Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (24)

22.

Президентът се ръкува със Сийграм и Донър на вратата на студиото си в Кемп Дейвид.

— Извинявайте, че ви повиках в седем сутринта, но това е единственият час, в който мога да ви вместя.

— Няма нищо, господин президент — каза Донър, — аз и без това тичам за здраве по това време.

Президентът огледа развеселен закръгленото телосложение на Донър.

— В такъв случай може би съм те спасил от коронарна тромбоза. — Той се засмя, като видя нещастния израз на Донър, после подкани двамата да влязат в студиото. — Хайде, сядайте и се чувствайте като у дома си. Поръчал съм лека закуска.

Мъжете се настаниха в единия край на холната гарнитура, разположена под широк прозорец, който гледаше към хълмовете на Мериленд. След малко бе поднесено кафе и пълна чиния с кифлички и президентът обслужи гостите си.

— Е, Джийн, надявам се, този път новините да са добри. Сицилианският проект е единствената ни надежда да спрем лудата военна надпревара с руснаците и китайците. — Президентът разтърка уморено очи. — Това трябва да е най-грандиозната демонстрация на глупостта от зората на човечеството насам, особено като се има предвид трагичният и абсурден факт, че всяка от трите страни може да превърне в пепел другата поне пет пъти последователно. — Той махна безпомощно с ръце. — Но толкова за тъжните житейски факти. Надявам се да ми кажете докъде сме стигнали.

Сийграм, който държеше копието на съдържанието на папките от архива на Отбраната погледна със замъглени очи през масичката за кафе.

— Вие, господин президент, сте запознат, разбира се, с предприетите от нас стъпки досега.

— Да, проучих докладите на вашето разследване.

Сийграм му подаде копие на дневника на Брюстър.

— Струва ми се, че ще го намерите за увлекателно повествование на любопитни факти и човешко страдание в първите години на двайсетия век. Началото е с дата 8 юли 1910 година и разказва за заминаването на Джошуа Хейс Брюстър от Таймирските планини, намиращи се близо до северното крайбрежие на Сибир. Той е прекарал там осем месеца, за да разработи оловна мина по договор с работодателя му — „Сосиете де Мин дьо Лорен“ — за руския цар. По-нататък той описва как малкият му крайбрежен параход, пътуващ за Архангелск, се загубил в мъглата и заседнал край горния остров на Нова земя. За щастие корабът не се разбил и оцелелите успели да просъществуват в замръзващия му стоманен корпус близо месец, когато били спасени от руска военноморска фрегата. Тъкмо по време на този престой Брюстър проучил острова. Някъде към осемнайсетия ден той се препънал в оголена странна скала на склона на планината Бедная. Дотогава не бил виждал такъв тип строеж, затова взел със себе си няколко скални отломки и ги отнесъл в Съединените щати, което станало шейсет и два дни след напускането му на Таймирската мина.

— Значи знаем как е бил открит бизаният — вметна президентът.

Сийграм кимна и продължи:

— Брюстър предал няколкото скални мостри на работодателя си, но една задържал за себе си просто като сувенир. Няколко месеца по-късно, след като никой не му се обадил, той попитал американския директор на „Сосиете де Мин дьо Лорен“ какво е станало с неговите мостри на рудата. Казали му, че направените анализи показали, че мострите били негодни и те ги хвърлили. Изпълнен със съмнения, Брюстър занесъл своята мостра за изследване в Минно-геоложкия институт във Вашингтон. Бил смаян, когато научил, че това е бизаний, дотогава непознат на практика елемент, който бил виждан рядко под мощен микроскоп.

— Брюстър уведомил ли е френското дружество за местоположението на оголената скала с бизаний? — запита президентът.

— Не, решил да се изхитри и просто им дал смътни упътвания за местонахождението. Всъщност той дори ги насочил към долния остров на Нова земя, на километри в южна посока.

— Защо ги е заблудил?

— Често срещана тактика сред златотърсачите — поясни Донър. — Като премълчава точното местонахождение на обещаващата находка, откривателят може да преговаря за по-голям процент от печалбата преди деня, в който мината почне да работи.

— Има смисъл — смотолеви президентът. — Но кое е подтикнало французите да бъдат толкова потайни през 1910 година? Какво може да са открили в бизания, което през следващите седемдесет години никой не е открил?

— Преди всичко неговата сходност с радия — отвърна Сийграм. — „Сосиете де Мин“ предало мострите на Брюстър на Института по радий в Париж, където неговите учени установили, че някои от свойствата на бизания и на радия са еднакви.

