Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (52)

49.

Слънцето в късния следобед вече докосваше върховете на дърветата, а Джийн Сийграм продължаваше да седи отпуснат на една пейка в парка Ийст Потомак и съзерцаваше Колта в скута си. „Сериен номер 204 783, говореше си той наум, предстои ти да си свършиш работата, за която си произведен.“

Пръстите му едва ли не с любов погалиха цевта, барабана и ръкохватката. Самоубийство — това като че ли щеше да е най-доброто разрешение, с което да прекрати пропадането си в дълбоката депресия. Той се зачуди как тъй не му е минавала такава мисъл досега. Край на неудържимите сълзи посред нощ. Край на чувството за безполезност или на глождещата го отвътре мисъл, че животът му е явна преструвка.

Спомените за изминалите няколко месеца изплуваха в съзнанието му като отразени в пукнатото и криво огледало на болезненото отчаяние. Двете неща, към които най-много питаеше обич, бяха жена му и Сицилианският проект. Сега Дана си беше отишла, бракът му бе пълна бъркотия. А президентът на Съединените щати бе поел ненужния според Сийграм риск да издаде тъй скъпия му проект на заклетия враг на демокрацията.

Сандекър пък му разкри, че на флотилията за изваждането на „Титаник“ има двама съветски агенти. И фактът, че ЦРУ беше предупредило адмирала да не се намесва с шпионски действия, само заби още един пирон в ковчега на Сицилианския проект. Един от инженерите на НЮМА вече беше убит, а тази сутрин в дневния доклад на персонала на Сандекър, изпратен в секцията „Мета“, се съобщаваше за бедстващата подводница и че няма изгледи екипажът й да бъде спасен. Това трябва да е било саботаж. Повече от сигурно е. Обърканото съзнание на Сийграм вкарваше насилствено несъответстващите парченца на мозайката в несъответстващите места. Сицилианският проект беше мъртъв и сега той взе решение да умре заедно с него. Тъкмо понечи да освободи предпазителя на пистолета, когато върху него падна сянка и един глас заговори дружелюбно:

— Не ви ли се струва, че денят е прекалено хубав, за да сложите край на живота си?

Сержант Питър Джоунс обхождаше района си и както вървеше по пътеката покрай Охайо Драйв, забеляза седналия на пейката мъж. В първия момент Джоунс взе Сийграм просто за спиртосан скитник, който се припича на слънце. Помисли си дали да не го окошари, но реши, че само ще си загуби времето — „пипнатият“ безделник се озовава отново на улицата след не повече от двайсет и четири часа. Джоунс заключи, че едва ли си струва труда да пише безкрайните полицейски доклади. После обаче забеляза, че нещо в мъжа не отговаряше на стереотипната представа за блудната душа. Джоунс заобиколи нехайно и незабележимо един голям разлистен бряст и се извърна леко към единия край на пейката. Вгледа се по-отблизо и подозренията му се потвърдиха. Вярно, зачервените, невиждащи очи, изразният поглед на алкохолика, както и равнодушно отпуснатите рамене бяха налице, но в същото време се забелязваха някои дребни неща, които не бяха присъщи за скитник. Мъжът носеше лъснати обувки, скъп и изгладен костюм, лицето му беше гладко избръснато, ноктите на ръцете — грижливо поддържани. А имаше и пистолет.

Сийграм бавно вдигна поглед към лицето на чернокожия полицай. Но вместо непоколебима бдителност срещна израз на искрено съчувствие.

— Не си ли правите прибързани заключения? — попита Сийграм.

— Човече, ако някога съм виждал класически случай на пагубна депресия, то това сте вие. — Джоунс посочи с ръка пейката. — Мога ли да седна?

— Това е градска собственост — равнодушно отвърна Сийграм.

Джоунс седна бавно на една ръка разстояние от Сийграм, протегна нехайно крака и се облегна назад, като остави ръцете си на показ и далеч от пъхнатия в кобура служебен пистолет.

— На ваше място бих избрал ноември — заговори тихо той. — През април поникват цветята, дърветата се раззеленяват, докато през ноември времето става противно, вятърът те вледенява до кости, небето непрекъснато е облачно и мрачно. Да, именно този месец бих избрал, за да свърша със себе си.

Сийграм стисна по-здраво пистолета си и хвърли поглед към Джоунс с мрачно предчувствие, очаквайки да предприеме нещо.

— Да разбирам ли, че се смятате за специалист по самоубийствата?

