Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Raise the Titanic!, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Да извадим „Титаник“

ИК „Димант“, Бургас

Редактор: Тодор Димов

Коректор: Росица Спасова

Художник на корицата: Буян Филчев

ISBN: 954-8472-38-4

История

  1. — Добавяне

57.

Пит стоеше на носовата палуба на „Титаник“ и докато наблюдаваше как спасителната флота потегли и се насочи към западния хоризонт и към по-безопасни води, не можеше да пропъди чувството, че е изоставен на самотен остров.

„Алхамбра“ беше последният в редицата, който отмина, и капитанът му присветна с лампата си „успех“, а репортерите мълчаливо и със сериозни лица снимаха може би за последен път „Титаник“ на живо. Пит потърси с поглед Дана Сийграм сред тълпата, струпана край перилата, но не успя да я открие. Той продължи да гледа след корабите, докато те се превърнаха в малки петънца върху оловносиво море. Единствено ракетният крейсер „Джюно“ и „Каприкорн“ бяха останали, но спасителната плаваща база скоро щеше да тръгне и да последва останалите, веднага след като получеше сигнал от капитаните на влекачите, че са закрепили влекателните устройства за корабокруширалия лайнер.

— Господин Пит?

Пит се обърна и видя пред себе си мъж с пребледняло от умора лице на професионален боксьор и с тяло като бъчва.

— Чийф Баском, сър, от „Уолъс“. Качих на борда двучленен екипаж, за да закачим по-бързо влекателното въже.

Пит се усмихна дружелюбно.

— Обзалагам се, че ви наричат Страшния Баском.

— Само зад гърба ми. Това име ми остана, откакто разцепих един барплот в Сан Диего. — Баском сви рамене, после присви очи. — Как познахте?

— Командир Бютера ви описа с възторжени определения… зад гърба ви, това е.

— Добър човек е командирът.

— Колко време ще отнеме скачването?

— Ако имаме късмет и наемем вертолета ви, около час.

— Колкото до вертолета, няма проблем. Той всъщност принадлежи на Военновъздушните сили. — Пит се извърна и погледна надолу към „Уолъс“, който Бютера много внимателно придвижваше назад към похабения, напълно отнесен нос на „Титаник“, докато го доближи на по-малко от трийсет метра. — С вертолета ще качите влекателното въже на борда, така ли?

— Да, господине — отвърна Баском. — Въжето ни е с диаметър двайсет и пет сантиметра и всяка двайсетметрова част от него тежи по един тон. Хич не е от леките. В повечето случаи на прикачване обикновено хвърляме малко въже над носа на пострадалия кораб, което на свой ред бива завързвано за няколко по тежки въжета с увеличаващ се диаметър, които накрая се връзват за основното въже, но този вид операция изисква електрическа лебедка, а тъй като „Титаник“ е мъртъв кораб и човешките мускули са съвсем непригодни за подобна работа, ние използваме по-лесния начин. Няма смисъл да пълним лазарета със заболели от херния пациенти.

Дори с помощта на вертолета, това беше всичко, което Баском и хората му можаха да свършат за здравото закрепване на огромното въже. Стърджис се прояви като истински професионалист. Боравейки внимателно с уредите на вертолета, той положи толкова изкусно края на влекателното въже на „Уолъс“ върху носовата палуба на „Титаник“, сякаш бе практикувал тази работа от години. Минаха само петдесет минути от момента, в който Стърджис освободи въжето и отлетя обратно към „Каприкорн“, докато Чийф Баском се изправи върху форпика и махна с ръце над глава в знак, че скачването на влекачите е завършило.

На „Уолъс“ Бютера потвърди сигнала със силно надуване на свирката на влекача и се обади в машинното отделение, за да нареди „бавно право напред“, след като и Ъпхил на борда на „Морс“ изпълни същите команди. Двата влекача бавно и едновременно тръгнаха, като „Уолъс“ се влачеше след „Морс“, закачен за него с тристаметрово телено въже, изпълняващо ролята на основното въже, докато „Титаник“ се изправи и попадна в непрестанно увеличаващите се вълни на близо четвърт миля зад влекачите. Тогава Бютера вдигна ръка и мъжете на юта на „Уолъс“ внимателно освободиха спирачката на огромната влекателна лебедка и въжето се опъна.

