Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Raise the Titanic!, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Да извадим „Титаник“

ИК „Димант“, Бургас

Редактор: Тодор Димов

Коректор: Росица Спасова

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 954-8472-38-4

История

  1. — Добавяне

12.

Дирекцията на секцията „Мета“ беше забутана в една безлична стара сграда до двора на Военния корабостроителен завод във Вашингтон. Огромна табела с букви, олющени от двойната яростна атака на лятото — жегата и влагата, скромно представяше сградата като фирма за товарни коли и складове „Смит“.

Товарните площадки изглеждаха напълно достатъчни; на съответните места бяха струпани сандъци и щайги, а товарните камиони, паркирани в двора зад висока ограда и обърнати към автомобилното движение по Сюитланд Паркуей, по нищо не се различаваха от всяка друга товарна кола в движение. Само при по-внимателно вглеждане би се забелязало, че това са стари, запуснати превозни средства без двигатели и потънали в прах, неизползвани кабини. Гледката би стоплила душата на всеки филмов сценограф.

Джийн Сийграм прочете предложенията за покупки на недвижими имоти за монтиране на съоръженията за Сицилианския проект. Общо четирийсет и шест на брой. Най-много се предлагаха по северната канадска граница, следвани от тези по Атлантическото крайбрежие. Тихоокеанският бряг разполагаше с осем обекта, а по границата над Мексико и Мексиканския залив се предоставяха само четири. Сделките бяха минали гладко; във всяка от тях купувачът се представяше като пълномощник на Управлението по енергийни проучвания.

Нямаше причина да възникнат подозрения. Цялостният външен вид на съоръженията беше конструиран така, че да приличат на малки транслационни електростанции. Погледнати отвън, дори и най-бдителното око не би се усъмнило в тях.

Вече преглеждаше сметките по изграждането им, когато частният му телефон иззвъня.

— Сийграм слуша.

— Здравейте, господин Сийграм.

— Кой се обажда?

— Майор Макпатрик, от канцеларията на Военния архив. Помолихте ме да ви се обадя на този телефон, ако открия нещо за рудокопач на име Джейк Хобарт.

— О, да, извинете, нещо се бях разсеял.

Сийграм почти си представи как изглежда човека от другата страна на линията — под трийсет години, до такава степен го издаваше младежкият му глас и начинът, по който изяждаше някои срички. Вероятно до четирийсет и петата си годишнина щеше да стане генерал, при положение че си създаде необходимите връзки, докато завежда отдел в Пентагона.

— Какво ще ми кажете, господин майор?

— Открих въпросния човек. Цялото му име е Джейсън Кливланд Хобарт, роден на 23 януари 1874 година във Винтън, Айова.

— Е, поне годината съвпада.

— И професията — бил е рудокопач.

— Нещо друго?

— През май 1898 година се е записал в армията и е служил в Първи колорадски доброволен полк във Филипините.

— Колорадски ли казахте?

— Точно така, господине. — Макпатрик замълча и Сийграм чу в слушалката шум от прелистване на хартия. — Хобарт е имал чудесно военно досие. Бил е произведен в чин сержант, раняван е сериозно в битката с филипинските метежници и два пъти е бил награждаван с ордени за храброст.

— Кога се е уволнил?

— В ония години се е казвало „демобилизирал“ — поясни с гордост от познанията си Макпатрик. — Хобарт е напуснал армията през октомври 1901 година.

— Това ли ви е последното сведение за него?

— Не. Вдовицата му продължава да получава пенсия…

— Почакайте — прекъсна го Сийграм. — Жива ли е все още вдовицата му?

— Да. Тя всеки месец получава редовно като по часовник пенсия от петдесет долара и четирийсет цента.

— Тя трябва да е вече над деветдесет години. Не е ли малко необичайно да се плаща пенсия на вдовица на ветеран от Испанско-американската война? Че тия вдовици не са ли вече в гроба?

— О, не всички. Ние продължаваме да изплащаме стотици пенсии на вдовиците на загиналите в Гражданската война. Нито една от тях не е била родена, когато генерал Грант е превзел Ричмънд. Браковете между мили девойки и възрастни беззъби ветерани от Републиканската армия е било нещо обичайно в ония години.

— А пък аз мислех, че една вдовица има право на пенсия само ако съпругът й е загинал по време на война.

