Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (29)

27.

Точно в осем часа Джон Воугъл бе въведен в кабинета на Сандекър на последния етаж на десететажна сграда със соларно остъкляване, в която се помещаваше главният щаб на НЮМА. Очите му бяха кървясали, а и той не направи никакъв опит да скрие прозявката си.

Сандекър излезе иззад бюрото си и се ръкува с Воугъл. Ниският, наперен адмирал трябваше да извие глава назад, за да погледне в очите посетителя си. Воугъл беше висок метър и деветдесет и пет, имаше благо лице и бухнали кичури бяла коса, ограждащи плешивата му глава. Той втренчи кафявите си като на Дядо Коледа очи в адмирала и разтегли устни в сърдечна усмивка. Сакото му беше старателно изгладено, но панталонът му бе смачкан и целият на петна от коленете надолу. От мъжа лъхаше миризма на пияница.

— Е, радвам се да се запозная с вас — поздрави го Сандекър.

— Удоволствието е мое, господин адмирал. — Воугъл постави на килима калъф за тромпет. — Извинете, че се появявам в такъв мърляв вид.

— Тъкмо щях да кажа — отвърна Сандекър, — че изглежда сте имали тежка нощ.

— Когато човек си обича работата, времето и неудобствата нямат почти никакво значение.

— Така е. — Сандекър се обърна и кимна към един дребен като джудже мъж, застанал в ъгъла на кабинета. — Господин Джон Воугъл, мога ли да ви представя командир Руди Гън.

— Разбира се. Командир Гън — усмихна се Воугъл, — аз съм един от милионите, които всеки ден следят чрез вестниците вашата експедиция „По течението Лорелай“. Не мога да не ви поздравя, господин командир. Това е голямо постижение.

— Благодаря ви — отвърна Гън.

Сандекър посочи още един мъж, който седеше на дивана.

— А това е моят директор по специалните проекти Дърк Пит.

Воугъл кимна на смуглото лице, което се набръчка от усмивка.

— Господин Пит.

Пит стана и кимна в отговор.

— Господин Воугъл.

Воугъл седна и извади протрита стара лула.

— Ще възразите ли, ако запуша?

— Съвсем не. — Сандекър взе една пура „Чърчил“ от кутията с овлажнител и я вдигна високо.

— И аз ще се присъединя към вас.

Воугъл разпали чашката на лулата си, облегна се назад и рече:

— Кажете ми, господин адмирал, корнетът на дъното на Северния Атлантик ли е бил намерен?

— Да, точно на юг от Гранд Банкс край Нюфаундленд. — Той погледна Воугъл със съмнение. — Как отгатнахте?

— Елементарно заключение.

— Какво можете да ни кажете за него?

— Доста неща всъщност. Първо, инструментът е от висока класа, изработен за професионален музикант.

— Значи няма вероятност да е принадлежал на някой любител? — попита Гън, спомняйки си думите на Джордино на „Сафо I“.

— Не — отвърна равнодушно Воугъл. — Няма такава вероятност.

— Можахте ли да определите времето и мястото на производството му? — поинтересува се Пит.

— Приблизителният месец е или октомври, или ноември. Точната година е 1911. И е бил изработен от много известната и представителна стара английска фирма „Бузи-Хокс“.

В погледа на Сандекър се четеше уважение.

— Вие сте свършили забележителна работа, господин Воугъл. Честно казано, ние се съмнявахме, че изобщо ще узнаем точната страна, а още по-малко — действителния производител.

— Това не е плод на изследователска надареност от моя страна, уверявам ви — заяви Воугъл. — Видите ли, корнетът е представителен модел.

— Представителен модел ли?

— Да. Обикновено всяко метално изделие, за чиято изработка е нужно голямо умение и е високо оценено като вещ, се гравира, за да отбележи някакво необикновено събитие или изключителна заслуга.

— Често срещана практика сред производителите на оръжие — отбеляза Пит.

— Както и сред създателите на изящни музикални инструменти. В случая този е бил подарен на служител от неговата фирма като награда за работата му. Върху тялото на корнета красиво са гравирани датата на връчването на подаръка, имената на производителя, на служителя и на фирмата.

— Значи можете да ни кажете чие притежание е бил? — попита Гън. — Гравюрата се чете, така ли?

— О, да. — Воугъл се наведе и отвори калъфа. — Ето и вие можете да я прочетете. — Той остави корнета върху бюрото.

Дълго време тримата мъже само гледаха инструмента, без да продумат — лъскав инструмент, чиито златни повърхности отразяваха сутрешните слънчеви лъчи, струящи през прозореца. Корнетът изглеждаше като чисто нов. Всеки сантиметър от него бе лъснат до пълен блясък, а сложната гравюра на морски вълни върху тръбата и тялото личеше ясно като в деня, в който е била направена. Сандекър погледна Воугъл над корнета и повдигна вежди в израз на подозрение.

