Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (78)

75.

Хиляди посрещачи задръстиха дока, където беше вързан „Титаник“. Тълпящите се като мравуняк маси се състояха от кореспонденти, национални величия, кордон от стреснати полицаи и множество непоканени, които се катереха по оградата на пристанищната работилница. Всички опити на охраната да въведе ред останаха напразни.

Цяла батарея от репортери и оператори нахлу по подвижното мостче и наобиколи адмирал Сандекър, който стоеше като победоносен Цезар на стъпалата на главното стълбище, което се издигаше в залата за приеми на палуба Д.

Това беше големият миг на Сандекър и дори впряг диви коне не бяха в състояние да го откъснат от „Титаник“ през този ден. Той никога не пропускаше възможността да направи добра реклама в името на Националната подводна и морска служба, а това беше случай, в който щеше да се постарае да извлече полза от всеки вестникарски ред, от всяка телевизионна секунда. Той омайваше репортерите с колоритни описания на подвизите на спасителния екип, гледаше право в подвижните камери и се усмихваше, усмихваше, усмихваше. Адмиралът беше в своя собствен рай.

Пит не даваше пет пари за фанфарите; точно в този момент неговата представа за рай беше душ и чисто, меко легло. Той си проправи път по мостчето надолу към дока и се смеси с тълпата. Мислеше, че почти се е измъкнал, когато един телевизионен коментатор се втурна напред и пъхна микрофон под носа му.

— Хей, приятелче, ти член ли си на спасителния екип на „Титаник“?

— Не, работя на пристанището — отвърна Пит, махайки като селяндур пред камерата.

Лицето на коментатора помръкна.

— Изключи, Джо — извика той на оператора си. — Попаднахме на лентяй. — После се обърна и се запромъква към кораба, като крещеше на тълпата да не настъпва кабела на микрофона му.

Шест преки по-нататък и половин час по-късно Пит успя да намери таксиметров шофьор, който беше заинтересуван повече от идеята да припечели нещо, отколкото да хвърля влюбени погледи към изваден от океана разбит кораб.

— Накъде? — попита шофьорът.

Пит се поколеба, погледна мръсната потна риза и панталоните под скъсаната си и не по-малко омърляна шуба. Нямаше нужда от огледало, за да види кървясалите очи и сенките си от недоспиване. Като нищо можеше да мине за истински бездомник от Бауъри^[1]. Но после си помисли: какво от това, по дяволите, та той току-що беше слязъл от презокеанския лайнер, който някога е бил най-престижният в света.

— Кой е най-луксозният и скъп хотел в града?

— „Пиър“, на Пето авеню и Шейсет и първа, но не е евтин.

— Тогава към „Пиър“.

Шофьорът огледа през рамо Пит и сбърчи нос. После сви рамене и се включи в движението. Отне му по-малко от половин час, за да стигне до тротоара пред „Пиър“, който гледаше към Сентръл парк.

Пит плати за таксито, влезе през въртящата се врата и се упъти към рецепцията.

Администраторът му отправи класическия поглед на отвращение.

— Съжалявам, сър — заговори високомерно той, преди още Пит да си е отворил устата. — Нямаме свободни стаи.

Пит беше наясно, че ако даде истинското си име, нямаше да минат и минути и тълпата репортери щеше да е открила къде се намира. Още не беше готов да се подложи на мъченията, до които води знаменитостта. Единственото, което искаше, беше непробуден сън.

— Аз не съм такъв, на какъвто ви изглеждам — каза Пит, като се опитваше да внесе нотка на възмущение в гласа си. — Аз по една случайност съм професор Р. Малкълм Смит, писател и археолог. Току-що слязох от самолета след четири месечни разкопки по Амазонка и нямах време да се преоблека. След малко ще пристигне от летището и помощника ми с багажа.

Администраторът веднага стана мек като памук.

— О, толкова съжалявам, професор Смит, не ви познах. Но въпреки това нямаме свободни стаи. Градът е пълен с хора, дошли да видят пристигането на „Титаник“. Сигурен съм, че разбирате.

Изигра го великолепно. Не беше повярвал на нито една дума от измислената история на Пит.

— Аз гарантирам за професора — каза глас зад Пит. — Дайте му най-хубавия апартамент и го пишете за сметка на този адрес.

Една карта беше подхвърлена върху плота. Администраторът я вдигна, прочете я и светна като римски свещник. После постави с претенциозен жест регистрационна карта пред Пит и му подаде ключа с ловкостта на фокусник.

Пит бавно се извърна и се оказа срещу лице, не по-малко уморено и изпито от неговото. Устните бяха извити в разбираща усмивка, но очите гледаха с угасналия и празен поглед на мъртвец. Мъжът беше Джийн Сийграм.

