Стивън Кинг
Злокобен танц (8)

1

Когато за първи път си купих „Известни филмови чудовища“, страховито завладяващото списание на Форест Акърман, в броя имаше почти академична статия от Робърт Блох на тема разликата между научнофантастичните филми и хорър филмите. Беше интересно четиво и, макар след осемнадесет години да не помня всичко, спомням си как Блох беше определил, че филмът „Нещото“ (по мотиви от класическата научнофантастична новела на Джон Кембъл „Кой е там?“), създаден от Хауърд Хоукс и Крисчън Найби, по същността си е научна фантастика, независимо от страшните елементи. Филмът „Те!“ от друга страна, отнасящ се за гигантски мравки, появили се в пустинята на Ню Мексико (в резултат от ядрени опити, разбира се), Блох беше нарекъл чист филм на ужасите, независимо от привидния научнофантастичен сюжет.

Тази разделителна линия между фантазия и фантастика (защото, за да сме точни, трябва да кажем, че ужасите са подразделение на обширния жанр на фантазията) рано или късно бива обсъждана на всяка тематична сай-фай или фентъзи конвенция (за незапознатите нека кажа, че всяка година се провеждат буквално стотици такива конвенции). Ако ми даваха по петаче за всяко писмо, отпечатано в аматьорските и специализирани списания относно тази особена двойка фантазия/фантастика, щях да имам достатъчно пари да си купя остров Бермуда.

Идеята да се намери точно определение е истински капан. Аз лично не се сещам за по-скучна академична дисциплина. Точно като безкрайното обсъждане на интонационни единици в съвременната поезия или възможното излишество на някои препинателни знаци в краткия разказ, и тази дискусия попада в категория „Колко ангели се събират на върха на топлийката?“ и по принцип интересува само два типа хора — пияните и дипломантите, две почти идентични състояния на некомпетентност. Ще си позволя да посоча очевидните факти: и двата типа произведения са рожби на въображението и се опитват да създадат светове, които не съществуват, не могат да съществуват или още не съществуват. Между фантазия и фантастика, разбира се, има разлика, но най-добре да я търсите сами за себе си и, ако го направите, ще се убедите, че границата е доста криволичеща. „Пришълец“ например е филм на ужасите, въпреки че демонстрира доста по-солидни научни основи от „Междузвездни войни“. „Междузвездни войни“ пък е научна фантастика, но от този тип бум-тряс фантастика, характерна за писатели като Е. Е. „Доктора“ Смит и Мърей Лейнстър: космически уестърн, преливащ от изследователски дух.

Някъде по средата, в една рядко използвана от филмовите творци буферна зона, попадат произведения, които комбинират фантазия и фантастика без хорър елементи — „Близки срещи от третия вид“ например.

При толкова много подразделения (всеки запален почитател ще ви изброи поне дузина, като се почне с утопия, антиутопия, меч и магия, героичен епос, исторически творби на бъдещето и така до прималяване) разбирате защо не ми се ще да отварям тази конкретна врата по-широко, отколкото е нужно.

Нека вместо определения ви предложа няколко примера и после ще продължим — а какъв по-добър пример от „Мозъкът на Донован“?

Не е задължително в хорър филмите да отсъства научната фантастика. Романът на Кърт Сиодмак „Мозъкът на Донован“ тръгва от научна фантастика и преминава в чист ужас (подобно на „Пришълец“). Книгата е филмирана два пъти^[1] и мисля, че и двете версии се радват на добър успех. И книгата, и филмите се въртят около учен, който, макар и не точно луд, доста е разтеглил понятието за нормалност. Той явно заема мястото си като директен наследник на оригиналния Луд Учен, Виктор Франкенщайн^[2]. Та този учен експериментира с метод за поддържане на мозъка жив след смъртта на тялото, чрез потапянето му в контейнер с електрически зареден физиологичен разтвор.

В хода на романа личният самолет на У. Д. Донован, влиятелен милионер, се разбива в пустинята, близо до лабораторията на нашия учен. Той, разбира се, не пропуска да се възползва от представената му възможност — отстранява мозъка на умиращия Донован и го слага в експерименталния си контейнер.

Дотук добре. Тази история има елементи и на ужас, и на фантастика и в този момент още не е ясно накъде ще я насочи авторът Сиодмак. По-ранната филмова версия веднага разкрива замисъла си — операцията по отстраняване на мозъка е съпроводена от страховита гръмотевична буря и аризонската лаборатория заприличва повече на имението Баскервил. Никой от двата филма впрочем не може да се мери с ефекта на постепенно засилващ се ужас, който Сиодмак постига в своето елегантно подредено повествование. Операцията е успешна. Мозъкът е жизнен и може би дори функционира, потопен в мътната течност на своя контейнер. И тук възниква проблемът за общуването. Ученият опитва да се свърже с мозъка телепатично… и накрая успява. В полутранс той няколко пъти изписва името У. Д. Донован на лист хартия. Сравнението показва, че написаното от него съвпада напълно с оригиналния подпис на милионера.

