Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (3)

1.

Юли 1987

Президентът се завъртя на стола, сключи ръце на тила и се вгледа с незрим поглед през прозореца на Овалния кабинет, проклинайки мислено съдбата си. Мразеше работата си с такава ярост, каквато и през ума не му е минавало, че може да изпитва. Беше усетил точния миг, в който въодушевлението му се изпари. Усети го една сутрин, когато установи, че никак не му се става от леглото. Това винаги беше първият знак — страх от започващия ден.

За стотен път, откакто бе поел длъжността, той се запита защо всъщност се бе борил тъй упорито и дълго за тази отвратителна, неблагодарна работа. Цената се оказа болезнено висока. Политическият му път бе осеян с костите на изгубени приятели и разтрогнати бракове. А и много скоро след като бе положил клетва, му стана известно, че младата му администрация е разтърсена от скандал във финансовия отдел, от война в Южна Америка, от национална стачка на авиокомпаниите и от един враждебен Конгрес, който гледаше подозрително всеки пребиваващ в Белия дом. Той отправи наум допълнителна ругатня към Конгреса. Неговите членове бяха погазили на два пъти правото му на вето и това никак не му се понрави.

Слава богу, че ще се отърве от гадостта да се кандидатира отново. Как успя да спечели два мандата, все още оставаше загадка. Беше нарушил всички отдавна утвърдени политически табута за успешна кандидатура. Не само че беше разведен, но и не ходеше редовно на църква, пушеше пура на обществени места и на всичкото отгоре носеше огромни мустаци. Беше провел кампанията си, като пренебрегна опонентите си и превзе гласоподавателите с по-груб език. Това им допадна. За щастие, бе се появил в момент, когато на средния американец му бе дошло до гуша от лицемерни кандидати, които само се усмихваха широко и флиртуваха с телевизионните камери, които говореха такива изтъркани празни приказки, че журналистите не бяха в състояние да изопачат или намерят скрит подтекст, за да си съчинят нещо от съществителните.

Още година и половина и вторият му президентски мандат щеше да приключи. Това беше единствената мисъл, която го крепеше. Предшественикът му бе приел поканата да оглави академичния съвет на Калифорнийския университет. Айзенхауер се бе оттеглил във фермата си в Гетисбърг, Джонсън се установи в ранчото си в Тексас. Президентът се усмихна под мустак. Нито един от мераците на излезлите от строя старши държавници не го привличаше. Плановете му го зовяха към самоизгнание край южния бряг на Тихия океан, излегнат върху някой дванайсетметров кеч. Там ще обърне гръб на всевъзможните проклети кризи, разтърсващи света, ще си пийва ром и ще наблюдава чипоносите туземки с налети гърди, попадащи в полезрението му. Той затвори очи и картината тъкмо оживя в съзнанието му, когато помощникът му отвори тихо вратата и се изкашля.

— Извинете, господин президент, но дойдоха господата Сийграм и Донър.

Президентът завъртя стола си към бюрото и приглади с ръка гъстата си посребрена коса.

— Добре, покани ги да влязат.

Лицето му видимо грейна. Джийн Сийграм и Мел Донър се ползваха с привилегията да влизат при президента по всяко време — и денем, и нощем. Те бяха главните изпитатели в секцията „Мета“ — група учени, които при пълна секретност разработваха проекти, за които никой още не бе чувал, проекти, които целяха да придвижат настоящата технология от двайсет на трийсет години напред.

Секцията „Мета“ беше рожба на самия президент. Беше я създал през първата година след встъпването си в длъжност, като негласно одобряваше и оперираше с неограничени тайни парични средства и лично бе подбрал малката група от високоинтелигентни и доверени мъже, които съставляваха сърцевината й. Вътрешно се чувстваше изключително горд от творението си. Дори ЦРУ и Службата за национална сигурност не знаеха за съществуването на тази секция. Отколешна мечта му беше да подпомага екип от хора, готови да отдадат умението и таланта си за невъобразими, фантастични планове, предполагащи успех едно на милион. Фактът, че секцията „Мета“ (вече пета година от създаването й) беше още на нулево ниво, ни най-малко не го смущаваше.

Мъжете не се ръкуваха, само си размениха сърдечни поздрави. После Сийграм отвори овехтялото си дипломатическо куфарче и извади обемиста папка с въздушни топографски снимки. Той ги нареди върху бюрото на президента и посочи няколко, с оградени с кръг върху предпазните прозрачни фолиа зони.

— Това е планинският район на горния остров на Нова земя, на север от руската континентална територия. Всички индикации на нашите сателитни сензори сочат, че в този район има известна вероятност.

— По дяволите! — тихо измърмори президентът. — Всеки път, когато открием нещо подобно, то се оказва или в Съветския съюз, или в някой неприкосновен участък. — Той прегледа снимките, после премести поглед към Донър. — Но земята все пак е огромна. Положително има и други обещаващи райони, нали?

Донър поклати глава.

— Съжалявам, господин президент, но геолозите търсят бизаний, откакто Александър Бизни откри съществуването му през 1902 година. Според нашите сведения никой още не се е натъкнал на количества от него.

— Неговата радиоактивност е толкова силна — допълни Сийграм, — че той отдавна е изчезнал от континентите и може би съществува някъде в съвсем незначителни количества. Малкото оскъдни данни, които събрахме за този елемент, са взети от миниатюрни, изкуствено добити частици.

— Не можете ли да натрупате големи количества по изкуствен начин? — запита президентът.

— Не, сър — отвърна Сийграм. — Най-дълготрайната частица, която успяхме да произведем с мощен катализатор, се разложи след по-малко от две минути.