— Господин Воугъл, вие като че ли не разбирате сериозността на положението. На мен никак не ми е до шеги.

— Да — отсече Воугъл, — признавам, че не разбирам сериозността на положението. Но това, което разбирам, е, че моментът е страхотно вълнуващ. И повярвайте ми, господин адмирал, това не е шега. Близо двайсет и четири часа отделих за реставриране на вашата находка. — Той подхвърли дебела папка върху бюрото. — Ето моят доклад, придружен със снимки и правените стъпка по стъпка бележки по време на реставрационния процес. Тук има и пликове, съдържащи различните видове остатъци и мръсотии, които премахнах, както и частите, които замених. Нищо не съм пропуснал.

— Извинете ме — каза Сандекър. — И все пак струва ми се някак неприемливо, че инструментът, който ви изпратихме вчера, и инструментът върху бюрото ми е един и същ. — Сандекър млъкна и размени поглед с Пит. — Нали разбирате, ние…

— … Мислели сте, че корнетът е преседял на дъното много дълго време — довърши мисълта му Воугъл. — Съвсем наясно съм накъде биете, господин адмирал. И признавам, че аз също съм в недоумение за удивителното състояние на инструмента. Работил съм върху куп музикални инструменти, които са стояли в солена вода в порядъка само между три и пет години, а имаха далеч по-окаян вид от този. Не съм океанограф, така че отговорът на загадката ми убягва. Мога обаче да ви кажа с точност до деня колко време този корнет е бил под водата и как се е озовал там.

Воугъл се пресегна и взе хорната. После сложи очила без рамки и започна да чете на глас:

— Подарен на Греъм Фарли в знак на искрена благодарност за изисканото изпълнение, включено в развлекателната програма за нашите пътници, от признателната управа на параходната служба „Бялата звезда“. — Воугъл свали очилата си и се усмихна любезно на Сандекър. — Когато разчетох думите „параходна служба Бялата звезда“, рано тази сутрин измъкнах от леглото мой приятел, за да го накарам да се поразрови из папките във Военноморския архив. Той ми се обади половин час преди да тръгна към вас. — Воугъл замълча, извади носна кърпа от джоба си и издуха носа си. — Изглежда, Греъм Фарли е бил много известен в средите на параходната служба „Бялата звезда“. В продължение на три години той е бил соло корнетист на един от нейните плавателни съдове… Мисля, че се е наричал „Океаник“. Когато най-новият луксозен лайнер е бил подготвян за първото му пътуване, управата е подбрала изтъкнати музиканти от други нейни пътнически кораби и е сформирала, както се е смятало в ония дни, най-добрия оркестър на море. Греъм, естествено, е бил сред първите избраници. Да, господа, този корнет е стоял под повърхността на Атлантическия океан години наред… защото Греъм Фарли е свирил в утрото на 15 април 1912 година, докато вълните са погълнали и него, и „Титаник“.

Реакцията от разкритието на Воугъл беше смесена. Лицето на Сандекър стана полумрачно, полуподозрително; на Гън — сурово, а на Пит изразяваше непринуден интерес. Мълчанието в стаята се почувства по-тягостно, след като Воугъл напъха очилата си обратно в малкото си джобче.

— „Титаник“. — Сандекър повтори думата много бавно, като мъж, който с удоволствие си спомня името на красива жена. Той се вгледа проницателно във Воугъл; в погледа му продължаваше да се чете смесеният израз на съмнение и почуда. — Това е невероятно.

— Но факт — нехайно подхвърли Воугъл. — Да приема ли, командир Гън, че корнетът е бил открит от „Сафо I“?

— Да, почти в края на пътуването й.

— Излиза, че вашата подводна експедиция се е натъкнала на допълнително възнаграждение. Жалко, че не сте попаднали на самия кораб.

— Да, жалко — потвърди Гън, отбягвайки погледа на Воугъл.

— Аз продължавам да съм в недоумение относно състоянието на инструмента — каза Сандекър. — Не съм очаквал, че реликва, престояла седемдесет и пет години в морето, ще изглежда тъй малко повредена.

— Липсата на корозия поставя любопитен въпрос — отвърна Воугъл. — Повече от сигурно е, че месинга издържа на атмосферни влияния, но странно как металните части, съдържащи желязо, са запазили първоначалното си състояние. Както виждате, оригиналният мундщук е почти непокътнат.

Гън гледаше корнета, сякаш беше свещеният Граал.

— Може ли да свири?

— Да — отвърна Воугъл. — И то много хубаво, струва ми се.

— Не сте ли го пробвал?