В своя контейнер мозъкът на Донован започва да се променя и мутира. Става по-силен, а с това нараства и способността му да контролира нашия млад герой, който започва да действа според волята на Донован. Въпросната воля се върти около налудничавите кроежи на милионера да се погрижи правилният човек да наследи богатството му. Ученият започва да изпитва физическите болки, които са измъчвали тялото на Донован (в момента гниещо в незнаен гроб): болка в кръста, отчетливо куцане. Докато историята напредва към своята кулминация, Донован се опитва да накара учения да прегази с колата си едно малко момиче, което стои на пътя на неговата чудовищна, неумолима воля.

В една от филмовите версии Красивата Млада Съпруга (каквато изобщо не присъства в книгата) използва електроди, привличащи мълнии, за да изпържат мозъка в неговия контейнер. В края на книгата самият учен се втурва към контейнера, размахал брадва и, за да устои на телепатичното внушение на Донован, си повтаря като един вид мантра: „Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух^[3].“ Стъклото се натрошава, физиологичният разтвор изтича и противният пулсиращ мозък е оставен да умре като плужек на пода на лабораторията.

Сиодмак е отличен мислител и нелош писател. Потокът на неговите идеи е също толкова увлекателен, колкото да речем повествованието в роман на Айзък Азимов или Артър Кларк, или на моя любимец в тази област, Джон Уиндам. Но имайте предвид, че никой от тези достойни господа не е успял да напише роман, като този на Сиодмак… всъщност никой не е успял.

В самия край на романа племенникът на Донован (или пък му беше незаконен син, проклет да съм, ако помня) е обесен за убийство^[4]. Цели три пъти капакът в пода на бесилката отказва да се отвори, когато резето е освободено, поради което разказвачът завършва тази история с догадката, че духът на Донован все още витае наоколо. Все така властен, все така безмилостен… и гладен.

При цялата си научнофантастична основа, „Мозъкът на Донован“ е не по-малко хорър история от „Предаване на руни“ на М. Р. Джеймс или „Цвят от космоса“ на Х. П. Лъвкрафт.

Да вземем сега друга една история. Такива истории не се записват, те се предават от уста на уста, обикновено между момчета или момичета скаути, събрани около своя лагерен огън, след като слънцето е залязло и всички са наболи дунапренени бонбони на дълги клечки и бавно ги пекат над въглените. Предполагам, че всички сте я чували, но вместо да я обобщя накратко, ще ви я разкажа, както аз я чух за първи път, зяпнал от ужас, докато слънцето бавно се спускаше над пустеещия терен в Стратфорд, където понякога играехме квартален бейзбол, ако се съберяха достатъчно деца за два отбора. Ето ви най-елементарната история на ужасите, която съм чувал:

Значи, тоя тип и мацката му отиват на среща, нали? И паркират горе, на Поляната на влюбените. Да, обаче докато карат натам, по радиото пускат извънредни новини, ’щото някакъв опасен луд, дето му викали Куката, току-що избягал от лудницата Сънидейл за душевно болни престъпници. Викали му Куката, нали, ’щото имал кука на мястото на дясната ръка, ама остра като бръснач кука ти казвам. И обикалял тия места, дето хората ходят на срещи, и ги хващал докато се натискат в колите си, и им отрязвал главите с куката. Режел ги с куката, нали, ’щото тя била адски остра и, като го хванали, в хладилника му имало към петнайсе-двайсе отрязани глави. И тъй, значи, тоя по радиото казал всички да внимават и да се оглеждат за мъж с кука вместо ръка, и да не ходят по разните тъмни местенца, дето, нали знаеш, ходят да се натискат.

И тъй, мацката като чула и викала: „Да вземем да си ходим, а?“. Обаче пичът, той бил такъв здравеняк, нали, с ееей такива мускули, той викал: „Не ме е страх от тоя тип, пък и кой го знай къде е, сигурно е на мили от тука“. Обаче тя не мирясала: „Моля ти се, бе, Луи, много ме е страх. Тя лудницата е съвсем наблизо. Дай да се върнем у нас, ще си направим пуканки и ще гледаме телевизия.“

Обаче пичът хич не я слушал и скоро стигнали горе на панорамния хълм, и паркирали в края на пътя и взели да се натискат, кат’ подивели. Обаче тя все мрънкала, че иска да се ходи, ’щото нямало други коли, нали, щото всички други, като чули за Куката и се изплашили, и си останали вкъщи. Пък той пак й викал да не е такава пъзла и че то нямало нищо страшно, пък ако имало, той щял да я спаси и такива работи.

И те продължили да се натискат още малко, ама тя чула шум, сякаш се счупила съчка или нещо такова. Сякаш някой отвън се промъква към тях, нали. И тя съвсем се разциврила, и я хванала истерията, и изобщо, там, кат’ всички момичета. И почнала пак да го моли да се върнат вкъщи. Пичът пак викал, че нищо не чува, обаче тя погледнала в огледалото и й се сторило, че видяла някаква изгърбена фигура зад колата с адски ухилена физиономия. И тя му се развикала, че, ако не я прибере, повече няма да излиза с него и прочее глупости. И тъй, той запалил колата и дал газ, ама толкоз бързо, че само дето не се размазали.