Президентът се облегна назад в стола си и впери поглед в Сийграм.

— Какво количество ви е необходимо, за да завършите програмата си?

Сийграм погледна първо Донър, после президента.

— Както знаете, господин президент, ние сме все още в теоретичната фаза…

— Какво количество ви е необходимо? — повтори президентът.

— По моя преценка около двеста и двайсет грама.

— Ясно.

— Това е количеството, необходимо за изпробване на цялостния замисъл — вметна Донър. — А за да пуснем в действие съоръженията по стратегическите участъци край националните граници, ще ни трябват още около шест килограма.

Президентът отпусна рамене.

— В такъв случай може би ще трябва да се откажем от тази програма и да опитаме нещо друго.

Сийграм беше висок, слаб човек, с тих глас и почтителни обноски, който, ако се изключеше широкият сплескан нос, спокойно можеше да се оприличи на Ейб Линкълн без брада.

Донър пък беше пълна противоположност на Сийграм. Нисък на ръст, той изглеждаше колкото широк, толкова и висок. Имаше светла коса с цвят на пшеница, меланхолични очи и лице, което сякаш винаги беше потно.

— Сицилианският проект — заговори той като картечница — е твърде близо до завършека си, за да го погребем и забравим. Аз твърдо настоявам да го осъществим. Ще изпробваме всички възможности и ако успеем… Боже мой, сър, последствията ще са грандиозни!

— Готов съм да чуя всяко предложение — каза спокойно президентът.

Сийграм пое дълбоко въздух и се впусна да изрежда:

— Първо, ще ни трябва вашето разрешение, за да построим необходимите съоръжения. Второ, ще са ни нужни средства. И трето, съдействието на Националната служба за подводни и морски изследвания — НЮМА.

Президентът погледна учудено Сийграм.

— Първите две изисквания са разбираеми, но не проумявам ролята на НЮМА в случая. Къде ще се вмести тя?

— Ще трябва да пратим тайно минералози в Нова земя. Тъй като островът е обграден с вода, една океанографска експедиция на НЮМА наблизо ще послужи като прикритие на мисията ни.

— Колко време ще ви трябва да изпробвате, да изградите и монтирате системата?

Донър не се замисли:

— Една година, четири месеца и седем дни.

— А докога ще можете да работите без бизаний?

— До последния етап — отвърна Донър.

Президентът облегна гръб на стола си и се загледа в корабния часовник, поставен върху масивното бюро. Почти цяла минута измина, преди отново да заговори.

— Както разбирам, господа, вие искате от мен да ви отпусна средства, за да построите недоказана, неизпробвана комплексна апаратура на стойност мултимилиони долари, която няма да работи, защото ни липсва първичната съставка, която пък ще трябва може би да откраднем от неприятелска държава.

Сийграм размърда куфарчето си, а Донър само кимна.

— Надявам се, ще ми кажете — продължи президентът, — как да обясня появата на цял лабиринт от съоръжения, разположени край държавните ни граници, на някой твърдоглав либерал в Конгреса, който си науми да прави проверка?

— Хубавото на системата е, че е малка и компактна. Според компютрите постройка, издигната до малка електроцентрала, ще върши чудесна работа. Нито руските шпионски сателити, нито някой фермер, живеещ наблизо, ще открият нещо необичайно в това.

Президентът потърка брадата си.

— Защо толкова припирате със Сицилианския проект, след като не сте стопроцентово готови?

— Ще рискуваме, сър — рече Донър. — Ще рискуваме и през следващата година и половина или ще произведем бизаний в лабораторни условия, или ще открием някъде залежи, които ще ползваме.

— Дори това да ни отнеме десет години — подкрепи го Сийграм — съоръженията ще са монтирани и ще чакат. Единственото, което ще загубим, е време.

Президентът стана от стола си.

— Господа, съгласен съм с вашия научнофантастичен план, но при едно условие. Разполагате точно с една година, шест месеца и десет дни. От там нататък моето място ще заеме новият президент, който и да е той. Така че ако искате да зарадвате своя покровител, постарайте се дотогава да му представите някакви резултати.

Двамата мъже срещу него се смълчаха.

Най-сетне Сийграм заговори:

— Благодарим ви, господин президенте. По един или друг начин екипът ще ви донесе първичната руда. Можете да разчитате на думата ни.

— Чудесно. А сега ме извинете. Трябва да позирам за снимки в Розовата градина с група дебели бабки, дъщери на Американската революция. — Той протегна ръка. — Успех! И гледайте да не оплескате с нещо тайните си операции. Не ми се ще някоя нова шпионска мисия „Айзенхауер У-2“ да избухне в лицето ми. Ясно?

Преди Сийграм и Донър да успеят да отговорят, президентът се обърна и излезе през страничната врата.

Порталът на Белия дом се отвори, за да пропусне шевролета на Донър. Колата се вля в главния автомобилен поток и навлезе през Потомак във Вирджиния. Донър не смееше да погледне в огледалцето за обратно виждане от страх да не би президентът да е променил решението си и да е пратил някой по дирите им да ги уведоми. Той свали прозореца и пое дълбоко влажния летен въздух.

— Извадихме късмет — обади се Сийграм. — Предполагам, че го осъзнаваш.

— И още как! Ако пък беше разбрал, че сме пратили и човек на руска територия още преди две седмици, съвсем щеше да му настръхне косата.

— То и сега няма да е късно — измърмори под носа си Сийграм, — ако НЮМА не успее да измъкне нашия човек.