Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (15)

13.

Донър рядко наемаше хотел в центъра на града. Предпочиташе по-скромната обстановка на някой мотел сред зеленина в покрайнините, но съображенията на Сийграм наблягаха на факта, че следователят ще получи по-лесно съдействие от местните хора, ако даде да се разбере, че е наел стая в най-стария и престижен хотел в града. Следовател. Повръщаше му се от тази дума. Ако преди пет години някой от неговите колеги професори в Южнокалифорнийския университет му беше казал, че докторатът му по физически науки ще го принуди да играе такава потайна роля, той щеше да се задави от смях. Сега обаче Донър не се смееше. Сицилианският проект беше от огромно жизнено значение за интересите на страната, за да рискува изтичане на сведения чрез външна помощ. Той и Сийграм бяха замислили и създали проекта със собствени сили и се бяха договорили сами да осъществят колкото се може по-голяма част от него.

Донър остави наетия под наем плимут на обслужващия паркинга, прекоси Тремънт Плейс и влезе през старомодната въртяща се врата на хотела в приятно обзаведеното фоайе. На рецепцията младият мустакат помощник-управител му подаде бележка без нищо повече от една усмивка. Донър я взе без нищо повече от едно „благодаря“ и се упъти към асансьора, за да се прибере в стаята си.

Той тръшна вратата след себе си, метна ключа от стаята и бележката със съобщението от Сийграм върху писалището и включи телевизора. Беше прекарал дълъг и изморителен ден, а организмът му продължаваше да е настроен на вашингтонското часово време. Донър набра номера на „обслужване по стаите“ и си поръча вечеря в стаята, после изу обувките си, разхлаби вратовръзката си и се просна на леглото.

Може би за десети път започна да препрочита фотокопието на страницата от стария вестник. То щеше да е много занимателно четиво, ако, тъй да се каже, интересът на Донър беше насочен към рекламите за акордьори на пиана, електрически колани за херния и лекарства против загадъчни заболявания, както и към редакционни бележки относно непоколебимостта на денвърската градска община да разчисти еди-коя си улица от греховни домове за забавления или любопитни кратки съобщения, разчитащи да накарат дамската читателска публика от началото на 1900-та година да ахва от оправдани страхотии.

Съдебномедицинска хроника

Миналата седмица екипът на парижката морга е изпаднал в пълно недоумение при вида на гумена протеза за крак, изложена за разпознаване върху дисекционната маса. Трупът на елегантно облечена жена, на възраст около петдесет години бил намерен в Сена, но бил толкова разложен, че било трудно да остане цял. Левият крак обаче, ампутиран от бедрото надолу, бил заменен с изкусно направена гумена протеза, която лежала на масата с надеждата да помогне за разпознаването на притежателката й.

Донър се усмихна на тази отколешна случка и прехвърли вниманието си към дясната горна част на страницата, към частта, за която Коплин им бе казал, че липсва от вестника, намерен от него в Нова земя.

Злополука в рудник

Трагедия, подобно на отмъстителен гняв, се разигра рано тази сутрин, когато динамитен взрив вдигна във въздуха една хлътнатина в рудника Литъл Ейнджъл край Сентръл Сити и затрупа деветимата мъже от първата смяна, включително известния и уважаван минен инженер Джошуа Хейс Брюстър.

Останалите без сили и сломени членове на спасителните отряди съобщиха, че вероятността някой от мъжете да е останал жив, е изключена. Бъл Махони, храбрият ръководител на мината Сатан, положи огромни усилия да стигне до затрупаните мъже, но бе възпрян от водната бариера, наводнила догоре главната шахта.

„Няма съмнение, че горките хорица са вече пътници към оня свят“ — изрази мнението си пред новинарите на мястото на трагедията Махони. „Бликналата вода е достигнала близо две нива над мястото, където са работели. Те сигурно са се издавили като плъхове още преди да разберат какво ги е сполетяло.“

Смълчаната и опечалена тълпа, насъбрала се край входа на рудника, дълбоко жалееше от смразяващата вероятност, че това ще е първият случай, в който телата на загиналите няма да бъдат открити и извадени на „повърхността на мината“, за да бъдат погребани както подобава.

Знае се с положителност, че запечатаната от 1881 година мина е била отворена отново по настояване на господин Брюстър Литъл Ейнджъл. Негови приятели и колеги твърдят, как Брюстър често се хвалил, че с малко късмет и проявена твърдост щял да стане откривател на ценната руда, пропусната от онези, които първи са прокопали тази мина.

Когато намерихме в дома му господин Ърнст Блосър и го помолихме да коментира това твърдение, той каза: „Тази мина беше преследвана от нещастие още от деня, в който я разработих. Всичко, което открихме, беше къс нискокачествена руда, която така и не се оползотвори“. Господин Блосър добави още: „Мисля, че Брюстър страшно много се е лъгал. Там никога не е имало показания за рудна жила. Учуден съм, че човек с неговия опит може да твърди подобно нещо“.

Последното разпространено съобщение в Сентръл Сити гласеше, че тъй като положението е оставено на вечната милост на Всевишния, дупката ще бъде запечатана като гробница и загиналите мъже вечно ще почиват в мрак и никога повече няма да видят „повърхността на мината“ или слънцето.

Тъжният списък на мъжете, намерили смъртта си в това неописуемо бедствие, е както следва:

Джошуа Хейс Брюстър, Денвър

Алвин Коултър, Феърплей

Томас Прайс, Лийдвил

Чарлс П. Уидни, Крипъл Крийк

Върнън С. Хол, Денвър

Джон Колдуел, Сентръл Сити

Уолтър Шмид, Аспен

Уорнър Е. О’Деминг, Денвър

Джейсън К. Хобарт, Боулдър

Нека Бог да бди над тези смели труженици на планините.

Колкото пъти погледът на Донър се плъзгаше по копието на старото съобщение, винаги се връщаше на последното име от изброените загинали рудничари. Бавно, като в транс, той остави листа в скута си, вдигна слушалката и набра извънградски номер.