, че екипажът е още жив?

— Компютърните данни сочат, че положението им няма да стане критично по-рано от четири часа и четирийсет минути.

— Как възнамерява НЮМА да извади „Титаник“, ако електролитният химикал не бъде инжектиран напълно в тинята около корпуса?

— Не е по възможностите ми да отговоря на този въпрос — каза Дана. — Последното съобщение на господин Пит, предадено от „Каприкорн“, гласи само, че те ще извадят потъналия параход в рамките на следващите няколко часа. В него не са изложени подробности относно метода на работа.

— Ами ако е твърде късно? Ако Киъл, Чавез и Мъркър са вече мъртви?

Лицето на Дана доби суров вид.

— Те не са мъртви — заяви тя със святкащи очи. — И първият от вас, който пусне този жесток и нечовешки слух, преди това да е доказан факт, ще бъде изритан от този кораб и да вървят по дяволите и акредитивите, и рейтингите ви „Нилсен“^[1] за популярност! Разбрахте ли?

Репортерите застинаха за миг, онемели от изненада от внезапния изблик на гняв от страна на Дана, после бавно и тихомълком започнаха да свалят микрофоните си и да се разотиват към палубата.

 

 

Рик Спенсър разгъна широк лист хартия върху масата с морската карта и го затисна с няколко полупразни чаши за кафе. Това беше чертеж, който изобразяваше „Титаник“ и разположението му на морското дъно. Мъжът посочи с молив няколко места по корпуса, отбелязани с малки кръстчета.

— Ето как ще стане — започна да обяснява той. — Според компютърните данни в тези възлови точки в утайката около корпуса на „Титаник“ ще трябва да разположим осемдесет заряда, всеки съдържащ по тринайсет килограма експлозив.

Сандекър се наведе над чертежа и огледа отбелязаните кръстчета.

— Виждам, че си ги разположил в по три редици от всяка страна.

— Точно така, сър — отвърна Спенсър. — Външните редици са на петдесет и пет метра встрани, средните — на трийсет и шест, а вътрешните — само на осемнайсет метра от обшивката на кораба. Ще взривим първо външната редица откъм десния борд. След осем секунди ще възпламеним външната редица откъм левия борд. След още осем секунди повтаряме процедурата със средните редици и така нататък.

— Нещо като клатушкане напред-назад кола, затънала в кал — обади се Джордино, без никой да го е питал.

Спенсър кимна.

— Да, сравнението е доста удачно.

— А защо да не го изтръгнем от тинята с един-единствен мощен взрив? — попита Джордино.

— Възможно е един внезапен удар да даде резултат, но геолозите препоръчват отделни застъпващи се ударни вълни. Целта ни е да постигнем вибрация.

— Имаме ли експлозиви? — попита Пит.

— „Бомбърджър“ носи близо тон за сеизмично изследователски цели — отвърна Спенсър. — В складовете на „Модок“ има сто и осемдесет килограма за взривяване при спасителни операции.

— Ще свършат ли работа?

— Трудно е да се каже — призна Спенсър. — Още сто трийсет и пет килограма биха ни предоставили по-голяма вероятност за успех.

— Бихме могли да ги доставим от сушата със самолет и да ги спуснем по въздуха — предложи Сандекър.

Пит поклати глава.

— Докато експлозивите пристигнат и бъдат натоварени на подводница, а после и разположени на морското дъно, ще се забавим с два часа.

— Тогава да не се мотаем повече — каза рязко Сандекър. — Трябва да спазим строго определения срок. — Той се обърна към Гън: — За колко време могат да се поставят експлозивите?

— За четири часа — отвърна Гън, без да се замисля.

Сандекър присви очи.

— Това доста ще глътне от времето ни. Ще ни останат само петнайсет минути.

— Ще успеем — каза Гън. — Има обаче едно условие.

— Какво е то? — попита нетърпеливо Сандекър.

— Ще са нужни всички действащи подводници, с които разполагаме.

— Това значи да изтеглим „Сафо II“ от мястото й до „Дийп Фадъм“ — поясни Пит. — Ония нещастници долу ще си помислят, че ги зарязваме.

— Няма друг начин — отвърна безпомощно Гън. — Просто няма друг начин.

 

 

Мъркър бе загубил всякаква представа за време. Гледаше светещия циферблат на часовника си, но погледът му не можеше да се съсредоточи в цифрите. Колко ли време бе минало, откакто дерик-кранът падна върху поплавъците им, запита се той — пет часа… десет… вчера ли беше? Чувстваше съзнанието си лениво и объркано. Той беше в състояние само да седи, без да помръдва мускул, и да диша повърхностно и бавно с мисълта, че всяко поемане на дъх му отнема частица живот. По едно време долови движение. Пресегна се и докосна Киъл и Чавез в тъмнината, но от тяхна страна не дойде ни звук, ни ответ; и двамата бяха изпаднали в летаргичен унес.