— Това не е задължително — отвърна Макпатрик. — Правителството изплаща две категории пенсии. Едната е при смърт по време на служба, което, разбира се, включва смърт по време на битка, тежко заболяване или нараняване, получено по време на службата между определени дати, гласувани от Конгреса. Втората е при смърт след уволнение от армията. Ето вие например. Вие сте служили във флотата по време на Виетнамската война между датите, постановени специално за този военен конфликт. Това означава, че ако ви бутне камион, настоящата ви или която и да е бъдеща съпруга, ще получава малка пенсия в продължение на четирийсет години оттогава нататък.

— Ще отбележа това в завещанието си — вметна Сийграм, изпълнен с неприятното чувство, че досието му се намира там, където всеки канцеларски плъх в Пентагона може да има достъп до него. — Да се върнем към Хобарт.

— Ето че стигнахме до странно недоглеждане от страна на Военния архив.

— Недоглеждане ли?

— Да. Във военните формуляри на Хобарт е пропуснато да се впише повторното му постъпване в армията, а в същото време той се води „загинал в служба на родината“. Никъде не е упомената причината за смъртта му, само датата… 17 ноември 1911 година.

Сийграм изведнъж се изправи в стола си.

— Научих от достоверен източник, че Джейк Хобарт е починал като цивилен на 10 февруари 1911 година.

— Както вече ви казах, не е упомената причината за смъртта му, но ви уверявам, че Хобарт е починал като войник, а не като цивилен, на 17 ноември. В досието му има писмо с дата 25 юли 1912 година, подписано от Хенри Л. Стимсън, секретар на Военното министерство по времето на президента Тафт, с което той нарежда да бъде отпусната пълна вдовишка пенсия на вдовицата на сержант Джейсън Хобарт до края на живота й. Как Хобарт е привлякъл вниманието лично на военния секретар остава загадка, но пък не оставя почти никакво съмнение относно положението, което е заемал нашият човек. Само един прославен войник може да заслужи подобна привилегия, а не въглекопач.

— Той не е бил въглекопач — възрази Сийграм.

— Е добре де, какъвто и да е бил.

— Имате ли адреса на госпожа Хобарт?

— Да, тук е някъде. — Макпатрик се умълча за миг. — Госпожа Аделин Хобарт, Кале Арагън, 261-В, Лагуна Хилс, Калифорния. Тя е в един от онези благоустроени пансиони за стари хора по крайбрежието, близо до Лос Анджелис.

— Това ми е достатъчно — каза Сийграм. — Много благодаря за помощта ви, господин майор.

— Неприятно ми е да ви го кажа, господин Сийграм, но ми се струва, че в случая става дума за двама различни мъже.

— Може би сте прав — отвърна Сийграм. — Изглежда, съм попаднал на грешна следа.

— Ако мога с още нещо да ви помогна, моля, не се колебайте да ми се обадите.

— Обезателно — смънка Сийграм. — Още веднъж ви благодаря.

След като затвори телефона, Сийграм обгърна с ръце главата си и се отпусна в стола. Може би цели две минути остана така, без да помръдне. После сложи ръце върху бюрото и разтегли устни в широка, самодоволна усмивка.

Възможно е да са съществували двама различни мъже с едни и същи фамилни имена и година на раждане, които да са работили в един и същ щат и да са имали една и съща професия. Тази част от загадката може и да е съвпадение. Но не е съвпадение връзката, славната връзка, криеща огромен риск, но обещаваща огромен успех — 365 на 1 — която мистериозно свързва двамата мъже и ги слива в един — протоколираната смърт на Хобарт и старият вестник, намерен от Сид Коплин в планината Бедная в мината, носеха една и съща дата: 17 ноември 1911 година.

Той натисна бутона на интеркома за секретарката.

— Барбара, свържи ме с Мел Донър в Денвър, хотел „Браун Палас“.

— Какво съобщение да оставя, ако го няма?

— Предай да му кажат да ми се обади на частния телефон, когато се върне.

— Разбрано.

— И още нещо, резервирай ми място за първия утрешен самолет на „Юнайтед“ за Лос Анджелис.

— Да, сър.

Сийграм изключи апарата и се облегна замислен назад в стола. Аделин Хобарт, над деветдесетгодишна. Помоли се на Бога да не е изкуфяла.