Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (55)

52.

Сутрешното слънце вече пръскаше лъчите си над източния хоризонт, когато Сандекър скочи от пилотската кабина на вертолета и мина наведен под въртящите се витла, придържайки с ръка шапката си. Ръчните прожектори все още осветяваха надстройката на пострадалия лайнер, а по палубите бяха пръснати сандъци с инструменти за различни етапи на монтаж. Цялата нощ Пит и екипът му бяха работили робски, напрягайки се като бесни да организират спасителните операции.

Руди Гън го поздрави изпод един ръждясал вентилатор.

— Добре дошъл на борда на „Титаник“, адмирале — усмихна се Гън. Тази сутрин като че ли всички от спасителната флотилия изглеждаха усмихнати.

— Как е положението?

— Спокойно засега. Пуснем ли в действие помпите, ще можем да изправим наклона му.

— Къде е Пит?

— В гимнастическия салон.

Сандекър спря в крачка и се вгледа в Гън.

— В гимнастическия салон ли каза?

Гън кимна и посочи към отвора в една от отвесните стени, чиито назъбени краища напомняха за работата на ацетиленовата горелка.

— Влезте оттук.

Помещението беше широко четири и половина метра и дълго дванайсет метра и бе заето от цяла дузина мъже, всеки от които бе толкова погълнат от работата си, че сякаш нехаеше за странния комплект от старинни и покрити с ръжда уреди, монтирани на пода, застлан с линолеум, който някога е бил цветен. Сред тях имаше приспособление за гребане, причудливи на вид неподвижни велосипеди, свързани с голям кръгъл часовник за отчитане на разстоянието, закачен на стената, няколко механични коня с изгнили кожени седла и един друг уред, за който Сандекър беше готов да се закълне, че прилича на механична камила и който, както се увери после, се оказа точно това.

Спасителният екипаж вече бе оборудвал помещението с радиопредавател и приемник, с три преносими електрически генератора, захранвани с газ, същинска малка гора от прожектори върху стативи, компактен малък камбуз а ла Рюб Голдбърг^[1], цял куп бюра и маси от разглобяеми алуминиеви тръби, сандъци и няколко походни легла.

Когато Сандекър се приближи, Пит, Дръмър и Спенсър бяха скупчили глави и изучаваха изрязан чертеж на лайнера.

Пит вдигна поглед и махна за поздрав.

— Добре дошъл на Големия Т, адмирале — сърдечно каза той. — Как са Мъркър, Киъл и Чавез?

— Настанени са благополучно в лазарета на „Каприкорн“ — отвърна Сандекър. — Едва-що се възстановиха и вече молят доктор Бейли да ги върне на работа. Молба, ще добавя аз, отправена все едно към стена. Бейли настоява да останат под наблюдение още двайсет и четири часа — иди и разубеждавай човек с неговия ръст и решителност. — Сандекър подуши въздуха и сбърчи нос. — Божичко, каква е тази миризма?

— На плесен — отвърна Дръмър. — Просмукала се е във всяко ъгълче и пукнатина. Няма отърване от нея. И е само въпрос на време, преди мъртвият морски свят, който съпътства корабокруширалия лайнер, да започне също да смърди.

Сандекър обхвана с жест на ръката помещението.

— Приятно местенце сте си намерили — отбеляза той, — но защо избрахте за подготвителната работа гимнастическия салон, а не мостика?

— Нарушихме традицията от практическа гледна точка — отвърна Пит. — Мостикът не върши никаква работа при мъртъв кораб. От друга страна, гимнастическият салон се намира в средата на кораба и предоставя еднакъв достъп както до носа, така и до кърмата. Освен това е в близост и до приспособената за вертолета площадка на покрива на салона на първа класа. Колкото по-близо се намира техниката ни, толкова по-продуктивно ще работим.

— Не можех да не попитам — каза сериозно Сандекър. — А сам трябваше да се досетя, че не сте избрали този музей на механичната чудовищност просто за да подготвите програма за физически упражнения.

