Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (47)

44.

Пит седеше отпуснат на мястото си във влака и наблюдаваше безцелно как се изнизват околностите на Девъншир покрай прозореца на купето. Пътят се виеше успоредно на крайбрежието на Долиш. Малка флотилия от риболовни кораби бе потеглила по водите на Ламанша към сутрешния си улов. След малко заръмя и след като стичащите се по прозореца струйки замъглиха гледката, Пит отново извърна глава към списанието в скута си и запрелиства страниците, без всъщност да вниква в съдържанието им.

Ако преди два дни някой му беше казал, че временно ще се оттегли от спасителната операция, той щеше да го помисли за кръгъл глупак. Ако пък и бе му намекнал, че ще замине за Тийнмут, графство Девъншир, малко живописно градче на югоизточния бряг на Англия, с население от 12 260 души, за да вземе интервю от умиращ старец, той направо щеше да го помисли за луд.

Пит трябваше да благодари за това поклонение на адмирал Сандекър, който го нарече точно поклонение, когато го извика в щаба на НЮМА във Вашингтон. Поклонение пред последния жив, оцелял член на екипажа на „Титаник“.

— Не е нужно повече да спорим по въпроса — заяви недвусмислено Сандекър. — Заминаваш за Тийнмут.

— В това няма никакъв смисъл. — Пит крачеше нервно в кабинета и опитваше да забрави как месеци наред се бе мъчил да пази равновесие на „Каприкорн“. — Заповядвате ми да сляза на суша в критичен за спасителната операция момент, съобщавате ми за двама руски агенти с неизвестна самоличност, които имат картбланш да се мотат сред нас и да убиват членове на екипажа ми под личната закрила на ЦРУ и едновременно с това спокойно ми нареждате да замина за Англия, за да запиша предсмъртното свидетелство на някакъв си отколешен английски моряк.

— Този „отколешен английски моряк“ се оказа единственият член на екипажа на „Титаник“, който не е погребан.

— Ами операцията по изваждането на „Титаник“? — продължи да упорства Пит. — Компютрите сочат, че някъде до седемдесет и два часа корпусът му ще се отдели от дъното.

— Спокойно, Дърк. До утре вечер ти отново ще си стъпил на палубата на „Каприкорн“. Има достатъчно време до главното събитие. Междувременно Руди Гън може да се справи с всеки проблем, който възникне в твое отсъствие.

— Не ми предлагате голям избор — призна с жест на поражение Пит.

Сандекър се усмихна доброжелателно.

— Знам какво си мислиш… че си крайно необходим там. Е, имам добри вести за теб. В операцията участва най-добрият спасителен екипаж в света. Уверен съм, че те ще успеят да се справят без теб през следващите трийсет и шест часа.

Пит се усмихна, но лицето му не се развесели.

— Кога трябва да тръгна?

— В хангара на НЮМА в Дълес чака реактивен самолет „Лиър“. Той ще те закара до Ексетър. Оттам можеш да вземеш влак за Тийнмут.

— И къде да ви докладвам после, тук, във Вашингтон ли?

— Не, можеш да ми докладваш направо на борда на „Каприкорн“.

— На „Каприкорн“ ли? — погледна го изненадан Пит.

— Разбира се. Да не би да очакваш, че докато ти си отпочиваш сред английската природа, аз ще пропусна да видя прераждането на „Титаник“, в случай че той реши да се появи на повърхността преди определеното по графика време?

Този път Сандекър се усмихна сатанински. Позволи си го, защото само по този начин можеше да се въздържи да не прихне при вида на обидата и унинието, изписани по лицето на Пит.

Таксито, което Пит взе от гарата, пое по тесен път покрай речното устие към малко селце с изглед към морето. Той плати на шофьора, мина през порта, покрита с увивно растение и закрачи по пътека, оградена с розови храсти. На почукването му вратата отвори девойка с поглъщащи виолетови очи, грижливо сресана рижа коса и мек глас, в който се долавяше шотландски акцент.

— Добро утро, господине.

— Добро утро — отвърна той с леко кимване. — Казвам се Дърк Пит и…

— О, да. В телеграмата от адмирал Сандекър пише, че пристигате. Моля, заповядайте. Старши капитанът ви очаква.

Девойката беше облечена с прилежно изгладена бяла блуза, зелена вълнена жилетка и подходяща пола. Той я последва във всекидневната на селската къща. Стаята беше уютна и приятна, в камината гореше буен огън и ако Пит не знаеше, че собственикът е бивш мореплавател, пак нямаше да му е трудно да се досети. Модели на кораби изпълваха всички възможни рафтове, а четирите стени бяха обрамчени с поставени в рамки гравюри на ветроходни плавателни съдове. Пред прозореца бе поставен голям месингов телескоп, насочен към Ламанша, а щурвалът в единия ъгъл на стаята, чието дърво блестеше от лъскането му в продължение на часове, стоеше изправен така, сякаш чакаше някой отдавна забравен кормчия да го завърти макар и за миг.

— Както виждам, май че сте прекарали неприятна нощ — каза момичето. — Искате ли да закусите?

— Учтивостта ме кара да отклоня поканата, ала стомахът ми се бунтува да я приема.

— Американците са известни с големия си апетит. Щяхте да ме разочаровате, ако бяхте разрушили този мит.

