Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (31)

29.

Денят беше особено изтощителен за президента. Срещите му с конгресмените от опозиционната партия бяха продължили едва ли не безкрайно; срещи, в които той бе правил в повечето случаи напразни опити да ги накара да подкрепят новия му законопроект за изменение на наредбите за данъка общ доход. После произнесе реч на конгреса на почти враждебно настроените щатски губернатори, последвана в по-късния следобед от разгорещено заседание с неговия нападателен и арогантен държавен секретар.

Сега, малко след десет часа, когато му оставаше да се справи с още едно неприятно усложнение, той седеше в мекото кресло, с чаша питие в дясната си ръка, а с лявата почесваше дългите уши на малкото си ловджийско куче с тъжни очи.

Срещу него, на широк диван с отделни възглавници, бяха седнали Уорън Никълсън, директорът на ЦРУ, и маршал Колинс, главният му съветник в службата по сигурност към Кремъл.

Президентът отпи глътка от чашата си и мрачно погледна двамата мъже.

— Имате ли и най-малката представа какво искате от мен?

Колинс неспокойно сви рамене.

— Откровено казано, сър, нямаме. Но ясно е, че това е случай, в който целта оправдава средствата. Аз лично смятам, че планът на Никълсън е страхотен. Отплатата от гледна точка на секретна информация би била направо смайваща.

— Ще ни струва доста скъпо — отбеляза президентът.

Никълсън се наведе напред.

— Повярвайте ми, сър, цената си заслужава.

— Лесно ви е да го кажете — отвърна президентът. — Вие и двамата нямате ни най-малко понятие за какво е Сицилианският проект.

— По това спор няма, господин президент — закима Колинс. — Той се пази в пълна тайна. Затова ни дойде като гръм от ясно небе, когато научихме за неговото съществуване от КГБ, а не от нашите сили за сигурност.

— Според вас доколко знаят руснаците?

— По този въпрос не сме напълно сигурни — отвърна Никълсън, — но малкото факти, с които разполагаме, сочат, че КГБ знае само кодовото име.

— Дявол го взел! — изропта тихо президентът. — Откъде може да е изтекла информация?

— Смея да предположа, че това е случайно изтекла информация — каза Колинс. — Моите хора в Москва щяха да надушат нещо, ако съветските разузнавателни аналитици смятаха, че са по следите на свръхсекретен американски отбранителен проект.

Президентът погледна Колинс.

— Откъде си сигурен, че проектът има нещо общо с отбраната?

— Щом като Сицилианският проект е тъй строго охраняем, както намекнахте, то на преден план изниква предположението за ново военно оръжие. И аз лично не се съмнявам, че в скоро време и руснаците ще стигнат до същото заключение.

— Не мога да не се съглася с разсъжденията на Колинс — вметна Никълсън.

— Които действат в наш интерес.

— Давай нататък.

— Ще подаваме на Съветското военноморско разузнаване сведения относно Сицилианския проект на малки порции. Ако лапнат въдицата… — Никълсън довърши мисълта си с жест на ръцете, показващ щракването на капан, — и тогава ние буквално ще притежаваме една от висшите съветски служби за събиране на разузнавателни данни.

Отегчена от човешкия говор, дребната хрътка на президента се протегна и кротко задряма. Замислен, президентът се загледа за известно време в животното, преценявайки наум вероятностите. Беше му мъчително да вземе решение. Имаше чувството, че забива нож в гърба на всичките си приятели от секцията „Мета“.

— Ще накарам човека, който оглавява проекта, да напише въвеждащ доклад — рече той накрая. — Никълсън, ти ще ми кажеш къде и как искаш да го получиш, така че руснаците да не заподозрат измамата. За всяка по-нататъшна информация, засягаща Сицилианския проект, ще се свързваш с мен и само с мен. Ясно?

Никълсън кимна.

— Лично аз ще уредя канала.

Президентът изглеждаше сломен и се отпусна в креслото си.

— Не искам да ви внушавам, господа — каза той уморено, — тъжния факт, че ако бъдем разкрити, всички ще бъдем дамгосани като предатели.