— И тъй като произвеждането на един грам радий струва петдесет хиляди долара — добави Донър, — френското правителство изведнъж видяло възможност да присвои единствените познати дотогава в света залежи на фантастично скъпия елемент. При наличие на достатъчно време те са могли да реализират стотици милиони долари от няколко килограма бизаний.

Смаян, президентът поклати глава.

— Боже мой! Ако си спомням точно как се превръщаха мерките и теглилките, то една унция се равнява на около двадесет и осем грама.

— Точно така, сър. Една унция бизаний струва един милион и четиристотин хиляди долара. При това на цени от 1910 година.

Президентът бавно се изправи на крака и се загледа през прозореца.

— Каква е била следващата стъпка на Брюстър?

— Той предал информацията си на Министерството на войната. — Сийграм извади папката, съдържаща разполагаемите средства за тайния военен план 371-990-Р85 и я отвори.

— Ако са знаели цялата история, момчетата от ЦРУ са щели да са горди с предшестващата ги организация. След като са разбрали на какво се е натъкнал Брюстър, генералите от някогашното Армейско бюро за разследване са съчинили най-грандиозната измама на века. На Брюстър му било наредено да уведоми „Сосиете де Мин“, че той е установил свойствата на рудните мостри и да ги заблуди, че смята да създаде миньорски синдикат, за да тръгне сам по следите на бизания. Той пратил франсетата за зелен хайвер и те го знаели. Междувременно обаче решили да използват неговите упътвания до местонахождението на залежа. Няма Брюстър, няма бизаний. Единственият им избор бил да го наемат като главен инженер срещу известен дял от печалбата.

— А защо нашето правителство не е подкрепило минната операция? — поинтересува се президентът. — Защо е оставило французите да поемат нещата?

— По две причини — отвърна Сийграм. — Първо, тъй като бизаният се е намирал в чуждестранна почва, мината е трябвало да работи тайно. Ако рудничарите бъдели заловени от руснаците, цялата вина е щяла да падне върху французите. Второ, в онези дни Конгресът се е отнасял скъпернически към армията. Просто не е имало достатъчно средства, за да бъде предвидена такава минна авантюра в Арктика, независимо от потенциалната печалба.

— В такъв случай французите, изглежда, са действали със задни мисли.

— Нещо като двупосочна улица, господин президент. Брюстър нито за момент не се е съмнявал, че разработи ли веднъж рудника в планината Бедная и започне ли товаренето на рудата, той и екипът му ще бъдат убити от платени убийци, наети от „Сосиете де Мин дьо Лорен“. Това се потвърждавало и от фанатичното им настояване за пълна тайна на операцията. И още един дребен факт — именно французите, а не Брюстър, са планирали трагедията в мината Литъл Ейнджъл.

— Трябва да им се признае заслугата за добре изиграния номер — отбеляза Донър. — Заблудата с Литъл Ейнджъл е била съвършено прикритие за по-сетнешното убийство на Брюстър и целия му екип. В края на краищата кой би могъл да бъде обвинен в убийство на деветима мъже в Арктика, след като е станало публично достояние, че те са загинали шест месеца преди това при злополука в Колорадска мина?

— Ние сме почти убедени — взе отново думата Сийграм, — че „Сосиете де Мин“ са отвлекли тайно нашите герои и са ги закарали с частен железопътен вагон в Ню Йорк. Оттам вероятно са ги качили на френски кораб под други имена.

— Бих искал да ме осветлите по един въпрос — прекъсна го президентът. — Както прочетох в доклада ви, Донър твърди, че миньорските съоръжения, намерени на Нова земя, са били поръчани от правителството на Съединените щати. Тук нещо не ми пасва.

— Отново подмолна работа на французите — отвърна Сийграм. — В документацията на „Дженсън и Тор“ също е отбелязано, че сондажните съоръжения са платени с чек от банка във Вашингтон. Банковата сметка, както се оказа, е била на името на френския посланик. Просто още една хитрост, която да прикрие истинската операция.

— Не са си поплювали по отношение на измамите, нали?

Сийграм кимна.

— Те добре са замислили всичко, но независимо от проницателността им, не са и подозирали, че са баламосвани.

— Какво става след Париж? — прояви нетърпение президентът.

— Колорадците прекарали две седмици в канцеларията на френското дружество, като поръчвали продоволствие и правели последни приготовления за разкопките. Когато накрая всичко било в пълна готовност, те се качили на борда на френски военноморски плавателен съд в Хавър и поели по водите на Ламанша. Дванайсет дни били нужни на кораба да се промъкне предпазливо през плаващите ледени маси на Баренцово море, докато най-подир хвърлил котва край Нова земя. След като мъжете и съоръженията се озовали благополучно на брега, Брюстър превключил тайния армейски план на първа скорост и наредил на капитана на товарния кораб да се върне за рудата не по-рано от първата седмица на юни — почти след около седем месеца.

