Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (81)

78.

Той лежеше в единия ъгъл на трезора, със затворени и хлътнали навътре очи; кожата му беше черна, като старо катранено платно върху покрив на склад. Мускулната тъкан беше сгърчена върху скелета, а тялото от главата до петите беше покрито с плесен. Приличаше на мухлясало парче хляб. Само бялата коса и брадата му бяха изцяло запазени. Локва от лепкава течност се разстилаше около тленните останки и овлажняваше атмосферата, сякаш ведро с вода беше лиснато върху стените на трезора.

— Както и да е, той е още мокър — промърмори Кемпър, чието лице представляваше маска на ужаса. — Как е възможно това след толкова време?

— Съдържанието на водата съставлява повече от половината тегло на човешкото тяло — отвърна тихо Пит. — Просто не е имало достатъчно въздух, затворен в трезора, за да може да се изпари цялата течност.

Донър се извърна, отвратен от страховитата сцена.

— Кой ли е бил той? — успя да попита той, преборвайки се с напъна да повърне.

Пит погледна безстрастно към мумията.

— По моему ще открием, че името му е Джошуа Хейс Брюстър.

— Брюстър ли? — прошепна Сийграм и в очите му се изписа див страх.

— Защо не? — каза Пит. — Кой друг освен него е знаел за съдържанието на трезора?

Адмирал Кемпър поклати глава слисан от почуда.

— Можете ли да си представите — каза благоговейно той, — как ли е умирал в тази черна дупка, докато корабът е потъвал в дълбините на морето?

— Хич не ми трябва да се замислям за това — обади се Донър. — Достатъчно ми е, че ще имам най-малко един месец кошмари всяка нощ.

— Противно е наистина — произнесе с усилие Сандекър. Той огледа тъжното, разбиращо изражение по лицето на Пит. — Ти си знаел за трупа?

Пит кимна.

— Бях предупреден от капитан първи ранг Бигалоу.

Сандекър му хвърли изпитателен поглед, но си замълча и се обърна към един от корабостроителните работници.

— Обадете се в отдела за смъртни случаи и им кажете да дойдат да приберат това тук. После разчистете мястото и го охранявайте до второ нареждане.

Работниците нямаха нужда от допълнително подканяне. Изчезнаха от товарния трюм като по магия.

Сийграм сграбчи ръката на минералога със сила, която стресна Лъски.

— Е, Хърб, сега е твой ред.

Лъски влезе колебливо в кухината, прескочи мумията и отвори с лост единия от сандъците с руда. После инсталира съоръженията си и започна да анализира съдържанието. След известно време, което се стори цяла вечност на мъжете, които крачеха пред трезора, той вдигна поглед, а очите му изразяваха пълно недоумение.

— Това тук е напълно негодно.

Сийграм пристъпи по-близо.

— Я повтори.

— Напълно негодно е. Няма ни най-малка следа от бизаний.

— Провери друг сандък — задъхан от нетърпение го подкани Сийграм.

Лъски кимна и се зае с работата. Но същата история се повтори и със следващия сандък, и със следващия, докато съдържанието на всичките десет не беше разпръснато навсякъде.

Лъски изглеждаше така, сякаш беше получил апоплектичен удар.

— Боклук… чист боклук — заекна той. — Нищо, освен обикновен чакъл, какъвто можеш да намериш под всяка улична настилка.

Думите на смутения Лъски затихнаха и в трюма на „Титаник“ настъпи тежка, дълбока тишина. Пит безмълвно сведе поглед. Всички очи останаха приковани в натрошените камъни и счупените сандъци, а вцепенените им съзнания се опитваха да възприемат ужасяващата действителност, страшната, неопровержима истина, че всичко дотук — изваждането на лайнера, изтощителният труд, астрономическите суми, смъртта на Мънк и Удсън — е било за нищо. Бизаният не се намираше на „Титаник“ и никога не се е намирал тук. Те бяха жертви на чудовищно жестока шега, която някой им беше изиграл преди седемдесет и шест години.

Сийграм беше този, който най-накрая наруши тишината. В окончателното пламване на лудостта, той се захили в сивата светлина, хиленето му прерасна в смях, наподобяващ вика на вещаещия смърт дух, който се блъсна в стоманените стени. После той се втурна през вратата на трезора, грабна едно парче скална отломка и удари Лъски в слепоочието. Червени пръски обагриха жълтите дървени сандъци.

Обзет от пристъп на зловеща истерия, той продължи да се смее и когато се спъна и падна върху разложения труп на Джошуа Хейс Брюстър, и когато сграбчи мумифицираната глава и започна да я блъска в пода, докато тя се отскубна от врата и остана в ръцете му.

Както държеше гнусното, отблъскващо нещо пред себе си, обърканото съзнание на Сийграм изведнъж видя как почернелите, подобни на пергамент устни се разтварят в противна усмивка. Той напълно загуби самообладание. Паралелната депресия на Джошуа Хейс Брюстър се бе простряла през мъглявините на времето и остави на Сийграм призрачно наследство, което хвърли физика в зеещата паст на лудост, от която никога нямаше да се отърве.