След малко пак го долови — съвсем леко, но осезаемо движение на нещо, което беше не там, където би трябвало да бъде. Съзнанието му се размърда тежко, сякаш бе потопено в сироп. Но най-сетне той го зърна. Освен безмилостното покачване на водата в наводнената кабина нямаше никаква промяна, никакъв признак на физическо движение — просто ъгълът на светлинния лъч от „Сафо II“, който нахлуваше през предните илюминатори, помръкна.

Мъркър скочи от леглото във водата — тя вече стигаше до гърдите му — и като в кошмарен сън закрачи мъчително към горните предни илюминатори, за да погледне в дълбините навън.

Изведнъж скованите му сетива бяха обзети от страх, какъвто му бе непознат дотогава. Очите му се разшириха и изцъклиха, ръцете му се свиха в юмруци от безсилие и отчаяние.

— О, боже! — извика силно той. — Те ни изоставят. Отписаха ни.

 

 

Сандекър загаси огромната си пура, която току-що бе запалил, и продължи да крачи по палубата. Радистът вдигна ръка и адмиралът се обърна в крачка и се приближи зад гърба му.

— Съобщение от „Сафо I“, сър — каза Кърли. — Приключила е с разполагането на зарядите.

— Предай й да се насочи към повърхността с максималната скорост, с която могат да я изкачат поплавъците й. Колкото по-високо се издигне, толкова по-малко ще бъде налягането върху корпуса й, когато се взривят експлозивите. — Адмиралът се извъртя и застана с лице към Пит, който не изпускаше от поглед четирите монитора, чиито камери и прожектори бяха монтирани на стратегически места около надстройката на „Титаник“. — Какво е положението?

— Дотук добро — отвърна Пит. — Ако уплътненията с мократа стомана издържат на сътресенията, имаме изгледи за успех.

Сандекър се загледа в цветните изображения и сбърчи чело, когато забеляза големите струи от мехури, които излизаха от пробития корпус на лайнера.

— Той губи много въздух — отбеляза адмиралът.

— Това е излишното налягане, което изтича от аварийните вентили — поясни бездушно Пит. — Ние превключваме от електролитните помпи обратно към компресорите, за да вкараме колкото се може повече допълнителен въздух в горните помещения. — Той млъкна, за да настрои изображението, после продължи: — Компресорите на „Каприкорн“ подават по двеста и осемдесет кубически метра въздух на час, така че няма да отнеме много време, докато се повиши налягането в корпуса с още четири килограма на сантиметър, което е напълно достатъчно, за да гръмнат аварийните вентили.

Дръмър се отдели от компютрите и бавно се приближи до тях, отметна поредица от цифри върху един бележник и рече:

— Доколкото приблизително успяхме да изчислим, деветдесет процента от корабните помещения не са наводнени. Главният проблем, както аз го виждам, е, че имаме по-голяма подемна сила от необходимата според компютрите. Ако и когато всмукването отслабне, параходът ще литне нагоре като хвърчило.

— „Сий Слъг“ току-що постави последния си заряд — съобщи Кърли.

— Кажи им да направят една обиколка около „Дийп Фадъм“, преди да тръгнат към повърхността — нареди Пит — и да опитат да влязат във визуална връзка с Мъркър и екипажа му.

— Остават единайсет минути — оповести Джордино.

— Какво, по дяволите, задържа още „Сафо II“? — попита Сандекър, без да се обръща конкретно към някого.

Пит вдигна поглед към Спенсър в другия край на помещението.

— Зарядите готови ли са за възпламеняване?

Спенсър кимна.

— Всяка редица е нагласена на различна предварителна честота. Трябва само да завъртим шайбата и те ще се задействат в съответната последователност.

— На какво да се обзаложим, че ще видим първо — носът или кърмата?

— В случая няма спор. Носът е забит с шест метра по-дълбоко в утайката отколкото руля. Аз разчитам на кърмата да се освободи, а после, като използва действието си на лост, да издърпа останалата част на кила. Той би трябвало да се издигне почти под същия ъгъл, под който е потънал — при условие че бъде благосклонен изобщо да се издигне.

— Сложен е и последният заряд — провлачено обяви Кърли. — „Сафо II“ е на път да се измъква.

— Някакви вести от „Сий Слъг“?

— Тя съобщи, че не е направила никаква визуална връзка с екипажа на „Дийп Фадъм“.

— Добре, предай й да се изпарява по-бързо към повърхността — каза Пит. — След девет минути възпламеняваме първата редица от експлозиви.

— Те са мъртви! — неочаквано изкрещя Дръмър с пресекващ глас. — Ние закъсняхме, всички са мъртви.

Пит направи две крачки и сграбчи Дръмър за раменете.

— Без истерии! Последното нещо, от което се нуждаем, е прибързани преценки.

Дръмър отпусна рамене, лицето му побледня и се вкамени от ужас. После той бавно кимна и тръгна с несигурна крачка към компютърното табло.

— Водата трябва да е вече на няколко педи от тавана на подводницата — обади се Джордино. Гласът му прозвуча с половин октава по-високо от нормалния му тон.

