Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (28)

26.

Отначало Джон Воугъл се отнесе към корнета просто като с поредния предмет за реставрация. По форма той съвсем не представляваше някаква рядкост. В конструкцията му нямаше нищо, което да привлече вниманието на някой колекционер. В момента състоянието му не можеше да привлече ничие внимание. Клапите му бяха ръждясали и здраво затворени; месингът беше обезцветен от натрупана особен вид мръсотия, а калта, запушила вътрешността на тръбите му, излъчваше противна миризма на риба.

Воугъл реши, че корнетът е недостоен за вниманието му; щеше да го даде на някой от помощниците му да го възстанови. Екзотичните инструменти — на тях именно Воугъл обичаше да възвръща първоначалното им състояние: древни китайски и римски тромпети с дълги, прави тръби и пронизителни тонове; износени стари хорни на ранните джазови величия; инструменти с прикрепено към тях късче история — тях Воугъл възстановяваше с търпението на часовникар, като неуморно влагаше майсторството си, докато предметът не заблестеше като нов и не засвиреше с брилянтно чисти тонове.

Той уви корнета в стара калъфка за възглавница и го остави до отсрещната стена на канцеларията си.

Апаратът „Ексикютоун“ върху бюрото му тихо иззвъня.

— Да, Мери, какво има?

— На телефона е адмирал Джеймс Сандекър от НЮМА. — Гласът на секретарката му стържеше по интеркома като нокти върху черна дъска. — Казва, че е спешно.

— Добре, свържи ме. — Воугъл вдигна слушалката. — Джон Воугъл слуша.

— Господин Воугъл, обажда се Джеймс Сандекър.

Фактът, че Сандекър бе набрал лично номера и не се перчеше със званието си, направи впечатление на Воугъл.

— Да, господин адмирал, с какво мога да ви услужа?

— Получихте ли го?

— Какво да съм получил?

— Една стара тръба.

— А, корнетът — сети се Воугъл. — Тази сутрин го намерих на писалището си без никакви пояснения. Предположих, че е дарение за музея.

— Моите извинения, господин Воугъл. Трябваше да ви предупредя, но бях претрупан с работа.

Искрено извинение.

— С какво мога да ви помогна, господин адмирал?

— Ще ви бъда признателен, ако можете да изследвате това нещо и да ме уведомите какво сте узнали за него. Дата на производство и тъй нататък.

— Поласкан съм, сър. Но защо точно аз?

— След като сте главен уредник на залата за музика към вашингтонския музей, естествено е да се обърна към вас. Освен това наш общ приятел ми каза, че светът е загубил още един Хари Джеймс, когато сте решил да станете учен.

Боже мой, помисли си Воугъл, той има предвид президента. Още една точка в полза на Сандекър. Явно има силни връзки.

— По това може да се спори — рече Воугъл. — Кога искате да ви представя доклада си?

— Във възможно най-кратък и удобен за вас срок.

Воугъл се усмихна под сурдинка. Учтивата молба си заслужаваше допълнителни усилия.

— Най-много време ще отнеме процесът на галванизация, за да се премахне корозията. С малко късмет, до утре сутринта ще мога да ви кажа нещо.

— Благодаря ви, господин Воугъл — бързо каза Сандекър. — Много съм ви задължен.

— Разполагате ли с някакви сведения относно как и къде сте намерили корнета, които могат да ми помогнат?

— Предпочитам да не ви казвам. Моите хора биха искали да узнаят мнението ви без никакво внушение или упътване от наша страна.

— Искате да сравните моите открития с вашите, така ли?

Гласът на Сандекър долетя остро през слушалката.

— Просто искаме да потвърдите нашите надежди и очаквания, господин Воугъл, нищо повече.

— Ще направя всичко възможно, господин адмирал. Дочуване.

— Успех!

Воугъл остана няколко минути загледан в калъфката за възглавница в ъгъла и с ръка върху телефона. После натисна бутона на „Ексикютоун“-а.

— Мери, не ме свързвай с никого до края на деня и поръчай да ми донесат средно голяма пица с канадски бекон и два литра бургундско „Гало“.

— Пак ли ще се затворите в тая мухлясала стара работилница? — изстърга от апарата гласът на Мери.

— Да — въздъхна Воугъл. — Очертава се дълъг ден.

Най-напред Воугъл направи няколко снимки на корнета от различен ъгъл. После записа в един голям бележник размерите, общото състояние на видимите части и степента на потъмняването и на чуждата материя, напластена по повърхността. Вече гледаше на корнета с повишен професионален интерес. Оказа се първокласен инструмент; месингът беше от добро търговско качество, а малките отвори на тялото и клапите говореха, че е бил изработен преди 1930 година. Той установи, че онова, което бе помислил за ръжда, е само твърд налеп от кал, който се отлюспваше с леко натискане на гумената лъжица.

После Воугъл накисна инструмента във вода, омекотена с разреден калгон, като леко разбъркваше течността и сменяше от време на време съда, да отмие мръсотията. До полунощ той разглоби целия корнет. Тогава се залови със скучната работа да почиства металните повърхности с лек разтвор на хромова киселина, за да възстанови блясъка на месинга. Полека-лека, след няколко изплаквания, върху тялото започна да се появяват няколко богато украсени букви, вплетени в спираловиден орнамент.

— Господи! — възкликна на глас Воугъл. — Това е представителен модел.

Той взе лупата и огледа надписа. Когато остави увеличителното стъкло и посегна към телефона, ръцете му трепереха.