— Не съвсем — отвърна Джоунс. — Всъщност вие сте първият, когото ще наблюдавам на местопрестъплението. В повечето случаи се появявам на мястото дълго след свършения факт. Вземете например самоудавниците — те са най-противната гледка. Целите им тела са подпухнали и почернели, очите — разкашкани в орбитите им, след като са били кълвани от рибите. После идват скачащите. Веднъж видях един, скочил от трийсететажно здание. Паднал на краката си. Костите на пищялите стърчаха от раменете му…

— Нямам нужда от такива примери — озъби се Сийграм. — Нямам нужда да слушам ужасяващи разкази от чернокожо ченге.

За миг в очите на Джоунс проблеснаха гневни пламъчета, после угаснаха.

— За нас тояги и камъни… — рече той, после извади носна кърпа и без да бърза, попи потта от вътрешната лента на фуражката си. — Кажете ми, господин…

— Сийграм. Какво като узнаете името ми. Още малко и няма да има никакво значение.

— Кажете ми, господин Сийграм, как смятате да го осъществите? С един куршум в слепоочието, в челото или в устата?

— Не е ли все едно? Резултатът е един и същ.

— Невинаги — разговорливо отвърна Джоунс. — Не ви препоръчвам да се целите в слепоочието или в челото, поне с малокалибрен пистолет. Я да видя какъв е вашият? Ммм… да, май че е трийсет и осем. Може и да свърши мърлява работа, но се съмнявам, че ще ви убие на място. Познавах един младеж, който се гръмна в слепоочието с калибър четирийсет и пет. Размаза си мозъка и си извади едното око, но не умря. Живя с години като ряпа. Само си го представете как е лежал, а вътрешностите му изтичали по чаршафите, и как се е молил да го отърват от мъките му. Да, на ваше място, бих пъхнал дулото в устата си, та да прострелям и тила си. Това е най-сигурно.

— Ако не млъкнете — сопна му се Сийграм, насочвайки колта срещу Джоунс, — ще убия и вас!

— Ще убиете и мен? — изненада се Джоунс. — Та вие нямате смелост за това, Сийграм. Изписано е по лицето ви.

— Всеки човек е способен да извърши убийство.

— Вярно, убийството не е трудна работа. Всеки може да го извърши. Но само един психопат пренебрегва последствията.

— Виж ти, какъв философ почвате да се показвате.

— Ние, тъпите чернокожи ченгета, често обичаме да будалкаме белите с неизменните си остроумия.

— Извинявам се за бедния си подбор на думи.

Джоунс сви рамене.

— Вие си мислите, че имате проблеми, така ли, господин Сийграм. Да ви имам проблемите! Я се вижте — белокож сте, явно състоятелен, вероятно имате и семейство, и добро положение в обществото. Какво ще кажете да си разменим местата — вие да си смените цвета на кожата, да станете чернокожо ченге с шест деца и деветдесетгодишна паянтова къща с трийсетгодишна ипотека, а? Хайде, Сийграм, кажете нещо за това. Кажете ми колко всъщност е безпощаден вашият свят.

— Изобщо няма да ме разберете.

— Какво толкова има за разбиране? Нищо под слънцето не заслужава самоубийството ви. О, да, жена ви отначало ще пролее някоя и друга сълза, но после ще даде дрехите ви на Армията на спасението и след шест месеца ще бъде в леглото с друг мъж, а от вас няма да е останало нищо, освен снимка в албума. Я погледнете наоколо. Какъв прекрасен пролетен ден! Божичко, помислете си само какво ще изпуснете. Гледахте ли президента по телевизията?

— Президентът ли?

— Появи се в четири часа и започна да говори за всички велики неща, които се случили. Каза, че само след три години хора щели да летят до Марс, че било открито средство за овладяване на рака, а после показа снимки на някакъв стар потънал кораб, който правителството извадило от близо пет километра под водата.

Сийграм загледа Джоунс с изумление.

— Какво казахте? Изваден кораб ли? Кой кораб?

— Не запомних.

— „Титаник“? — попита шепнешком Сийграм. — Да не е „Титаник“?

— А, да, така беше името му. Много отдавна се блъснал в айсберг и потънал. Сега се сещам, че гледах по телевизията филм за „Титаник“. С Барбара Стануик и Клифтън Уеб… — Джоунс млъкна, когато забеляза как по лицето на Сийграм се смениха последователно изрази на неверие, на шок и на пълно объркване.

Сийграм подаде оръжието си на изпадналия в недоумение Джоунс и се облегна на облегалката на пейката. Трийсет дни. Само трийсет дни ще са му нужни, след като получи бизания, за да изпробва системата на Сицилианския проект, а после да я доведе до работно положение. За малко да се размине с това. Ако случайно минаващото ченге не се бе намесило, Сийграм щеше да разполага само с трийсет секунди, за да види нещо отново и никога повече.