— Този план е предвиждал колорадците и бизаният да са изчезнали много преди кораба на „Сосиете де Мин“ да се е върнал.

— Точно така. Те преувеличили крайния срок с два месеца. На групата им били нужни пет месеца, за да откъртят ценния елемент от недрата на онзи леден ад. Положили изнурителен физически труд, за да сондират, да взривят и да прекопават масивния гранит, пронизвани от студ, стигащ до петдесет градуса под нулата. Дори и през дългите зимни месеци в континенталния вододел на Скалистите планини, колорадците не са били излагани на такива мразовити ветрове, каквито виели там през морето от безбрежната полярна ледена покривка в посока север; ветрове, които спирали да духат само колкото да донесат страхотен студ и да затрупат с нова вечна ледена покривка планината Бедная, преди да поемели отново към руския бряг малко отвъд хоризонта на юг. Това струвало страхотен данък на мъжете. Джейк Хобарт загинал от студа, след като се загубил в снежната виелица, а останалите били подложени на мъки от физическо изтощение и премръзване. По думите на самия Брюстър „това беше ледено чистилище, недостойно дори да си хабиш плюнката, за да плюеш на него“.

— Цяло чудо е, че всички не са загинали — отбеляза президентът.

— Помогнала им е добрата стара калена воля — рече Сийграм. — Накрая те надвили неблагоприятните условия. Изтръгнали най-редкият минерал в света от пустеещите земи и си свършили работата, без да бъдат разкрити. Това било класически пример за тайна операция и инженерно умение.

— Значи са избягали от острова с рудата, така ли?

— Да, господин президент — кимна Сийграм. — Брюстър и екипът му затрупали шлаката и коловозите на вагонетките и замаскирали входа на мината. После извозили бизания до брега и го натоварили на борда на малък тримачтов параход, изпратен от Министерството на войната под прикритието на полярна експедиция. Корабът бил командван от лейтенант Прат от Американските военноморски сили.

— Колко руда са взели?

— Според изчисленията на Сид Коплин около половин тон изключително богата руда.

— А след като се обработи…?

— Грубото предположение в най-добрия случай ще даде около петстотин унции.

— Предостатъчно, за да се завърши Сицилианският проект — каза президентът.

— Предостатъчно — потвърди Донър.

— А докарали ли са го в Щатите?

— Не, сър. Незнайно как французите са разкрили играта и търпеливо зачакали американците да свършат опасната мръсна работа, та тогава да излязат на сцената и да грабнат печалбата. На няколко мили от южното крайбрежие на Норвегия, преди още лейтенант Прат да е поел курс на изток към морския път за Ню Йорк, те били нападнати от загадъчен парен катер, на който нямало никакъв национален флаг.

— Никакъв опознавателен знак, никакъв международен скандал — подхвърли президентът. — Французите са се подсигурили във всяко отношение.

— Само че този път — усмихна се Сийграм, — парашутът им не се отворил, ако ми разрешите да използвам този каламбур. Както повечето европейци, те подценили добрата стара находчивост на янките — нашето Министерство на войната също се застраховало срещу всякакви непредвидени обстоятелства. Още преди французите да пуснат трети изстрел в американския кораб, екипажът на лейтенант Прат спуснал страничните повърхности на фалшива рубка и отвърнали на огъня със скрито 127-милиметрово оръдие.

— Тъй, тъй! — не се стърпя президентът. — Както би казал Теди Рузвелт: „Браво на нашите!“.

— Битката се водила почти до мръкнало — продължи Сийграм. — Накрая Прат се прицелил в парния котел на французина и катерът избухнал в пламъци. Но и американският кораб пострадал. Трюмовете му се пълнели с вода, а от екипажа на Прат един бил убит и четирима сериозно ранени. След като Брюстър и Прат обсъдили положението, двамата решили да се насочат към най-близкото приятелско пристанище, да свалят на суша ранените и да натоварят рудата на друг кораб за Щатите. Към призори те се добрали криво-ляво до вълнолома край Абърдийн в Шотландия.

— Защо просто не са натоварили рудата на американски военен кораб? Положително е щяло да бъде по-безопасно, отколкото да го качат на търговски плавателен съд.

— Не мога да твърдя със сигурност — отвърна Сийграм, — но очевидно Брюстър се е опасявал, че може би французите са щели да изискат рудата по дипломатически път и по този начин да принудят американците да признаят кражбата и да предадат бизания. А докато е било притежание на Брюстър, нашето правителство е могло да се прави, че не знае нищо по случая.

— Брюстър трябва да е бил много голям юначага — заключи президентът.

