Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (13)

11.

Ранният самолет на „Юнайтед“ кацна на летище „Стейпълтън“ в Денвър в осем сутринта. Мел Донър мина бързо през гишето за проверка на багажа, взе кола под наем и седна зад волана. Предстоеше му петнайсетминутен път до булевард „Уест Солфакс“ и редакцията на „Роки Маунтин Нюз“. Докато следваше автомобилното движение по посока запад, погледът му се местеше от предното стъкло към пътната карта на града, разгъната на седалката до него.

Донър за първи път идваше в Денвър и почти го изненада лекият смог, който се стелеше над града. Очакваше да го посрещнат мръснокафяви и сиви облаци, присъщи на градове като Лос Анджелис и Ню Йорк, въпреки че Денвър винаги е извиквал в съзнанието му представа за град, трептящ от кристалночист въздух, сгушен в закрилническата сянка на величавите морави планини. Но дори и те го разочароваха; Денвър бе разположен в края на огромна равнина, отдалечен на най-малко седем километра от най-близката предпланина.

Донър паркира колата и тръгна към библиотеката на вестника. Момичето зад бюрото срещна погледа му през стъклата на очилата си и се усмихна дружелюбно, откривайки неравни зъби.

— Имате ли екземпляр на вашия вестник от 17 ноември 1911 година?

— О, толкова старо? — Тя изкриви устни. — Мога да ви предложа само фотокопие, оригиналите се намират в Държавния исторически архив.

— Искам да погледна само страница трета.

— Ако нямате нищо против да почакате петнайсетина минути, ще ида да потърся филмовата лента от тази дата и ще ви извадя копие на необходимата ви страница.

— Благодаря. Между другото, да имате случайно търговски справочник на Колорадо?

— Разбира се. — Тя се наведе под бюрото и постави книжката върху захабения гетинаксов плот.

Момичето изчезна, за да изпълни поръчката му, а Донър седна и започна да прелиства справочника. Не намери чугунолеярна „Гътри и синове“ в Пуебло. Отвори на буква „Т“. И там не откри ковашка и металообработваща фирма „Тор“ в Денвър. Наистина, заключи той в себе си, малка беше вероятността тези две фирми да продължават да съществуват след близо осем десетилетия.

Петнайсетте минути минаха, а момичето все още го нямаше и за да не бездейства, Донър нехайно продължи да прелиства справочника. С изключение на „Кодак“, „Мартин Мариета“ и „Гейтс Ръбър“ малко бяха другите фирми, за които бе чувал. Изведнъж застина на място. На буквата „Д“ погледът му попадна на „Дженсън и Тор“, метални изделия, Денвър. Той откъсна страницата, пъхна я в джоба си и подхвърли справочника на плота на бюрото.

— Готово, господине — появи се момичето. — Дължите ми петдесет цента.

Донър плати и жадно хвърли поглед на заглавието в горния десен ъгъл на фотокопието на стария вестник. Материалът се отнасяше за нещастие в рудник.

— Ще ви свърши ли работа, господине? — попита момичето.

— Би трябвало — отвърна той, излизайки.

Заводът за метални изделия „Дженсън и Тор“ се намираше между железопътното депо Бърлингтън-Север и реката Саут Плат. Представляваше огромна масивна постройка, която би загрозила всяка гледка, с изключение на тази, която я заобикаляше. Високи кранове в хангара местеха ръждясали тръби от една купчина на друга, трошачката удряше с такъв непоносим грохот, че проглушаваше ушите. Отстрани се издигаше административната сграда с шумоизолиращи бетонни стени и високи сводести прозорци.

Широкоплещест администратор с приятно лице го поведе по коридор с мъхнат килим към просторен кабинет, облицован с ламперия. Карл Дженсън младши стана от писалището си и се ръкува с Донър. Беше млад човек, не повече от двайсет и осем годишен, с дълга коса, малки мустачки, облечен в костюм от шотландско каре. Изглеждаше досущ като възпитаник на престижен университет. Донър не можеше да си го представи като някакъв друг.

— Благодаря ви, че отделихте време да се срещнете с мен, господин Дженсън.

Младият човек се усмихна предпазливо.