От върха на неимоверно високия „Титаник“ влекачите изглеждаха като мънички играчки, които подскачаха върху великанските гребени на вълните, миг преди да се потопят до светлините на мачтите във вдлъбнатите бразди на следващите вълни. Някак невероятно беше, че такива дребни плавателни съдове могат дори да помръднат четирийсет и пет хиляди тона мъртво тегло, но ето че отначало неуловимо обединената мощ на десетте хиляди конски сили започна да си казва думата и след малко около избледнялата товарна марка на „Титаник“ се появи едва забележима пяна.

Той едва се движеше — Ню Йорк беше все още на хиляда и двеста мили на запад — но най-сетне напусна мястото, където бе спрял в онази студена нощ на далечната 1912 година, и сега отново пътуваше към пристанище.

Зловещите черни облаци се надигнаха и покриха южния хоризонт. Това беше ураганна ивица. Докато Пит я наблюдаваше, тя като че ли започна да се разширява и сгъстява и превърна морската шир в тъмна сянка от мръсно сиво. Колкото и странно да беше, вятърът стихваше и безцелно променяше посоката си през няколко секунди. Пит забеляза, че чайките, които доскоро кръжаха около спасителната флотилия, вече ги нямаше. Единствено присъствието на „Джюно“, който неотклонно се движеше на около петстотин метра встрани от „Титаник“, вдъхваше някакво чувство на сигурност.

Пит погледна часовника си, после хвърли още един поглед през парапета на левия борд и бавно, почти нехайно, се упъти към вратата на гимнастическия салон.

— Бандата тук ли е?

— Всички са адски неспокойни — уведоми го Джордино. — Ако присъствието на адмирала не ги възпираше, истинският бунт нямаше да ти се размине.

— Някой да липсва?

— Никой.

— Сигурен ли си?

— Надзирател Джордино ти дава думата си. Нито един от обитателите тук не е напускал помещението, дори за малко.

— Тогава може би е мой ред да изляза на сцената.

— Някакви оплаквания от нашите гости? — попита Джордино.

— Обичайните. Все не са доволни от настаняването им, или отоплението ще е слабо, или климатичната инсталация ще е прекалено силна, нали разбираш.

— Аха, разбирам.

— Няма да е лошо да идеш на кърмата и да направиш чакането им по-приятно.

— Как, за бога?

— Като им разказваш смешки.

Джордино направи кисела физиономия и изропта нещо под носа си, преди да загърби Пит и да изчезне във вечерния сумрак.

Пит погледна още веднъж часовника си и влезе в салона. Три часа бяха минали, откакто потеглиха и последният етап на спасителната операция вървеше по обичайния си ред. Сандекър и Гън стояха наведени над радиото и вадеха душата на Фаркуър, който се намираше на „Каприкорн“, отдалечен вече на петдесет мили на запад от тях, за да узнаят последните сведения за урагана Аманда, а останалите от екипажа се бяха събрали в тесен полукръг около малка и несъответстваща на обстановката нафтова печка.

С появата на Пит всички вдигнаха очаквателни погледи към него. Когато той най-сетне заговори, гласът му прозвуча неестествено тих в неестествената тишина, нарушавана само от жуженето на портативните генератори.

— Извинете ме за закъснението, господа, но си помислих, че кратката почивка за кафе ще възстанови силата на мускулите ви.

— Престани с тоя хумор — сопна се Спенсър раздразнен. — Каза ни да се съберем тук, а ни накара половин час да седим със скръстени ръце, когато има толкова работа да се върши. Какво е положението?

— Положението е просто — отвърна Пит с равен глас. — След няколко минути лейтенант Стърджис ще кацне с вертолета на борда за последен път, преди бурята да е връхлетяла. Бих искал всички, включително и вие, адмирале, освен Джордино и аз, да се върнете с него на „Каприкорн“.

— Да не би да се чувстваш като в небрано лозе, Пит? — попита със сдържан тон Сандекър.

— До известна степен, да, но твърдо вярвам, че постъпвам правилно.

— Изрази се по-ясно. — Сандекър го гледаше кръвнишки, като пираня, готова да погълне златна рибка. Играеше ролята безпогрешно. Изборът на подходящ актьор беше славна работа.

— Имам пълното основание да смятам, че „Титаник“ вече няма достатъчната издръжливост на конструкцията си, за да устои на урагана.

— Тази развалина е взела здравето на повече хора, отколкото броя на хората построили нещо от пирамидите до днешни дни — продължи Спенсър. — А сега великият гадател на бъдещето, Пит Дърк, предсказва, че този старчок ще се предаде и ще потъне след първата атака на страшната буря.

— Няма никаква гаранция, че той не може или няма да потъне в бурното море — взе да увърта Пит. — И в двата случая е глупаво да рискуваме повече човешки жертви, отколкото ще се наложи.