Нещо в купчината от прогизнали останки до стената в дъното на гимнастическия салон привлече вниманието на адмирала и той се запъти натам. Постоя известно време, загледан мрачно в остатъци от скелет на някогашен пътник или член на екипажа на „Титаник“.

— Интересно, кой ли е бил този нещастник?

— Вероятно никога няма да узнаем — рече Пит. — Положително всички зъболекарски протоколи от 1912 година отдавна са унищожени.

Сандекър се наведе и огледа костите на таза.

— Мили боже, това е било жена!

— Пътничка или от първа класа, която е предпочела да изостане по-назад, или пък от трета класа, която се е качила на лодъчната палуба, след като всички спасителни лодки са били вече хвърлени във водата.

— Открихте ли други тела?

— Бяхме прекалено заети, за да си позволим продължителни проучвания — отвърна Пит. — Но един от хората на Спенсър съобщи за още един скелет, намерен до камината в общия салон.

Сандекър посочи с брадичка отворена врата.

— Накъде се отива оттам?

— Към главното стълбище.

— Я да хвърлим по един поглед.

Двамата изкачиха площадката на стълбището над фоайето на палуба А. По стъпалата бяха струпани в безпорядък няколко кресла и дивана, паднали при потъването на носовата част на парахода. Перилата с изящните си, плавни линии все още изглеждаха здрави и невредими, а стрелките на бронзовия часовник бяха замръзнали на 2:21. Мъжете продължиха надолу по затлачените от тиня стълби и влязоха в един от коридорите, водещ към самостоятелните кабини. Поради липса на външно осветление в обстановката имаше нещо зловещо. Плесенясала и паднала ламперия, прекатурени и разместени мебели изпълваха всяка кабина. Беше толкова тъмно, че не можеше да се различи никаква подробност и те продължиха по коридора. След няколко крачки пътят им бе препречен от стена от съборетини, което ги принуди да се върнат обратно в гимнастическия салон.

Тъкмо прекрачиха прага и наведеният над радиоапарата мъж се обърна. Беше Ал Джордино.

— Чудех се къде изчезнахте вие двамата. Хората от петролната компания „Уран“ питат за подводницата си.

— Предай им, че ще си получат тяхната „Дийп Фадъм“ от носовата палуба на „Титаник“ веднага щом го извадим на сух док в Ню Йорк — нареди му Пит.

Джордино кимна и се обърна отново към радиото.

— Оставете търговците да се вайкат за скъпата си собственост при такъв забележителен случай — рече Сандекър. — Та, като стана дума за забележителен случай, иска ли някой от вас, господа, да ознаменуваме този случай с глътка алкохол?

— Алкохол ли казахте? — вдигна очаквателен поглед Джордино.

Сандекър бръкна под сакото си и извади две шишета.

— После да не кажете, че Джеймс Сандекър не се грижи за персонала си.

— Пази се от подаръци, дадени от адмирали — измърмори Джордино.

Сандекър му хвърли отегчен поглед.

— Колко жалко, че мина времето, когато можеше да хвърлиш някого в морето.

— Или да го влачиш под кила — добави Дръмър.

— Обещавам никога вече да не се надсмивам на нашия водач. При условие обаче, че непрекъснато ме държи на градус — заяви Джордино.

— Малка е тая цена — въздъхна Сандекър. — Изберете си отрова, господа. Ето ви бутилка скоч „Къти Сарк“ за печените граждани и бутилка „Джак Даниълс“ за селските момчета. Донесете чаши и бъдете мои гости.

Точно за десет секунди Джордино намери определения брой пластмасови чаши в електрифицирания малък като за Мики Маус камбуз. Когато питието бе разлято, Сандекър вдигна чаша.

— Господа, да пием за „Титаник“! Нека той никога вече да не почива в мир.

— За „Титаник“!

— Правилно! Точно така!

Тогава Сандекър се отпусна в един сгъваем стол и докато отпиваше от уискито си, се запита между другото кой ли от мъжете в този подгизнал салон получава заплата от съветското правителство.