Клайв Къслър
Да извадим „Титаник“ (67)

64.

Тежкият сив облак започна да се разсейва и Пит съзна, че лежи наопаки върху нещо твърдо и в нещо мокро. Той остана в това положение още няколко дълги минути, а съзнанието му блуждаеше в зоната на здрача между свестяването и несвяста, докато полека-лека той успя да отлепи клепки и да отвори очи, по-скоро едното — другото се бе спекло от съсирена кръв. Подобно на човек, измъкнал се току-що от дълъг тъмен тунел на дневна светлина, той примижа със здравото си око и го раздвижи от дясно наляво, нагоре, надолу. Все още се намираше на пода във вертолета със сгънати нагоре крака и с гръб и рамене облегнати на задната преграда.

Това обясняваше усещането, че лежи на нещо твърдо. Колкото до мокрото, беше го подценил. Около тялото му се плискаше вода на ниво няколко сантиметра. Запита се, някак между другото, какво ли го е накарало да заеме това неудобно положение.

Имаше чувството, че в главата му търчат малки човечета и забиват пирони в мозъка му. Той започна да плиска лицето си с вода, без да обръща внимание на парливата болка от солта, за да промие засъхналата кръв и клепачът му се отвори. С възстановеното си периферно зрение той се обърна, за да седне върху преградната стена и вдигна поглед към пода. Имаше чувството, че се намира в стаята на небивалиците в къщичката на смеха в някой увеселителен парк.

През вратата на товарното отделение нямаше начин да се излезе; тя се беше затворила и хлътнала от ударите по време на прекатурването на корпуса през палубите на „Титаник“. Пит не виждаше друг избор, освен да се измъкне през капака на командната кабина и той започна да се „катери“ по пода, използвайки товарните ограничителни халки за дръжки.

От халка на халка той се придвижваше към предната преграда, която в момента представляваше тавана. Главата го болеше, затова беше принуден да спира на всеки няколко метра, за да изчака да се разсее замъглението му. Най-сетне се добра до ключалката на капака и я дръпна. Капакът не помръдна. Той извади колта и стреля в ключалката. От силата на взрива пистолетът изхвръкна от мократа му ръка и издрънча на пода до задната преграда. Капакът упорито остана затворен.

Пит започна да се задъхва. Почувства, че всеки момент ще му причернее от изтощение. Обърна се да погледне назад. Задната преграда му се стори ужасно далеч. Той сграбчи с две ръце товарната ограничителна халка, залюля се няколко пъти, за да се засили и ритна с двата крака капака, напрягайки докрай мускули като човек, който знае, че това е последният му опит.

Ключалката поддаде и капака отскочи нагоре до ъгъл от трийсет градуса, но гравитацията си каза думата и той тръгна да се затръшне обратно. Но на Пит му беше достатъчно и това кратко отваряне, за да пъхне ръка над рамката и да използва пръстите си като клин. Изпъшка от болка, когато капакът хлопна върху пръстите му. Той остана така, за да преглътне болката и да събере сили за последното препятствие. После пое дълбоко дъх и се надигна да се провре през отвора, както би се покатерил през капандура на таван, без помощта на стълба. После отново спря, за да изчака да мине световъртежа му и поне малко да се успокоят ударите на сърцето му.

Пит превърза кървящите си пръсти с мокра носна кърпичка и подробно огледа командната кабина. Нямаше да му е трудно да се измъкне оттук. Капакът на кабината беше откъснат от пантите, предните стъкла — избити от рамките си. След като се убеди, че измъкването му е сигурно, той започна да се пита колко ли дълго е бил в безсъзнание. Десет минути? Час? Половин нощ? Но нямаше как да разбере, тъй като часовникът му липсваше — вероятно се бе изхлузил от китката му.

Какво ли се бе случило? Започна да прехвърля в ума си вероятностите. Да не би вертолетът да е бил отнесен в морето? Едва ли. Защото досега щеше да се е превърнал в ковчег на Пит. Но тогава откъде е дошла водата в товарния отсек? Може би летателният апарат е бил изтръгнат от котвените му въжета и е бил отнесен към една от преградните стени на лодъчната палуба на лайнера. И това не беше. Не даваше обяснение защо вертолетът стои в право перпендикулярно положение. Пит обаче със сигурност знаеше едно: че всяка следваща секунда, прекарана в седене тук, насред урагана, и в игра на въпроси и отговори, го доближава все по-близо до по-сериозно раняване или дори до смъртта. Отговорите го чакаха отвън, затова той се промъкна до пилотското кресло и се вторачи през счупеното стъкло на кабината в мрака навън.

Погледът му се заби право в страничната част на „Титаник“. Огромните ръждясали плоскости на корпуса се простираха на слабата светлина наляво и надясно. Бърз поглед надолу му разкри бурното море.

Тежките вълни се въртяха наоколо в пълен безпорядък, като от време на време се събираха с такъв силен сблъсък, че шумът от него наподобяваше масивен артилерийски огън. Сега видимостта беше по-добра; нямаше го поройният дъжд, а скоростта на вятъра не превишаваше десет-петнайсет възела. Отначало Пит помисли, че е проспал урагана, но после разбра защо вълните подскачат нагоре без определена посока: „Титаник“ се носеше свободно в зоната на затишие на водовъртежа и само след няколко минути цялата ярост на задния квадрант на бурята щеше да се изсипе върху подмятащия се кораб.

Пит внимателно се провря през един от счупените прозорци над носа на вертолета и скочи върху палубата на „Титаник“. Никакво чувствено или еротично преживяване и с най-красивата жена на света не можеше да се сравни с трепетното вълнение, което почувства, когато краката му отново стъпиха в единия край на залятата с вода палуба на стария лайнер.

Но на коя палуба беше? Пит се надвеси от бордовия парапет, изви се и погледна нагоре. От горната палуба стърчеше част от вертолета, все още заклещена в изкривеното и счупено леерно ограждане. Това значеше, че той се намира на палуба Б — палубата за разходки. Отново погледна надолу и схвана причината за позорното положение на летателния апарат.

Политането му към кипящото море е било рязко спряно от шейната за кацане, която се е блъснала и заклещила в отворите за наблюдение на палубата за разходки, оставяйки вертолета да увисне в изправено положение като чудовищен бръмбар върху стена. Тогава огромните вълни са се разбивали в корпуса му, като още повече са го притискали към кораба.

Пит нямаше време да оцени чудото, което го бе спасило, защото, както стоеше на мястото си, почувства увеличаващото се налягане на вятъра в резултат на приближаващата се опашка на урагана. Беше му трудно да се движи и разбра, че „Титаник“ пак се е наклонил и продължава застрашително да се накланя надясно.

Точно тогава той забеляза движещите се светлини на друг кораб, на разстояние не повече от двеста метра от десния бимс. Нямаше начин да се определи големината му; вода и небе се бяха слели, тъй като проливният дъжд бе рукнал отново и биеше лицето на Пит като с шкурка. Възможно ли е да е един от влекачите, запита се той. Или може би „Джюно“ да се е върнал. И изведнъж разбра — светлините не бяха нито от единия, нито от другия кораб. Проблесна мълния и той зърна купола, който не можеше да бъде сбъркан с друг и принадлежеше единствено на локаторната антена на „Михаил Курков“.

Докато се изкачи по една стълба и залитайки, тръгна по лодъчната палуба към площадката за кацане, той беше вече мокър до кости и се задъхваше от напрежение. Коленичи и повдигна едно от котвените въжета, за да разгледа скъсаните краища на найлоновите влакна. След това се изправи и приведен от виещия вятър, се загуби зад водната завеса, която обгръщаше лайнера.