Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (39)

Регенезис

„Титаник“ лежеше потънал в неземното спокойствие на черните дълбини и носеше тъжните белези на своята трагедия. Назъбената рана от сблъсъка му с айсберга се проточваше от форпика на десния борд до помещението на котел №5 близо деветдесет метра надолу по корпуса, а зеещите дупки по предната му част под ватерлинията издаваха разрушителното действие на котлите му, след като са се откъснали от вътрешността и са поели опустошителния си път през преграда след преграда, докато накрая са полетели право в морето.

Корабът стоеше тежко в тинята, с леко наклонен ляв борд и бак, сочещ в южна посока, сякаш пламенно се мъчеше да се протегне и да докосне пристанищните води, които така и не бе видял. Светлините на подводницата танцуваха по извисяващата се като призрак надстройка и хвърляха издължени измамни сенки по дългите му палуби от тиково дърво. Страничните му отвори — някои отворени, други затворени, минаваха в стройни редици по широкото странично протежение. Той имаше почти съвременна аеродинамична форма сега, когато липсваха комините му. От предните три нямаше и следа; два от тях вероятно са били отнесени при потъването му към дъното, а четвъртият лежеше паднал върху лодъчната палуба. Освен разпилените такелажни връзки на откъснатия ръждясал комин, които се виеха над бордовата ограда, по палубата се виждаха само няколко тромави отдушника като стража над празните лодбалки „Уелин“, които някога са крепели спасителните лодки на най-големия лайнер.

Имаше някаква страховита красота в кораба. Мъжете в подводницата едва ли не виждаха салоните за хранене и самостоятелните кабини, облени от светлина и заети от стотици безгрижни и засмени пътници. Представяха си библиотеките, натъпкани с книги, залите за пушачи, изпълнени със синкавия дим от пурите им, и чуваха музиката на оркестъра, изпълняващ разтърсилия века рагтайм. Пътниците се разхождаха по палубите: богатите, известните, мъжете в безупречни вечерни костюми, жените в разноцветни рокли с дължина до глезените, бавачки с деца, прегърнали любимите си играчки, семействата Астор, Гугенхайм и Щраус — всички те в първа класа; средната класа от учители, чиновници, студенти и писатели — във втора класа; имигрантите: ирландски селяни със семействата си, дърводелци, хлебари, шивачи и рудокопачи от далечните села на Швеция, Русия и Гърция — в трета класа. Наред с тях са били и близо деветстотинчленният екипаж — от корабните офицери до управителите на залите, стюардите, пиколата в асансьорите и работниците в машинното отделение.

Огромен разкош изпълваше тъмнината оттатък вратите и страничните отвори. В какво ли състояние щяха да бъдат плувният басейн, кортът за скоуш и турските бани? Дали в приемната зала щеше все още да виси някое изгнило парче от великолепната гобленена тъкан? Ами бронзовият часовник над голямото стълбище, кристалните полилеи в елегантното „Кафе Паризиен“ или нежно украсеният таван на салона за хранене в първа класа? Възможно ли е някъде в сянката на мостика да лежат костите на капитан Едуард Дж. Смит? Какви ли тайни щяха да се разбулят от този някога плаващ колосален палат, ако той отново посрещне слънцето?

Лампичката на стробоскопа върху телевизионните камери на подводницата като че ли не спираше да мига, докато малкият нашественик обикаляше около огромния корпус. Голяма шейсетсантиметрова риба с миша опашка, огромни очи и с тежка защитна обвивка на главата се шмугна над наклонените палуби, без ни най-малко да се притесни от пламналите светлинни лъчи.

След известно време, равносилно едва ли не на часове, подводницата, с лицата на екипажа й, все още залепени за илюминаторите, се издигна над покрива на салона на първа класа, повися още миг-два, после пусна малка капсула с електронен сигнал. Нискочестотните й импулси сега щяха да представляват лесен за проследяване указател за бъдещите водолази към потъналия параход. Най-накрая подводницата извърши лек завой нагоре, загаси светлините си и изчезна в тъмнината, откъдето беше дошла.

С изключение на няколкото искрици на морски живот, успели по някакъв начин да се приспособят и оцелеят в черното, режещо от студ обкръжение, „Титаник“ отново остана самотен. Но скоро щяха да дойдат други подводници и той пак щеше да почувства работата на човешки инструменти по стоманения си кожух, както преди много години, когато се бе намирал на стапелите на корабостроителната фирма „Харланд и Уолф“ в Белфаст. Тогава може би лайнерът щеше да влезе най-накрая в първото си пристанище.