— Я да видя дали съм те разбрал правилно. — Дръмър се наведе напред, лицето му с черти като на ястреб беше напрегнато и гневно. — Значи като изключим теб и Джордино, останалите трябва да си вдигнем партушините и да захвърлим всичко, за което си драхме задниците цели девет месеца, докато го постигнем, и просто да се скрием на „Каприкорн“, докато бурята отмине. Това ли имаш предвид?

— Обявявам те за отличник на класа, Дръмър.

— Дъската ти хлопа, човече.

— Това е невъзможно — намеси се Сандекър. — Само за наблюдаването на помпите ще са нужни четирима души.

— А и корпусът под водолинията трябва да се проверява денонощно за нови течове — добави Гън.

— Вие, героите, сте си лика-прилика — разнесе се отново провлаченият говор на Дръмър. — Все правите благородни саможертви, за да спасявате другите. Хайде да си го кажем направо: няма начин само двама мъже да се справят с проверките на тая развалина. Аз гласувам за оставането на всички.

Спенсър се обърна и огледа лицата на шестчленния си екипаж. Те срещнаха погледа му със зачервени от безсъние очи и кимнаха едновременно. Тогава Спенсър пак се обърна към Пит.

— Съжалявам, велики вожде, но Спенсър и неговата весела банда от помпаджии решиха да останат тук.

— Присъединявам се към вас — заяви тържествено Удсън.

— Бройте и мен — включи се и Гън.

Чийф Баском докосна Пит по ръката.

— Моля да ме извините, господине, но аз и моите момчета също държим да останем. Онова въже навън трябва да се проверява на всеки час по време на бурята да не се е протрило някъде, както и да се смазва „пълзуна“, за да не се пропука.

— Пит, съжалявам, моето момче — каза Сандекър с подчертана нотка на задоволство, — но ти загуби.

В този момент се чу шума от вертолета на Стърджис, който кръжеше, за да кацне на покрива на общия салон. Пит примирено сви рамене и рече:

— Е, в такъв случай въпросът е решен. Всички ние или ще потънем заедно, или ще плуваме. — Той разтегли устни в уморена усмивка. — Не е лошо да си починете и да сложите по някой залък в уста. Може би това ще ви е последната възможност. Само след няколко часа всички ще се намерим проснати по очи насред предния квадрант на урагана. Не е нужно да ви рисувам картината на това, което ни чака.

Той се извъртя на пети и излезе от салона, за да отиде при кацналия вертолет. Не беше лошо представление, размишляваше той в себе си. Никак не беше лошо. Е, нямаше да бъде номиниран за наградата „Оскар“, но затова пък успя да убеди зрителите си по неволя, а всъщност това беше най-важното.

 

 

Джак Стърджис беше нисък и слаб, с тъжни, премрежени очи — очи, които жените определяха като сънливи. Беше захапал дълго цигаре между зъбите, а брадичката му стърчеше напред по начин, който го оприличаваше на Франклин Рузвелт. Току-що бе слязъл от пилотската кабина на вертолета и като че ли търсеше нещо под шасито, когато Пит се качи на площадката.

Стърджис вдигна поглед към него.

— Има ли пътници с теб? — попита Пит.

— С този полет, не.

Стърджис нехайно тръсна пепелта от цигарата си.

— Знаех си, че трябваше да си остана сгушен в топлата си, уютна кабина на „Каприкорн“ — въздъхна той. — А сега това летене срещу урагана направо ще ме довърши.

— Най-добре е да тръгваш — каза Пит. — Вятърът всеки момент ще ни връхлети.

— Вече няма значение — с безразличие сви рамене Стърджис. — Никъде не тръгвам.

Пит се вгледа в него.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ме изиграха, това искам да кажа. — Той посочи към роторните витла. Шейсетсантиметровият връх на едно от тях висеше като счупена китка. — Някой тук не си пада по тия хвърчила.

— Да не би да си закачил някоя отвесна преграда при кацането?

Стърджис направи обидена физиономия.

— Не съм, повтарям, не съм закачил нищо при кацането. — Той намери това, което търсеше. — Ето, виж сам. Някое копеле е хвърлило чук в роторните ми витла.

Пит взе чука и го огледа. По гумената дръжка се виждаше дълбок разрез от съприкосновението му с витлото.

— Ето ти израз на благодарност — възмути се Стърджис, — след всичко, което направих за твоите хора.

