Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (63)

60.

— Само Дърк Пит може да попадне на дама насред океана по време на ураган — каза Сандекър. — Каква е тайната ти?

— Проклятието на Пит — отвърна Пит, докато внимателно превързваше раната над челото на Дана. — Винаги привличам жените при необикновени обстоятелства, когато не съм в настроение да проявя отзивчивост.

Дана започна тихо да стене.

— Свестява се — обади се Гън. Той беше коленичил до походното легло, което бяха заклещили между старите уреди в гимнастическия салон поради люшкането и накланянето на парахода.

Пит я покри с одеяло.

— Лошо е била ударена, но вероятно гъстата й коса я е предпазила от нещо повече от мозъчно сътресение.

— Как ли е попаднала във вертолета на Стърджис? — попита Удсън. — Нали се занимаваше с репортерите на борда на „Алхамбра“.

— Така беше — каза Сандекър. — Но кореспонденти от няколко телевизионни мрежи поискаха разрешение да направят репортаж от борда на „Каприкорн“ за изтеглянето на „Титаник“ до Ню Йорк. И аз дадох съгласието си при условие, че Дана ги придружава.

— Аз ги закарах дотам — добави Стърджис. — С очите си видях, че госпожа Сийграм слезе от вертолета, когато кацнах на „Каприкорн“. Чудно ми е как се е качила отново във вертолета, без да я видя.

— За чудене си е — подхвърли язвително Удсън. — Не си ли правиш труда да проверяваш товарното отделение между полетите?

— Аз не извършвам търговски полети — наежи се Стърджис, почти готов да се нахвърли срещу Удсън. Погледна към Пит и срещна неодобрение в погледа му. Тогава, с видимо усилие, обузда чувствата си и заговори бавно и твърдо: — Бях летял с тази птица точно двайсет и четири часа без почивка. Вече нямах сили. Сметнах за излишно да проверявам товарното отделение, защото бях сигурен, че е празно. Откъде можех да знам, че Дана Сийграм се е промъкнала на борда.

Гън поклати глава.

— Защо го е сторила? Защо й е трябвало?…

— Не знам защо… откъде да знам, по дяволите? — прекъсна го Стърджис. — Може би вие ще ми кажете защо е хвърлила чук във витлата на ротора, после се е завила в мушамата и се е цапардосала по главата? Макар и не обезателно в тази последователност.

— Защо сам не я попиташ? — обади се Пит и кимна към походното легло.

Дана гледаше към мъжете, в погледа й се четеше пълно неразбиране. Приличаше на човек, изтръгнат току-що от прегръдките на тежък сън.

— Простете… за изтъркания въпрос — промълви тя, — но къде се намирам?

— Мило мое момиче — каза Сандекър, като коленичи до нея, — намираш се на борда на „Титаник“.

Тя погледна слисано адмирала, по лицето й бе изписано неверие.

— Не може да бъде.

— О, уверявам те, така е — отвърна Сандекър. — Пит, има останало малко уиски. Донеси ми една чаша.

Пит покорно изпълни молбата му и подаде на Сандекър чаша. Дана отпи глътка „Къти Сарк“, задави се и се закашля, като придържаше главата си, сякаш да облекчи болката, която изведнъж експлодира в черепа й.

— Няма нищо, мила моя. — Личеше, че Сандекър няма представа как да се държи с изпаднала в беда жена. — Лежи си спокойно. Здравата са те ударили по главата.

Дана опипа превръзката си, после сграбчи ръката на адмирала, събаряйки чашата на пода.

Пит примигна при вида на разлятото уиски. Жените не оценяват хубавото питие и това си е.

— Не, не, добре съм. — Дана бавно се изправи до седнало положение и огледа с изумление механичните уреди. — „Титаник“ — произнесе тя с благоговение името. — Наистина ли съм на „Титаник“?

— Да. — В гласа на Пит се прокрадна острота. — И бихме искали да знаем как се озова тук.

Дана го погледна отчасти нерешително, отчасти объркано и отвърна:

— Не зная. Честно ви казвам, не зная. Последното нещо, което си спомням, е, че бях на „Каприкорн“.

— Намерихме те във вертолета — продължи Пит.

— Във вертолета… Загубих си чантичката с гримове… трябва да е паднала по време на полета от „Алхамбра“. — Тя едва разтегли устни в плаха усмивка. — Да, точно така. Върнах се във вертолета да я потърся. Намерих я заклещена между сгъваемите седалки. Почнах да я дърпам и тогава… ами да, сигурно съм припаднала и съм си ударила главата при падането.

— Припаднала ли? Сигурна ли си… — Пит прекъсна въпроса си и зададе друг. — Какво беше последното нещо, което видя, преди да ти причернее?

