Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (25)

23.

Септември 1987

Страховитата красота на съвършен, непрогледен мрак притискаше илюминатора и заличаваше всякаква връзка със земната действителност. Пълната липса на светлина, заключи Албърт Джордино, успя само за няколко минути да внесе в човешкото съзнание необяснимо разстройство. Той имаше чувството, че пада от огромна височина със затворени очи в безлунна нощ; пада през необятно черно пространство, без да изпитва ни най-малко вълнение.

Накрая капка пот се процеди от едната му вежда и опари лявото му око. Той се отърси от магията, избърса с ръкав лицето си, после се пресегна предпазливо към командния пулт, намиращ се непосредствено пред него, и започна да докосва различните, познати издутини, докато опипващите му пръсти намериха онова, което търсеха. Джордино перна нагоре превключвателя.

Вградените в корпуса на дълбоководната подводница светлини блеснаха и прорязаха с ярка ивица вечната нощ. Въпреки че тесните страни на светлинния сноп мигом се превърнаха в черно-сини, мъничките организми, плуващи покрай правия ярък блясък, отразяваха светлината на няколко метра над и под пространството на илюминатора. Джордино извърна лице, за да не замъгли дебелия плексиглас, изпусна дълбока въздишка и се облегна назад в тапицираното лоцманско кресло. Измина почти минута и едва тогава той се наведе над командното табло и започна отново да вдъхва живот на смълчания плавателен съд. Провери редиците от измервателни уреди, докато трепкащите стрелки бъдат коригирани до желаното от него положение, после огледа контролните лампички, за да се увери, че всички те подават мигащия си зелен сигнал за безаварийно действие и накрая включи отново електрическите системи на „Сафо I“. Джордино се извъртя с креслото и погледна безцелно през централната пътека към кърмата. За НЮМА това може и да беше най-новата и най-голямата изследователска подводница в света, но когато Ал Джордино я видя за първи път, оприличи цялостната й конструкция на гигантска пура върху кънка за лед.

„Сафо I“ не беше построена, за да съперничи на военните подводници. Тя беше работен плавателен съд. Нейната цел се свеждаше до научно изследване на океанското дъно и всеки неин квадратен сантиметър беше оползотворен така, че да настани удобно седемчленен екипаж и два тона океанографска изследователска апаратура и оборудване. „Сафо I“ никога нямаше да изстреля ракетен снаряд или да пресече океана със скорост седемдесет морски възела в час, но затова пък можеше да работи там, където никоя друга подводница не бе посмяла да се спусне — на 7000 метра под океанската повърхност. И все пак Джордино не се чувстваше напълно спокоен. Той погледна дълбокомера и трепна, като видя, че стрелката сочи близо 3800 метра. Налягането на водната маса се увеличаваше със скорост петнайсет паунда на квадратен инч на всеки трийсет фута. Отново примигна, когато пресметна наум приблизителния отговор — 6200 паунда на кв. инч, толкова беше налягането в момента върху червената боя на дебелата титанова обшивка на „Сафо I“.

— Какво ще кажеш за чаша прясна утайка?

Джордино вдигна поглед към сериозното лице на Омар Удсън, фотографа на мисията. Удсън беше с чаша димящо кафе в ръка.

— Завеждащият вентили и превключватели трябваше да е получил дажбата си от кафе точно преди пет минути — упрекна го Джордино.

— Съжалявам. Някой идиот изключи осветлението. — Удсън му подаде чашата. — Проверено ли е всичко?

— Бордът е наред — отвърна Джордино. — Дадох почивка на акумулаторната секция на кърмата. Ще прекъснем за осемнайсет часа централната секция.

— Извадихме късмет, че не бяхме понесени към някоя оголена скала, когато се спускахме.

— Ти явно се майтапиш. — Джордино се изхлузи надолу в седалката, присви очи и се прозя незабележимо без усилие. — От шест часа насам хидролокаторът не е открил скала по-голяма от бейзболна топка. Тук дъното е плоско като корема на приятелката ми.

— Искаш да кажеш като гърдите й — подметна Удсън. — Нали съм я виждал на снимка. — Той се усмихна, което беше рядко за него.

