Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (59)

56.

Спасителните влекачи на Американските военноморски сили „Томас Дж. Морс“ и „Самуел Р. Уолъс“ пристигнаха малко преди 15:00 часа и бавно започнаха да обикалят около „Титаник“. Огромните размери и особеното мъртвешко излъчване на корабокруширалия лайнер изпълниха екипажите на влекачите със същото благоговение, каквото бяха изпитали и спасителните екипи на НЮМА предишния ден.

След половинчасова проверка на външния му вид, влекачите се доближиха успоредно на големия ръждясал корпус и спряха сред бурните вълни с изключени двигатели. После, като по даден знак бяха спуснати катерите, появиха се капитаните им и се закатериха по бързо хвърлената стълба с дъсчени стъпала към закритата палуба на „Титаник“.

Лейтенант Джордж Ъпхил, капитанът на „Морс“, беше нисък, закръглен човек, с червендалесто лице и с огромни мустаци а ла Бисмарк, докато капитан трети ранг Скоти Бютера на „Уолъс“ имаше великолепна черна брадичка и почти опираше в тавана с ръста си от метър и деветдесет и седем. Нито единият, нито другият бяха от „изтупаните“ морски офицери. Те имаха вид и действаха точно като яките мъже от спасителните екипи, които не жалеха сили.

— Нямате представа колко се радваме да ви видим, господа — каза Гън, докато се ръкуваше с тях. — Адмирал Сандекър и нашият директор по специалните проекти господин Дърк Пит ви очакват в тъй да се каже работното ни помещение.

Капитаните последваха Гън нагоре по стълбите и по лодъчната палуба и оглеждаха, запленени като в транс, останките от някогашния красив параход. След като влязоха в гимнастическия салон, Гън ги представи на останалите.

— Направо не е за вярване — прошепна Ъпхил. — И в най-смелите си мечти не ми е минавало мисъл, че ще доживея да се разхождам по палубите на „Титаник“.

— Съвсем същото изпитвам и аз — добави Бютера.

— Ще ми се да ви разведа наоколо — каза Пит, — но всяка следваща минута увеличава риска да го загубим отново в морето.

Адмирал Сандекър им посочи една дълга маса, отрупана с метеорологични карти, планове и морски карти и всички се настаниха около нея с по чаша димящо кафе в ръка.

— В момента главното ни безпокойство е времето — рече той. — Най-неочаквано метеорологът ни на борда на „Каприкорн“ си въобрази, че е пророк на гибелта.

Пит разви голяма метеорологична карта и я опъна върху масата.

— Няма измъкване от лошите новини. Атмосферните условия се влошават бързо. За последните двайсет и четири часа барометърът спадна с повече от сантиметър. Сила на вятъра — четири, духа от север към североизток и се засилва. Това ни очаква, господа, да не се залъгваме. Ако не се случи чудо и ураганът Аманда не реши да направи бърз ляв завой в посока запад, утре по това време като нищо ще се озовем в предния му квадрант.

— Ураганът Аманда — повтори името Бютера. — Толкова ли е опасен?

— Нашият синоптик Джоуел Фаркуър ме увери, че и той, и колегите му не познават по-коварно приятелче от него — отвърна Пит. — Вече ни уведомиха, че силата на вятъра е петнайсет по скалата на Бофорт.

— Сила петнайсет ли? — изуми се Гън. — Боже мой, максимумът за ураган се счита сила дванайсет.

— Това, опасявам се — взе думата Сандекър, — се казва сбъдване на кошмара на всеки един от спасителния екип — да извади потънал кораб, само за да му бъде изтръгнат под носа от прищявка на времето. — Той погледна загрижено Ъпхил и Бютера. — Изглежда, пътуването ви ще се окаже напразно. Най-добре е да се върнете на корабите си и да бягате оттук.

— Да бягаме? Как ли пък не! — избоботи гласът на Ъпхил. — Та ние току-що дойдохме.

— Не бих казал нещо по-различно. — Бютера се усмихна и погледна Сандекър. — Ако се наложи, „Морс“ и „Уолъс“ мога да влачат самолетоносач по блато по време на торнадо. Те са построени да се движат, независимо от това какво ще им поднесе майката природа. Ако можем да хвърлим въже на борда на „Титаник“ и го вземем на буксир, вероятността да бъде изтеглен невредим е огромна.

— Да се тегли кораб с тегло четирийсет и пет хиляди тона през ураганната паст — възрази Сандекър — е повече от самохвалство.

— Никакво самохвалство не е. — Бютера отново стана напълно сериозен. — Ще вържем въже от кърмата на „Морс“ за носа на „Уолъс“ и нашата обединена сила може да тегли „Титаник“ по същия начин, по който локомотиви в тандем теглят товарна композиция.

— И то при деветметрови вълни, със скорост пет-шест възела — добави Ъпхил.

Сандекър погледна двамата капитани и ги остави да продължат.

Бютера беше неудържим.