— Реших, че е нещо важно. Високопоставена личност от средите на Вашингтон… Как бих могъл да откажа?

— Както ви споменах по телефона, интересуват ме някои архивни документи.

Усмивката на Дженсън се прибра.

— Надявам се, не сте от Отдела за държавните приходи.

Донър поклати глава.

— Съвсем не. Интересът на правителството е чисто исторически. Ако все още ги съхранявате, бих желал да проверя отчетите за продажбите ви за месеците от юли до ноември 1911 година.

— Будалкате ли ме? — засмя се Дженсън.

— Повярвайте ми, говоря най-сериозно.

Дженсън го гледаше равнодушно.

— Сигурен ли сте, че тъкмо тази фирма търсите?

— Да — рязко отвърна Донър, — ако тя е потомък на ковашката и металообработващата фирма „Тор“.

— Тя беше на прадядо ми — призна Дженсън. — Баща ми изплатил остатъка от заема и сменил името й през 1942 година.

— Пазите ли старата документация?

Дженсън сви рамене.

— Не, отдавна я изхвърлихме. Ако трябваше да пазим всяка квитанция за продажба от основаването на фирмата през 1897 година от прадядо ми, щеше да ни е необходим склад с размерите на стадиона „Бронко“.

Донър извади носна кърпа и попи ситните капчици пот по лицето си, после се отпусна на стола.

— Можете обаче да благодарите на Карл Дженсън старши — продължи Дженсън — за неговата предвидливост. Имаме цялата стара документация, записана на микрофилм.

— На микрофилм?

— Единственият начин да процедираме бързо. След всяка пета година ние филмираме всичко. Олицетворение на експедитивността — това сме ние.

Донър не можеше да повярва на късмета си.

— В такъв случай ще можете да ми представите документите за продажбите през последните месеци на 1911 година, така ли?

Дженсън не отговори, само се наведе над бюрото си и заговори по интеркома, после се облегна назад в стола си.

— Докато чакаме, мога ли да ви предложа чаша кафе, господин Донър?

— Предпочитам нещо с глътка алкохол.

— Типично за човек от големия град. — Дженсън стана и отиде до облицования с огледала бар шкаф, откъдето извади бутилка „Чивъс Регал“. — Денвър ще ви се стори доста еснафски град. Тук на барче в кабинет се гледа с неодобрение. Колегите ми в града са възприели обичая да черпят клиентите си с една голяма кока-кола и обилен обяд с виенски шницел. За радост на нашите почитаеми клиенти от други градове аз чиракувах на Медисън авеню.

Донър пое чашата и отпи.

Дженсън го изгледа одобрително и му наля втори път.

— Кажете ми, господин Донър, какво по-точно очаквате да откриете в тези документи?

— Нищо особено — отвърна Донър.

— Хайде, хайде. Правителството няма да прати човек на другия край на страната само за да опише точка по точка седемдесет и шест годишни протоколи за продажба.

— Правителството често борави с поверителните си материали по странен начин.

— Дори и с поверителни материали от 1911 година? — Дженсън заклати глава в недоумение. — Направо е смайващо.

— Ще ви кажа само, че ние се опитваме да разкрием отдавнашно престъпление, чийто извършител е купил съоръжения от вашия прадядо.

Дженсън се усмихна и любезно прие лъжата.

В кабинета влезе тъмнокосо момиче с дълга пола и ботуши. То хвърли съблазняващ поглед към Дженсън, остави фотокопие върху бюрото му и излезе.

Дженсън взе листа и прегледа съдържанието му.

— Изглежда, месеците от юни до ноември са били период на рецесия за моя праотец. Слабо са вървели продажбите тогава. Нещо по-специално ли ви интересува, господин Донър?

— Миньорските съоръжения.

— Така, това трябва да са пробивни машини. Поръчани са на десети август и са получени от купувача на първи ноември. — Устните на Дженсън изведнъж се разтеглиха в усмивка. — Май ще изпаднете в смешно положение, господине.

— Не ви разбирам.

— Ами купувачът или, както уточнихте, престъпникът… — Дженсън млъкна, за да произведе ефект — е правителството на Съединените щати.