Тя се замисли за миг и в същото време като че ли се загледа в някакво далечно видение. Очите й с цвят на кафе изглеждаха неестествено големи спрямо бледото й, напрегнато лице.

Сандекър я потупа бащински по ръката.

— Не е нужно да бързаш.

Най-накрая устните й образуваха думата.

— Ботуши.

— Я повтори! — каза й заповеднически Пит.

— Чифт ботуши — отвърна тя, като изпаднала в откровение. — Да, спомних си — чифт островърхи каубойски ботуши.

— Каубойски ли? — попита Гън с безизразно лице.

Дана кимна.

— Видите ли, бях коленичила и се опитвах да измъкна чантичката си, когато… как да кажа… те просто стояха там… — Тя млъкна.

— Какъв цвят имаха? — не я остави на мира Пит.

— Нещо като жълт, кремав.

— Видя ли лицето на мъжа?

Тя заклати глава и мигом почувства първото болезнено пробождане.

— Не, после всичко стана черно… и това беше… — Гласът й заглъхна.

Пит разбра, че и да продължи да пита, няма да научи нищо повече. Погледна Дана и й се усмихна. Тя срещна погледа му и му отвърна с усмивка, изразяваща силно желание да угоди.

— Най-добре ние, мърлявите грохнали мъже, да те оставим за малко сама, за да си починеш — рече той. — Ако ти потрябва нещо, един от нас винаги ще е наблизо.

Сандекър последва Пит към входа за главното стълбище.

— Какво мислиш по въпроса? — попита Сандекър. — Защо някой е нападнал Дана?

— По същата причина, по която са убили Хенри Мънк.

— Мислиш, че тя е надушила някой от съветските агенти ли?

— В нейния случай по-вероятното е да се е озовала на неподходящо място в неподходящо време.

— Само това ни липсваше сега — ранена жена! — въздъхна Сандекър. — През носа ще ми излезе, когато Джийн Сийграм научи от радиограмата ми какво се е случило с Дана.

— Моите най-дълбоки уважения към вас, сър, но казах на Гън да не изпраща съобщението ви. Не можем да си позволим промяна на плановете в последния момент. Мъжете са предпазливи в решенията си, когато става дума за жени. Ние няма да се поколебаем да рискуваме живота на дузина представители на нашия пол, но ще се въздържаме всеки път, когато някоя от представителките на женския род е изложена на опасност. Колкото по-малко знаят Сийграм, президентът, адмирал Кемпър и другите във Вашингтон, толкова по-спокойни ще бъдат, поне в следващите дванайсет часа.

— Излиза, че думата ми не значи нищо тук — язвително отбеляза Сандекър. — Нещо друго да си сметнал за ненужно да ми кажеш, Пит? Като например на кого са въпросните странни каубойски ботуши?

— На Бен Дръмър.

— Никога не съм го виждал с тях. Как… как успя да разбереш?

— Открих ги, когато претърсвах кабината му на „Каприкорн“.

— А, значи към всичките си таланти си прибавил и кражбите с взлом — каза Сандекър.

— Дръмър не беше единственият. Двамата с Джордино претърсихме вещите на всеки един от екипажа през последния месец.

— И намерихте ли нещо интересно?

— Нищо, което да е свързано с престъпление.

— Кой според теб е ранил Дана?

— Не е Дръмър. Това е повече от сигурно. Има поне дузина свидетели, включително вие и аз, които, адмирале, ще потвърдят, че от вчера той се намира на борда на „Титаник“. Не е възможно да е нападнал Дана на кораб, намиращ се на петдесет мили оттук.

В този момент се появи Удсън и докосна Пит по ръката.

— Извинявай, че те прекъсвам, шефе, но току-що имахме спешно обаждане от „Джюно“. За жалост новините са лоши.

— Да ги чуем — подкани го с уморен глас Сандекър. — Картината не може да стане по-черна, отколкото е сега.

— Може, и още как — каза Удсън. — Съобщението е от капитана на ракетния крейсер и гласи: „Получихме сигнал за бедствие от пътуващия на юг товарен кораб «Лагуна Стар», азимут нула пет градуса, сто и десет мили северно от вашето местоположение. Трябва да се отзова. Повтарям, трябва да се отзова. Съжалявам, че ви напускам. Успех на «Титаник»!“.

— „Успех на Титаник“ — повтори като ехо Сандекър. Гласът му беше равен и лишен, от жизненост. — Ами тогава най-добре да издигнем на корпуса му мигащ сигнал, призоваващ: „Добре дошли, крадци и пирати! Идвайте по един, идвайте всички!“.

Започна се, помисли си Пит.

Но единственото чувство, което премина през тялото му, беше внезапна, неудържима нужда да отиде до тоалетната.