— Не… не съм. — Воугъл с благоговение прокара пръсти през клапите на корнета. — Досега винаги с моя помощник сме изпробвали чистотата на тона на всеки меден инструмент, който сме реставрирали. Сега обаче не посмях.

— Не ви разбирам — рече Сандекър.

— Този инструмент напомня за кратка, но храбра постъпка, извършена по време на най-печалната морска трагедия в човешката история — поясни Воугъл. — Не е нужно голямо въображение, за да си представи човек как Греъм Фарли и колегите му музиканти са утешавали изплашените пътници на кораба с музиката си, жертвайки всякаква мисъл за тяхното собствено оцеляване, докато „Титаник“ бавно е потъвал в студените води. Последната мелодия на този корнет е излизала от устните на много смел човек. По моему ще бъде светотатство, ако някой друг някога засвири на него.

Сандекър гледаше Воугъл, изучавайки всяка черта на лицето на възрастния мъж, сякаш го виждаше за първи път.

— „Есен“ — зашепна някак несвързано, като че ли на себе си Воугъл. — „Есен“ е стар химн. Това е била последната мелодия, която Греъм Фарли е свирил на корнета си.

— А не „По-близо до тебе, Господи“? — попита бавно Гън.

— Това е измислица — обади се Пит. — Последният тон, който се е чул от „Титаник“ точно пред самия край, е бил от „Есен“.

— Вие, изглежда, доста сте запознат с историята на „Титаник“ — отбеляза Воугъл.

— Корабът и неговата трагична съдба са нещо като заразна болест — отвърна Пит. — Възбуди ли ти се веднъж интересът, треската мъчно може да се овладее.

— Корабът сам по себе си не ме привлича особено. Но като специалист по историята на музикантите и техните инструменти, сагата на оркестъра на „Титаник“ винаги е разпалвала въображението ми. — Воугъл постави корнета в калъфа, затвори капака и го подаде през бюрото на Сандекър. — Ако нямате повече въпроси, господин адмирал, смятам да се отдам на една обилна закуска и да се метна в леглото. Прекарах тежка нощ.

Сандекър се изправи на крака.

— Много сме ви задължени, господин Воугъл.

— Надявах се да чуя това. — Очите на „Дядо Коледа“ примигнаха дяволито. — Има начин, по който можете да ми се отплатите.

— Какъв е той.

— Да дарите корнета на вашингтонския музей. Той ще бъде почетен експонат в нашата Зала за музика.

— Веднага щом нашите лаборанти изследват инструмента и вашия доклад, аз ще ви го изпратя.

— Благодаря ви от името на директорите на музея.

— Но не го приемайте като дарение.

Воугъл погледна колебливо адмирала.

— Не ви разбирам.

Сандекър се усмихна.

— Нека го наречем дългосрочен заем. Това ще ни спести разправиите, в случай че се наложи да го поискаме за временно ползване.

— Дадено.

— И още нещо — продължи Сандекър. — Нито дума не сме съобщили на пресата за находката. Ще ви бъда благодарен, ако засега и вие бъдете на наша страна.

— Не разбирам мотивите ви, но, разбира се, ще зачета молбата ви.

Дългунестият уредник на музея се сбогува и си тръгна.

— По дяволите! — изруга Гън миг след като вратата се затвори. — Сигурно сме минали на един хвърлей разстояние от корпуса на „Титаник“.

— Положително сте се намирали на косъм от него — съгласи се Пит. — Хидролокаторът на „Сафо“ проучва в радиус от двеста метра. „Титаник“ вероятно се е намирал точно отвъд края на обхвата ви.

— Само да имахме повече време. И поне да знаехме какво търсим, дявол го взел!

— Забравяте — намеси се Сандекър, — че вашите основни цели бяха да изпробвате „Сафо I“ и да проведете опити върху течението Лорелай. Океанографите ще има да проучват подробно в продължение на две години данните, които събрахте за дълбоководните течения. Съжалявам единствено за това, че не можехме да ви въведем към какво се домогвахме, но Джийн Сийграм и хората му по сигурността настояха дума да не казваме за каквото и да било сведение, свързано с „Титаник“, докато не сме в разгара на операцията по изваждането му.

— Няма да съумеем да запазим мълчание още дълго време — каза Пит. — Всички осведомителни средства в света скоро ще надушат по нещо за най-грандиозното историческо откритие след отварянето на гробницата на Тутанкамон.

Сандекър стана от бюрото си и отиде до прозореца. Когато заговори, думите му излизаха много бавно и се чуваха така, сякаш идваха от далечно разстояние, носени от вятъра.

— Корнетът на Греъм Фарли.

— Моля, сър?

— Корнетът на Греъм Фарли — повтори замислен Сандекър. — Ако трябва да съдим по тази стара хорна, значи „Титаник“ може би лежи там долу в черната бездна красив и запазен, както в нощта, когато е потънал.