— Никой не е съвършен — отстъпи Джордино. — Но като се има предвид, че баща й е заможен разпространител на алкохол, мога да си затворя очите пред недостатъците й…

Той млъкна, като видя Руди Гън, командира на мисията, да надниква в лоцманската кабина. Беше нисък и слаб човек, с широко отворени очи, които, уголемени от очилата с рогови рамки, се взираха напрегнато над едър римлянски нос и му придаваха вид на недохранен бухал, готов за нападение. Видът му обаче лъжеше. Руди Гън беше сърдечен и любезен човек. Всеки, който беше служил под неговото ръководство, го уважаваше неимоверно.

— Вие двамата пак ли това чоплите? — усмихна се снизходително Гън.

— Все старата песен. — Удсън изглеждаше сериозен. — Той отново пощръкля за момичето си.

— Ами след петдесет и един дена в този полюшващ се килер дори и баба му ще му прости блясъка в очите. — Гън се наведе над Джордино и погледна през илюминатора. За няколко секунди само мътно синьо изпълни очите му, после постепенно, точно под „Сафо I“, успя да различи червеникавата тиня на горния пласт на дънната утайка. Яркочервена скарида, дълга малко повече от два сантиметра, се плъзна за миг през светлинния сноп и изчезна в тъмнината.

— Колко жалко, че не можем да излезем да се поразходим наоколо — каза Гън, отстъпвайки назад. — Да не говорим какво бихме открили навън.

— Същото, каквото ще откриеш и сред пустинята Мохаве — смотолеви Джордино. — Абсолютно нищо. — Той се пресегна и потупа един от измервателните уреди. — Само дето ще е по-студеничко. Отчитам въодушевяваща температура от градус и половина по Целзий.

— Мястото е страхотно да се види — отбеляза Удсън, — но не и да прекараш златните си години тук.

— Да се е появило нещо на хидролокатора? — поинтересува се Гън.

Джордино посочи с брадичка към голям зелен екран в средата на командното табло. Отразеното изображение на терена беше равно.

— Отпред и отстрани няма нищо. Профилът не е помръдвал от няколко часа.

Гън с отегчение свали очилата си и разтърка очи.

— Добре, господа, нашата мисия е почти към края си. Ще изчакаме още десет часа и потегляме към повърхността. — Почти като по навик той погледна към горното командно табло. — Корабът майка още ли е с нас?

— Да — кимна Джордино. — Спрял е там, горе.

Достатъчно му беше само да хвърли поглед към колебливата стрелка на преобразователя, за да се увери, че корабът майка, надводната плаваща база, непрестанно следи чрез хидролокатора си „Сафо I“.

— Свържи се — каза Гън — и съобщи на базата, че в нула девет нула нула часа започваме да се издигаме. Така ще имат достатъчно време да ни натоварят на борда и да изтеглят „Сафо I“ преди залез-слънце.

— Вече едва ли не забравих как изглежда залезът — измърмори Удсън. — На татенцето Удсън му дай да седи по-навътре от брега, за да хване тен и да се любува на великолепните създания по бикини. Тия дълбоководни странни чифлици вече не са за мен.

— Слава богу, че краят му се вижда — отбеляза Джордино. — Затворят ли ме още една седмица в този разтеглен кренвирш, и ще почна да си говоря с цветята в саксиите.

Удсън го погледна.

— Ние нямаме никакви цветя в саксии.

— Ами просто си представи картинката!

Гън се усмихна.

— Всички заслужаваме една хубава почивка. Вие, момчета, се справихте чудесно със задачата. С данните, които събрахте, ще отворите работа на лабораторията за дълго време напред.

Джордино се обърна, изгледа продължително Гън и бавно рече:

— Адски странна беше тази мисия, Руди.

— В какъв смисъл? — попита Гън.

— В смисъл на лошо подбрани изпълнители на ролите. Я погледни състава си. — Той посочи с ръка четиримата мъже, които работеха в кърмовата секция на подводницата: Бен Дръмър, възслаб южняк с характерния за Алабама гърлен провлачен говор, Рик Спенсър, нисък русокос калифорниец, който не спираше да си свирука през стиснати зъби, Сам Мъркър, толкова космополитен и погражданен, колкото някой брокер от Уолстрийт и Хенри Мънк — кротък мислител с унил поглед, на когото явно му се искаше да бъде където и да било другаде, само не и на „Сафо I“. — Ония шутове на кърмата, ти, Удсън и аз сме инженери, опитни механици. В групата няма доктор по философия.

