Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (44)

41.

Щом вятърът стихна до двайсет възела, Пит насочи „Каприкорн“ към буя със сигналното реле. Те още веднъж закачиха маркуча за подаване на въздух, свързващ компресора на кораба с „Титаник“ и зачакаха появата на „Сафо II“ от дълбините. Източното небе вече просветляваше, когато приготовленията за посрещането на подводницата приключиха. Водолазите бяха в готовност да се спуснат във водата около „Сафо II“ и да вържат предпазните въжета, за да предотвратят прекатурването й в бурните вълни; бяха приготвени и лебедките, и въжетата, с които тя щеше да бъде изтеглена от водата и качена на отворената кърма на „Каприкорн“; долу, в камбуза, готвачът започна да приготвя самовара за кафе и обилна закуска, за да нагости екипажа на подводницата, като пристигне. Когато всичко бе в пълна готовност, учените и инженерите застанаха в мълчаливо очакване, потръпвайки от студа на ранното утро, изпаднали в недоумение от смъртта на Хенри Мънк.

В 06:10 часа подводницата навлезе в настъпателното мъртво вълнение на стотина метра от лявата кърма на „Каприкорн“. Лодка прекара въже до нея и в порядъка на двайсет минути „Сафо II“ бе качена върху кърмовата рампа на плаващата й база. След като бе застопорена и здраво завързана, люкът бе отворен и оттам излезе Удсън, последван от четиримата оцелели членове на екипажа му.

Удсън се изкачи на горната палуба, където го чакаше Пит. Очите му бяха зачервени от безсъние, лицето му, с набола брада, имаше сивкав цвят, но той успя да разтегли устни в тънка усмивка, когато Пит му набута чаша с димящо кафе в ръката.

— Не знам на какво повече се радвам, на теб или на кафето — рече той.

— В съобщението си намекваш за убийство — започна Пит, подминавайки всякакви поздрави.

Удсън бавно отпи от кафето и се обърна да погледне мъжете, които внимателно изваждаха тялото на Мънк през люка на подводницата.

— Да не говорим тук — тихо каза той.

Пит му направи знак да отидат в каютата му. Още със затварянето на вратата, без да губи време, той го подкани:

— Е, хайде, разказвай.

Удсън се отпусна тежко на леглото на Пит и потърка очи.

— Няма много за разказване. Получих съобщението за телевизионната камера в момент, когато обикаляхме на около осемнайсет метра от морското дъно и запоявахме отворите на десния борд на палуба В. Отидох на кърмата, за да проверя какво става и заварих Мънк да лежи на пода с хлътнало ляво слепоочие.

— Имаше ли някакви следи, които да подскажат какво е причинило удара?

— Очебийни като носа на Пинокио — отвърна Удсън. — Парченца кожа, кръв и косми бяха полепнали по ъгловия ръб на предпазния кожух на генератора.

— Не съм запознат с оборудването на „Сафо II“. Къде е монтиран той?

— На стената на десния борд, на около три метра от кърмата. Защитният кожух е поставен на петнайсет сантиметра над пода за по-лесен достъп за поддръжка на генератора.

— В такъв случай вероятно е било нещастен случай. Мънк може да се е спънал и падайки, да си е ударил главата в ръба.

— Може, но краката му тогава щяха да са в обратната посока.

— Какво общо имат краката му тук?

— Те сочеха към кърмата.

— Е, и?

— Нима не разбираш? — нетърпеливо попита Удсън. — Мънк трябва да е вървял към носовата част, когато е паднал.

Мъглявата картина в съзнанието на Пит започна да се прояснява. И той видя детайла от мозайката, който не пасваше.

— Кожухът на генератора се намира на стената на десния борд, значи дясното слепоочие на Мънк е трябвало да бъде сплескано, а не лявото.

— Позна.

— Какво е причинило неизправността на телевизионната камера?

— Неизправност нямаше. Някой беше метнал кърпа за лице върху обектива.

— Ами екипажът? Къде се намираше всеки един от членовете му?

— Аз боравех със струйника, а Сам Мъркър бе поел ролята на лоцман. Мънк беше станал от таблото с апаратурата, за да иде при накрайника, който е разположен на кърмата. Ние бяхме втората вахта. Първата включваше Джак Донован…

— Русият младеж ли, строителният инженер от Океанографския технически институт?

— Точно той. И още, лейтенант Лиън Лукас, техникът по спасителните операции, назначен от Военноморските сили, и Бен Дръмър. Те и тримата спяха в леглата си.

— Не следва непременно, че някой от тях е убил Мънк — каза Пит. — Каква ли е била причината? Човек не убива току-така някого в ситуация, от която не може да се избяга — на четири хиляди метра под водата, без да има някаква подбуда.