— Тогава ще направя всичко възможно, за да поддържам традицията на янките, госпожице…

— Моля да ме извините. Казвам се Сандра Рос, правнучка на старши капитана.

— Изглежда, вие се грижите за него.

— Когато мога. Работя като стюардеса в Бристолската авиокомпания. Една жена от селото го наглежда, когато имам полет. — Тя му направи знак да я последва по коридора. — Докато чакате да хапнете нещо, можете да си поговорите с дядо. Той е много, много стар, но примира да чуе… направо изгаря от нетърпение да чуе всичко за опитите ви да извадите „Титаник“.

Момичето почука тихо на една врата и я открехна.

— Капитане, господин Пит е дошъл да те види.

— Ами покани го да влезе — отвърна сипкав глас, — преди да съм попаднал на подводна скала.

Тя се отдръпна встрани и Пит влезе в стаята. Капитан 1 ранг, сър Джон Л. Бигалоу, кавалер на ордена на Британската империя II степен, RD, офицер от военноморските войски (в запас), седеше подпрян в легло, наподобяващо легло в каюта, и оглеждаше Пит с дълбоки сини очи, очи, в които се долавяше отсенка на мечтателност към друга епоха. Няколкото кичура коса, както и брадата му, бяха чисто бели, а червендалестото му, загрубяло лице издаваше мореплавателя в него. Беше облечен с овехтял пуловер с висока яка под нощна риза, доста напомняща времето на Дикенс. Той протегна жилестата си ръка, непоклатима като скала.

Пит я пое и се удиви на здравото ръкостискане.

— За мен наистина е чест, капитане. Много съм чел за вашето героично спасение от „Титаник“.

— Пълни глупости — измърмори той. — И през двете световни войни бях торпилиран и носен по течението, а всеки ме пита само за нощта, прекарана на „Титаник“. — Старецът посочи един стол. — Не стойте там като голобрад младеж пред първото си пътуване по море. Сядайте, сядайте.

Пит откликна на поканата му.

— Разкажете ми сега за парахода. Как изглежда след всичките тези години? Когато служех на него, бях много млад, но все още помня всяка негова палуба.

Пит бръкна в горния джоб на сакото си и подаде на Бигалоу плик със снимки.

— Може би от тях ще добиете представа за сегашното му състояние. Правени са преди няколко седмици от една от нашите подводници.

Капитан Бигалоу си сложи очила за четене и започна да разглежда снимките. Корабният часовник до леглото му отмери няколко минути, в които старият мореплавател потъна в сломени за друго време. Накрая вдигна замислен поглед.

— Той беше единствен по рода си, единствен. Знам го от опит. Плавал съм с всички други: „Олимпик“… „Аквитания“… „Куин Мери“. Разбира се, те бяха изпипани и модерни за тяхното време, но не можеха да се мерят със старанието и майсторската изработка, залегнали в обзавеждането на „Титаник“ — разкошната ламперия и чудесните му кабини. Ех, той все още притежава силна магия, все още.

— С годините обаянието му расте — съгласи се Пит.

— Ето тук, тук — посочи точното място на една от снимките Бигалоу, — на покрива на офицерските помещения до отдушника на бакборда. Там стоях, когато той потъна под краката ми и аз бях изхвърлен във водата. — Дългите десетилетия като че ли се стопиха от лицето му. — О, колко студено беше морето нея нощ. Четири градуса под нулата.

През следващите десет минути той разказа за плуването си в ледените води; как като по чудо напипал въже, което го отвело към една преобърната спасителна лодка; за огромната тълпа от хора, борещи се за живота си; за сърцераздирателните викове, които пронизвали нощния въздух и бавно заглъхвали; за дългите часове, които прекарал вкопчен в кила на лодката и свит на кълбо от студ, заедно с още трийсет души, за вълнението, когато лайнерът на Кюнард „Карпатия“ се появил на хоризонта и ги спасил. Накрая старият човек въздъхна и погледна Пит над очилата си.

— Отегчавам ли ви, господин Пит?

— Ни най-малко — отвърна Пит. — Като слушам човек, който лично е преживял нещо, сякаш и аз самият го преживявам.

— Тогава ще ви разкажа друга история, та да видим какво ще кажете — продължи Бигалоу. — Досега с никого не съм споделял за последните си мигове, преди да потъне параходът. Дума не съм изрекъл при нито едно от разпитванията ми за потъването му както от страна на Сената на Съединените щати, така и от Британския дисциплинарен съд. Зъб не съм обелил и пред вестникарите или пред писателите, които вечно търсят някоя трагедия за книгите си. Вие, господине, сте първият и ще бъдете последният, който ще чуе историята от моите уста.

Три часа по-късно Пит седеше отново във влака на път за Ексетър, без да изпитва нито умора, нито изтощение. Чувстваше се особено възбуден. Сега „Титаник“, заедно със странната загадка, заключена в търбуха на товарен трюм №1, палуба Ж, му махаше по-явно от всякога. Саутби ли? — запита се Пит. Как ли ще се впише Саутби в цялата картина? Защото може би за петнайсети път той погледна към пакета, който капитан Бигалоу му беше дал. И никак не съжаляваше за пътуването си до Тийнмут.