— Ако песимизмът се мереше с килограми, досега, момчета, да сте станали милионери — отбеляза сухо Пит.

— „Сафо I“ е стигнала до безопасната зона хиляда и осемстотин метра. — Съобщението дойде от оператора на хидролокатора.

— Една долу, остават още две — измърмори Сандекър.

Вече нямаше какво друго да правят, освен да чакат и останалите подводници да се издигнат над опасното ниво на приближаващите се ударни вълни. Изминаха осем минути, осем безкрайни минути, в които от челата на всички мъже закапа пот.

— „Сафо I“ и „Сий Слъг“ вече приближават безопасната зона.

— Какво е морето и времето? — поинтересува се Пит.

— Мъртво вълнение метър и двайсет, ясно небе, скорост на вятъра от североизток пет възела — отговори Фаркуър, метеорологът. — По-благоприятни условия от тези, здраве му кажи.

Известно време никой не проговори. После Пит се обади.

— Е, господа, часът настъпи. — Гласът му беше равен и спокоен, нито тонът, нито държането му издаваха загриженост. — Хайде, Спенсър, брой в обратен ред.

Спенсър започна да брои с ритмичността на часовник.

— Четиридесет секунди… петнадесет секунди… пет секунди… сигнално излъчване… старт. — После непоколебимо продължи направо към следващия ред на възпламеняване. — Осем секунди… четири секунди… сигнално излъчване… старт.

Всички се струпаха около телевизионните монитори и оператора на хидролокатора — единствената им връзка за момента с морското дъно. Първата експлозия причини само леко потреперване на палубите на „Каприкорн“ и силата на звука достигна до слуха им като далечна гръмотевица. Натрупаното им безпокойство можеше да се разреже с нож. Всеки поглед беше насочен право напред към мониторите, към трепкащите линии, които изкривяваха изображенията, когато зарядите експлодираха. Възбудени, напрегнати, вцепенени, с израз на мъже в очакване, които се боят от най-лошото, но се надяват на най-доброто, те стояха неподвижно, докато Спенсър продължаваше монотонното си обратно броене.

Разтрисането на палубата се почувства по-осезаемо, когато една ударна вълна, последвана от друга, се разби на повърхността на океана. После изведнъж всички монитори започнаха да примигват като калейдоскоп от смесена светлина и накрая потъмняха.

— По дяволите! — смотолеви Сандекър. — Загубихме картината.

— Вероятно сътресенията са разхлабили главния съединител на релето — предположи Гън.

Вниманието им мигом се насочи към екрана на хидролокатора, но малцина можеха да го наблюдават — операторът почти се бе залепил за стъклото и главата му го закриваше. Най-сетне Спенсър се изправи. Пое дълбоко дъх, извади носна кърпа от джоба на панталона и избърса лицето и врата си.

— Това е всичко, което параходът ни писа — съобщи той. — Няма нищо повече.

— Все още не е помръднал — обади се операторът на хидролокатора. — Големият Т още не е помръднал.

— Хайде, миличък! — примоли се Джордино. — Надигни си огромния задник!

— О, боже, мили боже — смотолеви Дръмър. — Всмукателните сили продължават да го задържат на дъното.

— Хайде, да те вземат дяволите — присъедини се Сандекър. — Надигни се… надигни се!

Ако беше по човешките възможности на съзнанието да повели на 46 328-тонна стомана да се освободи от прегръдката на гроба, който е заемала в продължение на седемдесет и шест дълги години, и да се върне отново към светлината на деня, то мъжете, струпани около хидроскопа, положително щяха да го направят. Но него ден нямаше да се яви психокинетичен феномен. „Титаник“ упорито стоеше заклещен на морското дъно.

— Гадна, плесенясала развалина! — обади се Фаркуър.

Дръмър закри лицето си с ръце, обърна се и с неуверена крачка излезе от помещението.

— Удсън от „Сафо II“ иска разрешение да слезе за бегъл поглед — съобщи Кърли.

Пит сви рамене.

— Получава разрешение.

Сандекър бавно и безсилно се отпусна на един стол.

— Колко ли ще струва провалът? — попита той.

Горчивият вкус на безнадеждността, връхлетял от безжалостната вълна на пълното поражение, изпълни помещението.

— И сега какво? — обади се Джордино, загледан с празен поглед в палубата.

— Това, за каквото сме дошли — отвърна уморено Пит. — Продължаваме със спасителната операция. Утре се залавяме отново с…

— Той помръдна!

Никой не реагира веднага.

— Той помръдна — повтори операторът на хидролокатора; гласът му трепереше.

— Сигурен ли си? — прошепна Сандекър.

— Залагам живота си.

Спенсър беше толкова изумен, че не можеше да говори. Само гледаше екрана на хидролокатора с пълно неверие. Накрая устните му се размърдаха.

— Последица от сътресенията! — каза той. — Последицата от сътресенията причини закъсняла реакция.

— Издига се — извика операторът на хидролокатора и удари юмрук в облегалката на стола си. — Тази приказна стара гемия се изтръгна от тинята. Тръгва нагоре.