— Как успя да ме откриеш толкова бързо? — попита Пит.

Той лежеше във ваната и отпиваше водка с лед. Сийграм беше седнал срещу него върху тоалетната чиния.

— Не стана нужда да напрягам интуицията си — отвърна той. — Видях те да напускаш пристанището и те проследих.

— Мислех, че в момента танцуваш на „Титаник“.

— Корабът не означава нищо за мен. Единствената ми грижа е бизаният в трезора му, а ми казаха, че по-рано от четирийсет и осем часа той няма да бъде закаран на сух док, за да бъдат разчистени отпадъците в товарния трюм.

— Тогава защо не си починеш тия дни и не се позабавляваш. Само след няколко седмици проблемът ти ще бъде решен. Сицилианският проект ще слезе от чертожните маси и ще стане действаща реалност.

Очите на Сийграм се затвориха за миг.

— Исках да говоря с теб — каза тихо той. — Да говоря с теб за Дана.

О, господи, помисли си Пит, започна се! Как да стоиш с открито лице пред мъжа, с чиято съпруга си се любил. До този момент единственото, което можеше да направи, е да поддържа безразличен тон по време на разговора.

— Как се оправя тя след всичко, което преживя?

— Добре, предполагам — сви рамене Сийграм.

— Предполагаш? Но тя напусна кораба още преди два дни с хеликоптер на военноморските сили. Не си ли я виждал, откакто е на брега?

— Не желае да ме види… казва, че всичко между нас е свършено.

Пит съзерцаваше водката в чашата си.

— Значи дойде време за сантименталности. Е добре, на кого му е притрябвала? Ако бях на твое място, Сийграм, щях да си намеря най-скъпата проститутка в града, да й платя от правителствената сметка за разходи и да забравя за Дана.

— Ти не разбираш. Аз я обичам.

— Господи, говориш с думи като от писмо до Ан Ландърс. — Пит посегна към бутилката върху покрития с плочки под и освежи питието си. — Виж какво, Сийграм, под надутата си, глупава фасада ти си съвсем свястно момче. И кой знае, може и да влезеш в историята като велик състрадателен учен, спасил човечеството от ядрено унищожение. Все още изглеждаш достатъчно добре, за да привлечеш една жена и с охота бих се обзаложил, че като опразниш бюрото си във Вашингтон и прочувствено се сбогуваш с държавната служба, ще бъдеш и богат. Така че не очаквай от мен сълзи и цигулки, плачещи за изгубената любов. Ти успя.

— Но как да ми е добре без жената, която обичам?

— Виждам, че нищо не си разбрал. — Пит беше изпил една трета от бутилката и по тялото му се разливаше приятна топлина. — Защо се захвърляш на боклука заради една фуста, която си мисли, че е открила извора на младостта. Като си е отишла, отишла си е. Мъжете се връщат лазейки, а не жените. Те се инатят. Няма на света мъж, който да не е вкаран в гроба от жена. Забрави Дана, Сийграм. Има милиони други риби в реката. Ако имаш нужда от фалшивата сигурност на чифт цици, които да ти оправят леглото и да ти приготвят вечеря, наеми си прислужничка, ще ти излезе по-евтино и ще си имаш много по-малко неприятности с течение на времето.

— Ти май се мислиш за Зигмунд Фройд — каза Сийграм и стана от тоалетната чиния. — За теб жените не означават нищо. Представата ти за красива връзка е да имаш любовна история с бутилката. Ти си далече от нещата от живота.

— Така ли? — Пит се изправи във ваната и отвори вратичката на шкафчето за лекарства така, че Сийграм да може да види отражението си в огледалото. — Я се виж добре. Това именно е лице на мъж, който е далеч от нещата от живота. Зад тези очи се крие човек, подвластен на хиляди демони, които сам си е създал. Ти си болен, Сийграм, умствено болен от проблеми с преувеличени от теб пропорции. Изоставяйки те, Дана само подсилва дълбоката ти депресия. Ти не я обичаш толкова, колкото си мислиш. За теб тя е само символ, само опора, на която се облягаш. Погледни изцъклените си очи, погледни отпусната кожа около устните ти. Върви при психиатър, и то колкото се може по-скоро. Помисли веднъж и за Джийн Сийграм. Забрави за спасяването на света. Време е да спасиш себе си.

Лицето на Сийграм пламна от ярост. Той сви юмруци и се разтрепери. Тогава огледалото пред очите му се замъгли — не отвън, а отвътре, и там бавно изплува друго лице. Странно лице, със същите преследвани от духове очи.

— Господи, не… това е той!

— Кой той?

— Той! Джошуа Хейс Брюстър! — Сийграм заби юмруци в огледалото, счупи го и изхвърча от стаята.