— Извинявай, Стърджис, но предлагам да се откажеш от намеренията си някой ден да станеш детектив от телевизионен филм. Напълно си лишен от аналитичен ум и си склонен да правиш неверни заключения.

— Я стига, Пит. Чуковете не летят във въздуха, без да получат първоначален тласък. Сигурно някой от твоите хора го е хвърлил, докато съм кацал.

— Грешиш. Мога да свидетелствам за местонахождението на всяка жива душа на борда, че никой през последните десет минути не се е приближавал до площадката за кацане. Опасявам се, че който и да е бил този твой малък пакостник, ти си го довел със себе си.

— Ти, какво, за тъпак ли ме смяташ? Да не мислиш, че нямаше да знам, че возя пътник? На всичкото отгоре ми намекваш за акт за самоубийство. Защото ако този чук бе хвърлен минута по-рано, когато летях на трийсет метра във въздуха, сега ти и екипът ти щяхте да чистите една противна пихтиеста купчина.

— Грешка в терминологията — каза Пит. — Става дума не за редовен пътник, а за гратисчия. Който също не е тъпак. Той е изчакал, докато колелата ти докоснат палубата, за да си изпълни номера и да избяга през товарния люк. Един бог знае къде се спотайва сега. Невъзможно е да се претърсят осемдесетте километра от тъмни като в рог коридори и помещения.

Лицето на Стърджис изведнъж пребледня.

— Божичко, нашият нашественик е все още във вертолета.

— Не ставай смешен. Той е духнал още в мига, в който си кацнал.

— Не, не. Да се хвърли чук навън и нагоре през отворен прозорец на кабината в роторните витла е възможно, но да се избяга, е нещо съвсем различно все пак.

— Слушам те — подкани го Пит.

— Капакът на товарното отделение се управлява по електронен път и се задейства единствено чрез натискане на бутон в командната кабина.

— Няма ли друг изход?

— Само една врата към командната кабина.

Пит внимателно заоглежда уплътнения капак на товарното отделение, после се обърна и погледна студено Стърджис.

— Така ли се отнасяш с неканени гости? Мисля, че е по-редно да го поканим на чист въздух.

Стърджис се закова на място, когато зърна как в дясната ръка на Пит изведнъж изникна четирийсет и пет калибров автоматичен колт със заглушител.

— Разбира се… разбира се — запелтечи той. — Щом тъй казваш.

Стърджис се изкачи по стълбата до командната кабина, наведе се навътре и натисна един бутон. Електрическите мотори забръмчаха и вградената врата с размери два на два се отвори нагоре над корпуса на вертолета. Още преди застопоряващите щифтове да щракнат в гнездата си, Стърджис се намери отново на палубата и застана предпазливо зад широките рамене на Пит.

Пит остана на мястото си половин минута, след като вратата се отвори. На Стърджис му се стори, че цяла вечност той не помръдна мускул, дишаше бавно и равномерно и се ослушваше. Единствените звуци бяха плясъкът на вълните в корпуса, тихият вой на неизменно засилващия се вятър над надстройката на „Титаник“ и приглушените гласове, долитащи през вратата на гимнастическия салон — не звуци, каквито очакваше. Когато се успокои, че не долавя триещи се в пода стъпки, шумолене на дрехи или други шумове, предвещаващи заплаха или потайно измъкване, той влезе във вертолета.

Тъмното небе отвън смрачаваше вътрешността и Пит с неприятно чувство осъзна, че силуетът му ясно се очертава в здрача. На пръв поглед помещението изглеждаше празно, но след малко Пит усети потупване по рамото и видя, че Стърджис му сочи някаква мушама до него, подпъхната около нещо, наподобяващо човешко тяло.

— Тази мушама старателно я бях сгънал и прибрал преди не повече от час — прошепна Стърджис.

Пит бързо се пресегна и отметна мушамата с лявата си ръка, докато с дясната, непоклатима като на статуя, се целеше с колта.

Една фигура, увита с дебела шуба, лежеше свита на пода на товарното помещение, с леко притворени клепки в състояние на несвяст в резултат на видимо ужасна, кървяща и възморава рана високо на челото.

Стърджис стоеше като закован в сумрака и не помръдваше от изумление, широко отворените му очи само примигваха бързо, все още непривикнали на слабата светлина. Най-накрая той потри леко брадичка с върха на пръстите си и заклати глава в недоумение.

— Велики боже! — промълви той със страхопочитание. — Знаеш ли коя е?

— Да — отвърна Пит безизразно. — Името й е Сийграм. Дана Сийграм.