Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (71)

68.

Юни 1988

Бавно, но сигурно ураганът Аманда стихваше. Той, който дълго щеше да се помни като Големият удар през 1988, за три дни и половина прекоси с опустошителна сила три хиляди мили в океана, но се оказа, ме тепърва му предстоеше да нанесе окончателния си удар. Както една супернова звезда засиява за последен път, преди да се стопи в небесния мрак, така и той изведнъж изви в източна посока и връхлетя върху полуостров Авалон в Нюфаундленд, помитайки брега от нос Рейс до залива Пауч.

За минути град след град се оказаха залети от потопа, рукнал от буреносните облаци. Няколко малки крайбрежни селца бяха отнесени в морето от обилната водна маса, стекла се с грохот от долините. Рибарски лодки бяха подгонени към сушата и захвърлени в неузнаваеми купчини от трески. В централната част на Сейнт Джонс бяха отнесени покриви, а улиците му се бяха превърнали в бързи пълноводни реки. В продължение на дни водата и електричеството бяха прекъснати, а храната не достигаше и трябваше да се разпределя на дажби, преди да пристигнат спасителните кораби.

Нямаше зарегистриран ураган, който да се е развихрял с такава сурова ярост, че ветровете му да го отведат толкова далече, с такава ужасяваща скорост. Едва ли някога щяха да бъдат оценени огромните загуби от щетите. Приблизителната оценка възлизаше на не по-малко от 250 милиона долара. 155 милиона от тях представляваха почти изцяло унищожената рибарска флота на Нюфаундленд. Девет нейни кораба бяха изчезнали в морето, а от екипажите на шест нямаше нито един оцелял. В затишието след урагана погребалният звън прозвуча между 300 и 325 пъти.

В ранните часове на петъчната утрин, д-р Райън Прескот седеше сам в главния офис на Ураганния център към НЮМА. Ураганът Аманда най-после бе минал по пътя си, свърши с разрушенията си, взе съответния брой човешки живота и чак тогава изчезна над залива Сейнт Лоурънс. Битката беше приключила; метеоролозите от центъра не можеха да направят нищо повече. След като цели седемдесет и два часа трескаво го бяха проследявали, без да мигнат, сега се бяха прибрали по домовете си, за да се наспят.

С кървясали и уморени очи Прескот огледа бюрата, отрупани с морски карти, таблици с данни, компютърни разпечатки и полупразни чаши от кафе, подовете, покрити с листове хартия, изписани с цифри и странни на вид метеорологични знаци. Погледна огромната стенна морска карта и мълчаливо прокле бурята. Неочакваният й завой на изток ги беше заварил неподготвени. Напълно нелогична особеност в разрез с всичко познато досега в историята на ураганите. Нито една зарегистрирана буря не се беше проявявала така непредсказуемо.

Ако само беше загатнала с нещо за предстоящото си отклонение, ако беше показала и най-малък намек за безумното си поведение, те може би щяха да успеят да предупредят своевременно населението на Нюфаундленд за предстоящата атака. Поне половината — сто и петдесет живота — можеха да бъдат спасени. Сто и петдесет мъже, жени и деца сега можеха да бъдат живи, ако своеобразната прищявка на майката природа не беше помела най-прецизните научни средства за прогнозиране на времето като евтини играчки.

Прескот се надигна и хвърли последен поглед към картата на стената, преди да са дошли чистачките, да заличат съществуването на урагана Аманда и дяволския му път и да подготвят нещата за все още неродения му наследник. Една малка отметка привлече погледа му. Представляваше кръстче с обозначение „Титаник“.

Последното известие от главния щаб на НЮМА във Вашингтон гласеше, че разбитият кораб е взет на буксир от два влекача на военноморските сили, които отчаяно се опитват да го изтеглят настрани от пътя на урагана. От двайсет и четири часа насам не бяха чули нищо повече.

Прескот вдигна чашата със студено кафе като за наздравица.

— За „Титаник“ — каза той гласно в празната стая. — Дано си понесъл всички юмруци, които ти е нанесъл Аманда и да си успял да му плюеш в очите.

Преглътна с гримаса изветрялото кафе. После се обърна и излезе от стаята в ранната сутрешна мъгла.