— Първите хора на луната също не са били интелектуалци — възрази Гън. — За усъвършенстването на съоръженията са нужни именно опитни механици. Нека следващият курс бъде на океанографите. Колкото до нас, нашата мисия ще бъде вписана в книгите като огромно научно постижение.

— Лично аз — заяви надуто Джордино — не съм роден за герой.

— Нито аз, друже — добави Удсън. — Но не може да не признаеш, че това си струва повече, отколкото да продаваш застраховки за живот.

— На него му се изплъзва забавната страна на цялата тази работа — отбеляза Гън. — Помисли си само какви истории можеше да разказваш на приятелките си. Помисли си за възторга, изписан по хубавите им лица, когато им кажеш колко безпогрешно си управлявал най-голямата подводна сонда на века.

— Безпогрешно ли? — озадачи се Джордино. — Тогава, предполагам, ще ми кажеш защо правя кръгчета с това техническо чудо на петстотин мили встрани от първоначално определения ни курс?

— Заповеди. — Гън сви рамене.

Джордино го погледна.

— Ние трябваше да бъдем под водите на Лабрадорско море. В последния момент обаче адмирал Сандекър промени курса и ни накара да кръжим над дълбоководните равнини под водите на Гранд Банкс^[1] край Нюфаундленд. Пълно безсмислие.

Гън се усмихна с усмивка на сфинкс. Известно време никой от тримата не проговори, но на Гън не му трябваше подсилено извънсензорно възприятие, за да отгатне въпросите, които се въртяха в главите на двамата мъже. Те — в това беше сигурен — си мислеха същото, което си мислеше и той. И те като него се бяха върнали три месеца назад във времето и на три хиляди и двеста километра разстояние до главната квартира на НЮМА във Вашингтон, където адмирал Джеймс Сандекър, главният директор на Агенцията, беше описал най-невероятната подводна операция на десетилетието.

 

 

— Дявол го взел! — прогърмя гласът на адмирал Сандекър.

— Бих дал целия си годишен доход, само да можех да дойда с вас, момчета.

Метафори, присмя се в себе си Джордино. След Сандекър Ебенизър Скрудж пилееше пари като пиян моряк. Джордино се отпусна върху дълбокото кожено канапе и се заслуша в изложението на адмирала, изпускайки лениво кръгчета дим от огромната пура, която бе задигнал от кутията върху грамадното писалище на Сандекър, когато вниманието на всички бе приковано върху картата на Атлантическия океан на стената.

— Ето къде е. — Сандекър за втори път потупа шумно с показалката картата. — Това е течението Лорелай. То тръгва от западния край на Африка, следва средноатлантическия хребет на север, после завива на изток между Бафинова земя и Гренландия и накрая се влива в Лабрадорско море.

Джордино се обади:

— Аз нямам научна степен по океанография, господин адмирал, но Лорелай май че се слива с Гълфстрийма.

— Не съвсем. Гълфстриймът е повърхностна вода. А водите на Лорелай са най-студените и най-тежките сред световните океани и достигат средно четири хиляди и двеста метра в дълбочина.

— Значи Лорелай минава под Гълфстрийма — каза тихо Спенсър. Той проговаряше за първи път от началото на инструктажа.

— Това като че ли е по-приемливо. — Сандекър замълча за миг, усмихна се широко и продължи: — По същество океанът е съставен от два пласта — повърхностен или горен, стоплян от слънцето и силно разпенван от ветровете, и студен, много плътен пласт, обхващащ средните, дълбоките и дънните води. И тези два пласта никога не се смесват.

— Звучи доста потискащо и страшно — отбеляза Мънк. — Самият факт, че някой терк с чувство за черен хумор е кръстил течението на рейнска нимфа, която подмамвала моряците към скалите, ме кара да гледам на това място като на последното, което бих искал да посетя.

По устните на орловото лице на Сандекър се прокрадна мрачна усмивка.

— Трябва да свикнете с името, господа, защото тъкмо дълбоко в недрата на Лорелай ние ще прекараме петдесет дни. По-точно, вие ще прекарате петдесет дни.

— И какво ще правим там? — предизвикателно попита Удсън.

— Експедицията „По течението Лорелай“ е точно такава, както звучи. Вие ще слезете с дълбоководна подводница на осемстотин километра северозападно от брега на Дакар и ще почнете подводно кръстосване на течението. Главната ви задача ще бъде да извършвате контролни приемания и да изпробвате подводницата и нейните съоръжения. Ако не се появят неизправности, които да наложат прекъсване на мисията, ще трябва да излезете на повърхността приблизително в центъра на Лабрадорско море около средата на септември.