— Да му се ненадяваш — обади се Донър. — Бил е висок само метър и петдесет и седем.

— И все пак — удивителен човек, голям патриот, щом е минал през целия този ад, без да има наум мотиви за лична облага. На такъв човек не можеш да не му пожелаеш благополучно завръщане у дома.

— За съжаление одисеята му не свършила дотам. — Ръцете на Сийграм започнаха да треперят. — Френското консулство в пристанищния град надуло свирка след колорадците. Една вечер, преди мъжете да разтоварят бизания върху товарна количка, френските агенти изскочили от тъмнината на пристана и ги нападнали без предупреждение. Нямало стрелба. Заиграли само юмруци, ножове и тояги. Яките мъже от легендарните градове Крипъл Крийк, Лийдвил и Феърплей добре познавали насилието. Те повече нападали, отколкото отстъпвали и хвърлили шест тела в черните води на пристанището, преди нападателите да изчезнат в нощта. Но това било само началото. Пиратските атаки продължили от кръстовище на кръстовище, от едно село в друго, по градски улици и едва ли не иззад всяко дърво, иззад всяка врата, докато отстъплението с бой през Британия окървавило пейзажа с множество трупове и ранени. Битките се превърнали във война на изтощение; мъжете от Колорадо се изправили пред могъща организация, която вкарвала в боевете по петима мъже на всеки двама, отстранени от рудокопачите. Изтощението започнало да си казва думата. Джон Колдуел, Алвин Коултър и Томас Прайс загинали извън Глазгоу, Чарлс Уидни паднал мъртъв в Нюкасъл, Уолтър Шмид — близо до Стафорд, а Уорнър О’Деминг — в Бирмингам. Един по един броят на жилавите опитни рудокопачи намалявал, кръвта им багрела каменните улици далеч от дома. Единствено Върнън Хол и Джошуа Хейс Брюстър оцелели, за да закарат рудата до океанското пристанище на Саутхамптън.

Президентът сви устни и стисна юмруци.

— Значи французите са победили.

— Не, господин президент, французите изобщо не са се докосвали до бизания. — Сийграм взе дневника на Брюстър и го отвори откъм гърба. — Ще ви прочета последната бележка. Тя е с дата 10 април 1912 година.

Сега делото е само хвалебствие, защото аз съм почти мъртъв. Хвала на Бога, че скъпоценната руда, за която положихме непосилен труд, за да я изтръгнем от недрата на онази проклета планина, лежи невредима в утробата на кораба. Единствено Върнън ще остане да разказва печалната история, защото след не повече от час аз потеглям с огромния параход на „Бялата звезда“ за Ню Йорк. След като знам, че рудата е на сигурно място, оставям настоящия дневник в ръцете на Джеймс Роджърс — заместник-консул на Съединените щати в Саутхамптън, който ще има грижата да го предаде на съответните власти, в случай че аз също бъда убит. Бог да прости мъжете, които си отидоха преди мен. Как копнея да се завърна в Саутби…

В студиото настъпи мъртва тишина. Президентът се обърна от прозореца и отново седна в креслото. Поседя няколко минути, без да отрони дума. После заговори:

— Означава ли това, че бизаният се намира в Щатите? И възможно ли е Брюстър да…?

— За съжаление, не, сър — прошепна Сийграм. Лицето му беше бледо и оросено с капчици пот.

— Обясни тогава! — настоя президентът.

Сийграм пое дълбоко дъх:

— Защото, господин президент, единственият параход на „Бялата звезда“, който е отпътувал от Саутхамптън, Англия, на 10 април 1912 година, е Кралският пощенски кораб „Титаник“.

— „Титаник“?! — Президентът изглеждаше като прострелян. Тутакси бе прозрял истината. — Съвпада — рече той с равен тон. — Това обяснява изчезването на бизания през всичките тези изминали години.

— Зла участ е тегнела над колорадците — промълви Донър. — Те са проливали кръв и са умирали, само за да пратят рудата по кораб, който е бил предопределен да потъне насред океана.

Последва нова, още по-дълбока тишина.

Президентът седеше с каменно лице.

— Какво да правим сега, господа?

След мълчание от няколко секунди Сийграм се изправи неуверено на крака и погледна президента. Лицето му издаваше натрупаното от последните дни напрежение и мъката от поражението. Пред тях не се откриваше друг път; те нямаха друг избор, освен да доведат докрай започнатото. Той се изкашля.

— Да извадим „Титаник“. — Думите му едва се чуха.

Президентът и Донър вдигнаха погледи.

— Да, за бога! — додаде Сийграм, този път с твърд и решителен глас. — Да извадим „Титаник“!