— Това не са най-обикновени пристанищни влекачи, господин адмирал. Това са дълбоководни влекачи за океански спасителни операции, дълги са седемдесет и шест метра и имат двигатели с мощност пет хиляди конски сили, а всеки поотделно е в състояние да тегли двайсет хиляди тона мъртъв товар, със скорост десет възела в продължение на две хиляди мили, без да зарежда гориво. Ако в света има два влекача, които могат да теглят „Титаник“ по време на буря, то това са нашите.

— Оценявам ентусиазма ви — каза Сандекър, — но не поемам отговорността както за вашия, така и за живота на екипажа ви в това немислимо рисковано начинание. „Титаник“ ще трябва да устои на бурята, доколкото може. Заповядвам и на двама ви да си вървите и да се изтеглите в по-безопасен район.

Ъпхил погледна Бютера.

— Кажи ми, командире, кога за последен път не си се подчинил на пряка заповед от адмирал?

Бютера се престори на дълбоко замислен.

— Доколкото си спомням, днес на закуска.

— Колкото до мен и спасителния екип — обади се Пит, — ние радушно приветстваме вашата компания.

— На ваше разположение, сър — усмихна се Бютера. — Освен това адмирал Кемпър ми нареди или да докараме „Титаник“ до пристанище, или да си попълним документите за преждевременно пенсиониране. Аз лично избрах „Титаник“.

— Това е бунт — каза бездушно Сандекър, без обаче да прави опит да прикрие нотката на задоволство в гласа си, а и не му трябваше кой знае колко остро възприятие, за да проумее, че аргументът му послужи точно за определената от него цел. Той огледа всеки един с дълбоко проницателен поглед и добави: — Добре, господа, погребението е ваше. А сега, щом всичко е уточнено, залавяйте се със спасяването на „Титаник“.

Капитан Иван Пароткин стоеше на лявото крило на командния мостик на „Михаил Курков“ и оглеждаше небето през бинокъл.

Той беше строен мъж, среден на ръст, със запомнящо се лице, което рядко се усмихваше. Наближаваше шейсетте години, но оредяващата му коса още не бе почнала да сребрее. Дебел пуловер с висока яка покриваше гърдите му, а краката му бяха обути с плътни вълнени панталони и ботуши до коляното.

Първият офицер на Пароткин го докосна по ръката и му посочи небето над купола на огромния локатор на „Михаил Курков“. От североизток се зададе четиримоторен патрулиращ бомбардировач и се приближи дотолкова, че Пароткин можеше да види руските му опознавателни знаци. Самолетът като че ли пълзеше само с няколко мили над бавната си скорост, когато прелетя над главите им. После, изведнъж от подкоремната му част изскочи малък предмет и след секунди се разтвори парашут и започна да се полюшва над върха на предната мачта на кораба, докато накрая притежателят му цопна във водата на около двеста метра от десния борд на носа.

Докато малката лодка на „Михаил Курков“ се отдалечаваше и забиваше весла в огромните, широки вълни, Пароткин се обърна към първия си офицер.

— Веднага щом капитан Превлов се качи благополучно на борда, доведете го в каютата ми. — Той остави бинокъла върху парапета на мостика и изчезна надолу по стълбите.

Двайсет минути по-късно първият офицер почука на безупречно излъсканата махагонова врата, отвори я и отстъпи встрани, за да пропусне мъжа до него да мине. Новодошлият беше мокър до кости и солената вода, която капеше от него, образуваше локвички на пода.

— Капитан Пароткин.

— Капитан Превлов.

Мъжете, и двамата високообучени професионалисти, постояха известно време прави, като безмълвно се преценяваха един друг. Предимството беше на Превлов; той беше проучил служебното досие на Пароткин из основи. Пароткин, от своя страна, разполагаше само със славата и първите впечатления от мъжа срещу него, за да си състави заключение. Не беше убеден, че му харесва това, което вижда. Превлов се оказа прекалено красив, с прекалено лукав израз, за да грабне Пароткин с благосклонното чувство на сърдечност или доверие.

— Нямаме много време — заговори Превлов. — Дали да не минем направо на целта на моето посещение…

Пароткин го прекъсна с ръка.

— Всяко нещо по реда си. Първо ви трябва горещ чай и сухи дрехи. Доктор Роговски, нашият главен специалист, е горе-долу като вас на ръст и тегло.

Първият офицер кимна и затвори вратата.

— И така — продължи Пароткин, — сигурен съм, че човек с вашия ранг и положение не е рискувал живота си, скачайки с парашут в бурно море, само за да наблюдава атмосферните явления при ураган.

— Правилно. Личната опасност не е по вкуса ми. Като споменах за вкус, да имате случайно нещо по-силно за пиене на борда?

Пароткин поклати глава.

— Съжалявам, капитане, но аз съм привърженик на сух корабен режим. Признавам, това не се нрави на екипажа, но пък спестява някои неприятности.

— Адмирал Слоюк подметна, че сте образец на изпълнителността.

— Не обичам да изкушавам съдбата.

Превлов освободи от ципа парашутното си облекло и го остави да се свлече на пода.

— Опасявам се, капитане, че ще се наложи да направите изключение от правилото. Ние — вие и аз — така ще изкушим съдбата, както никога не е била изкушавана.