Мъркър тихичко се изкашля.

— Нито една подводница не е престоявала толкова дълго на такава дълбочина.

— Искаш да се откажеш ли, Сам?

— А… не.

— Експедицията е доброволна. Никой не ви кара насила да тръгнете.

— Но защо ние, господин адмирал? — Бен Дръмър изправи мършавото си телосложение от пода, където бе проснал удобно крака. — Аз съм корабен инженер. Спенсър тук е машинен инженер. А Мъркър е специалист по системите. Не виждам къде ни е мястото в тая работа.

— Всеки от вас е професионалист в своята област. Удсън е също така и фотограф. „Сафо I“ ще бъде оборудвана и с много фотографска техника. Мънк е най-добрият специалист по съставните части на уредите в Агенцията. Вие ще бъдете под ръководството на Руди Гън, който по един или друг случай командваше всеки изследователски кораб на НЮМА.

— Тогава от мен няма нужда — каза Джордино.

Сандекър изгледа кръвнишки пурата, щръкнала от устата на Джордино, позна, че е от личната му марка и погледна мъжа в очите с унищожителен поглед, който не бе удостоен с никакво внимание.

— Като заместник-директор на проектантския отдел в Агенцията ти ще поемеш цялата отговорност за мисията. Освен това ще свършиш и добра работа, като управляващ плавателния съд.

Джордино се усмихна лукаво и погледна адмирала.

— Моята книжка за правоуправление ми дава право да пилотирам самолети, а не подводници.

Адмиралът почти незабележимо се стегна.

— Просто ще трябва да се довериш на моята преценка, става ли? — каза Сандекър студено. — На всичкото отгоре онова, което има най-голямо значение, е, че вие сте най-добрият екипаж, с който разполагам в момента. Всички вие работихте заедно по време на експедицията по море Бофорт. Всички сте мъже с голям опит и характеристики за способност и находчивост. Можете да боравите с всеки уред, с всяка част от океанографската апаратура, изработена досега — ние ще предоставим на учените да анализират данните, които вие ще съберете. И както вече споменах, всички, естествено, сте доброволци.

— Естествено — повтори като ехо Джордино с безизразно лице.

Сандекър се върна при писалището си.

— Вдругиден ще се съберете и ще започнете процедурни тренировки със съоръженията на нашето пристанище Кий Уест. Самолетната компания „Пелхолм“ вече направи разширени проби под водата с подводницата, така че вашата грижа ще бъде само да се запознаете с апаратурата и инструкцията за експериментите, които ще провеждате по време на експедицията.

Спенсър подсвирна между зъби.

— Самолетна компания ли? Велики боже, какво знаят те за проектирането на дълбоководни подводници?

— За ваше успокоение — търпеливо продължи Сандекър — още преди десет години „Пелхолм“ насочи технологията си за въздушното пространство към акваторията. Оттогава насам те построиха четири подводни, свойствени за съответната околна среда лаборатории и две изключително сполучливи подводници за Военноморските сили.

— Дано да са сполучили и с тази — обади се Мъркър. — Ще изпадна в отчаяние, ако установя, че на четири хиляди метра почне да тече.

— Искаш да кажеш, ще се напикаеш от страх — измърмори Джордино.

Мънк разтърка очи, после се загледа в пода, сякаш виждаше морското дъно в килима. Когато заговори, произнасяше думите съвсем бавно.

— Наистина ли е толкова необходимо това пътуване, господин адмирал?

Сандекър тежко кимна.

— Да. Океанографите имат нужда от картина на структурата на дебита на Лорелай, за да обогатят знанията си по дълбокоокеанската циркулация. Повярвайте ми, тази мисия е толкова значима, колкото извеждането на човек в орбита около земята. Освен изпробването на най-съвременната подводница в света вие ще запаметите визуално и ще нанесете на карта район, който още не е бил виждан от човек. Отърсете се от съмненията си. „Сафо I“ има вграден в корпуса си всеки необходим за безопасността елемент, който науката може да създаде. Давам ви личната си гаранция за безопасно и удобно пътуване.

Лесно му е да го каже, помисли си вяло Джордино, нали той няма да е в нея.