Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (48)

45.

Доктор Райън Прескот, директор на Ураганния център на НЮМА в Тампа, Флорида, имаше твърдото намерение да се прибере поне веднъж навреме и да прекара една спокойна вечер със съпругата си в игра на крибидж. Но в дванайсет без десет преди полунощ той все още беше на бюрото си и с уморен поглед се взираше в сателитните снимки, пръснати пред него.

— Тъкмо когато си мислим, че сме научили всичко, каквото трябва да знаем за бурите — каза той раздразнен, — току изскочи някоя от незнайно къде и счупва калъпа.

— Ураган насред май месец — обади се асистентката му между прозевки. — Съвсем подходящ за книгата на рекордите.

— Но как така? Сезонът на ураганите обикновено трае от юли до септември. Коя е причината този да се материализира два месеца по-рано?

— Нищо не разбирам — отвърна жената. — Накъде, смяташ, че се е насочил нашият парий?

— Твърде рано е да се предвиди със сигурност — каза Прескот. — Зараждането му следва обичайните характеристики, две мнения няма: обширно пространство с ниско налягане, наситено с влажен въздух, който се вие обратно на часовниковата стрелка поради въртенето на земята. Но приликите свършват дотук. За да се развие буря с обхват шестстотин и четирийсет километра, обикновено са нужни дни, а понякога и седмици. А този бебешок му намери цаката за по-малко от осемнайсет часа.

Прескот въздъхна, стана от бюрото и отиде до голямата морска карта на стената. Погледна в един лист, изпълнен с набързо записани данни за известното местоположение, атмосферните условия и скоростта, после започна да чертае предполагаемото направление на запад от една точка на двеста и четирийсет километра североизточно от Бермуда, направление, което постепенно завиваше на север към Нюфаундленд.

— Докато не ни подскаже поне малко за бъдещата си посока, това е най-многото, което мога да направя. — Прескот млъкна, сякаш изчака да чуе потвърждение. Но не последва такова и той попита: — И ти ли го виждаш така?

След като и този път не получи отговор, Прескот се обърна, за да повтори въпроса си, но не отрони и дума. Асистентката му беше заспала, положила глава върху сгънатите си върху бюрото лакти. Той леко я разтърси за рамото, докато зелените й очи трепнаха и се отвориха.

— Нищо повече не можем да направим тук — каза тихо Прескот. — Хайде да се прибираме да поспим малко. — Погледът му колебливо се отмести обратно към картата. — Можем да разчитаме на щастлива случайност хиляда на едно той до сутринта да се разнесе и да стихне до локализирана буря. — Прескот говореше с известна тежест, но гласът му не звучеше убедително.

Той не бе забелязал едно — че линията върху морската карта, представляваща предвидената от него посока на урагана, минаваше точно по 41°46’Север на 50°14’Запад.