Удсън сви рамене.

— Ще трябва да повикаш Шерлок Холмс. Аз знам само това, което видях.

Пит продължи да прави догадки:

— Мънк може да се е извъртял, когато е падал.

— Само ако е имал гумен врат, който е могъл да се извие на сто и осемдесет градуса назад.

— Да опитаме да подредим друга мозайка. Как ще убиеш осемдесеткилограмов мъж, като блъснеш главата му в метален ъглов ръб, който е само на петнайсет сантиметра от пода? Като го хванеш за петите и замахнеш с него, все едно че е боен чук ли?

Удсън разпери безпомощно ръце.

— Добре, значи съм бил отнесен нанякъде и съм почнал да виждам маниаци убийци там, където изобщо не съществуват. Кой знае, онази развалина долу те обсебва след време. В нея има нещо необяснимо. Мога да се закълна, че понякога дори ми се привиждаха хора, които се разхождаха по палубите, облягаха се на перилата и се вторачваха в нас. — Той се прозя; видно беше, че с мъка държи очите си отворени.

Пит се запъти към вратата, после се обърна.

— Няма да е зле да подремнеш малко. По-късно ще продължим.

Удсън не се нуждаеше от повторно настояване. Той бе кротко потънал в сън, още преди Пит да преполови пътя до лазарета.

Доктор Корнилиъс Бейли беше огромен като слон, с широки рамене и със силно издадена напред квадратна челюст. Косата му с пясъчен цвят стигаше до яката му, а брадичката на едрата му челюст бе подстригана в елегантен стил Ван Дайк. Той беше известен сред спасителните екипажи и можеше да надпие по петима от тях, когато беше в настроение да го докаже. Ръцете му, наподобяващи свински бутове, обърнаха трупа на Хенри Мънк върху масата за прегледи с такава лекота, сякаш той беше издялана от дърво кукла, макар че съвсем не беше далеч от тази представа, като се имаше предвид напредналият стадий на вцепенените след смъртта мускули.

— Горкият Хенри — каза той. — Слава богу, че не беше семеен. Такъв здравеняк. Единственото, което можах да направя за него, когато го прегледах последния път, беше да извадя малко ушна кал от двете му уши.

— Какво можете да ми кажете за причината за смъртта му? — попита Пит.

— То е очевидно — отвърна Бейли. — Първо, тя е настъпила вследствие на тежко счупване на слепоочната кост…

— Какво искате да кажете с това „първо“?

— Както го чувате, уважаеми Пит. Този човек е бил убит малко или повече два пъти. Погледнете тук. — Той дръпна надолу ризата на Мънк и откри тила му. В основата на черепа се виждаше голям възморав оток. — Гръбначният мозък точно под продълговатия мозък е смазан. По всяка вероятност с някакъв тъп инструмент.

— Значи Удсън е прав. Мънк е бил предумишлено убит.

— Предумишлено убит ли казахте? О, да, точно така, няма никакво съмнение — потвърди Бейли толкова спокойно, сякаш убийство на кораб беше нещо обичайно.

— В такъв случай, вероятно убиецът е ударил Мънк отзад и после е блъснал главата му в кожуха на генератора, за да изглежда като нещастен случай.

— Това е задоволително предположение.

Пит сложи ръка на рамото на Бейли.

— Ще ви бъда много признателен, докторе, ако за известно време запазите в тайна вашето заключение.

— Дума няма да кажа. Ни чул, ни видял и тем подобните приказки. Не си губете времето да мислите повече за това. Моето медицинско заключение и свидетелство ще бъдат тук, когато ви потрябват.

Пит се усмихна на доктора и излезе от лазарета. Тръгна към кърмата, където от намиращата се на кърмовата рампа „Сафо II“ още капеше солена морска вода, после изкачи стълбата за люка и влезе в подводницата. Механикът по апаратурата проверяваше телевизионната камера.

— Как ти се струва? — попита Пит.

— Нищо му няма на бебчето — отговори механикът. — След като инженерният екип провери корпуса й, можете веднага да я спуснете обратно.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Пит.

Той подмина механика и се приближи до предния край на подводницата. Съсирената кръв от раните на Мънк беше вече почистена от пода и от ръба на кожуха на генератора.

В съзнанието на Пит бушуваше вихрушка. Само една мисъл успя да се откъсне и отмотае. Това всъщност не беше мисъл, а по-скоро необоснована сигурност, че нещо ще насочи обвиняващ пръст към убийството на Мънк. Той реши, че ще му трябва час или повече, за да го съзре, но съдбата се оказа благосклонна. Откри това, което знаеше, че трябва да открие, в порядъка от десет минути.