И тъй, значи, стигнали си вкъщи, и пичът излязъл от колата да отвори вратата на мацката, ама като стигнал от нейната страна, така си и останал там като ударен от гръм и пребледнял като платно, и очите му щели да изскочат направо. Тя го попитала какво му става, ама той нищо не казал, ами направо се строполил баш там, на тротоара.

И тя излязла да види какво му е, ама като си затворила вратата чула нещо да трака и се обърнала да види какво. И там, закачена на дръжката на вратата, висяла една остра като бръснач кука!

Историята за Куката е най-елементарният и брутален разказ на ужасите. Той не предлага никаква тема, не се стреми да развие героите си, не търси символична красота, не цели да обобщи времената или човешкия дух и разум. Ако търсите нещо подобно, обърнете се към литературата — може би разказът на Фланъри О’Конър „Трудно е да се намери добър мъж“, чийто сюжет и замисъл доста приличат на историята за Куката. Самата история за Куката обаче съществува с единствената цел да плаши хлапетата по мръкнало.

Човек може да разкраси историята, така че Куката да се превърне в извънземно, да речем. Може да му се припише способността да кръстосва космическите парсеци на своя кораб с фотонен двигател или изкривяващ самото пространство генератор. Може да се превърне в същество от алтернативна версия на Земята, както у Клифърд Саймък, например. Но никой от тези традиционни научнофантастични похвати няма да превърне историята за Куката в научна фантастика. Тя служи чисто и просто, за да ви изкара ангелите и по своята директна прогресия от един момент към следващия, по своята сбитост и сюжетна линия, чиято единствена цел е да стигне до ефектното последно изречение, тази история е изключително сходна с филмите на Джон Карпентър „Хелоуин“ („Страшилището ли беше?“, пита Джейми Лий Къртис в края на филма. „Да“, отговаря тихо Доналд Плезънс. „В интерес на истината, да.“) и „Мъглата“. И двата филма са страховити, но историята за Куката ги предхожда всичките.

Очевидният извод тук е, че на хорър жанра не са присъщи определения или обяснения. В една статия, публикувана в Нюзуик и озаглавена „Страшното Холивудско лято“ (става дума за лятото на 1979 г., когато излязоха „Привидение“, „Пророчество“, „Зората на мъртвите“, „Нощни криле“ и „Пришълец“), авторът споделя, че по време на най-страховитите сцени на „Пришълец“ например публиката е по-скоро отвратена, отколкото изплашена. Това няма как да се оспори. Сякаш слузестата многокрака твар, която се пльосва върху нечие лице, не е достатъчна, ами я следва и прословутата сцена с малката гад, която изскача от гърдите на друг герой и прави колосален скок в зоната на отвратителното. Освен всичко друго, това се случва на масата по време не вечеря — сигурен начин да ви се отще да си ядете пуканките.

Що се отнася до определението и обяснението, на мен ми се ще да кажа само това: според мен жанрът съществува на три повече или по-малко обособени равнища, всяко малко по-грубо от предишното. Най-фината емоция е страхът, това е емоцията, предизвикана от историята за Куката, както и от древната класика „Маймунската лапа“. В никоя от тези истории няма нищо гнусно — в първата виждаме само куката, а във втората съсухрената маймунска лапа е не по-противна от пластмасовите кучешки „акита“, които се продават в магазините за забавни трикове. Онова, което остава само загатнато, превръща тези истории в класически страшни разкази. Ето например в края на „Маймунската лапа“, когато на вратата се чука и скърбящата старица се втурва да отвори, човек си представя какви ли не страхотии. В крайна сметка там няма нищо, освен нощния вятър, но човешкият ум не може да спре да се чуди какво ли би видяла тя, ако съпругът й не беше успял да използва третото желание навреме?

Като хлапе аз редовно четях страшните комикси на Уилям Гейнър — „Странна наука“, „Разкази от Криптата“, „Разкази от подземието“ — и всички останали, които го копираха (но, както и с автентичните записи на Елвис, имитатори имаше много, но никой не успяваше да повтори оригинала). Тези комикси от петдесетте и до днес обобщават за мен сърцевината на хоръра, където чистият страх служи за подплата на ужаса — една вече не толкова чиста емоция, защото не произтича изцяло от ума. Ужасът се стреми да предизвика и физическа реакция, като ни показва нещо, което е физически отблъскващо.

Ето една типична комиксова история, която цели да изтръгне от читателя ужасени писъци: една омъжена жена и нейният любовник са намислили да се отърват от мъжа й, за да избягат заедно и да се оженят. В повечето хорър комикси от петдесетте жените са някак прекалено плътски и изкусително сексуални образи, но винаги се оказват зли: убийствени мъжемразки, които като някои паяци изпитват интуитивната нужда да последват половия акт с канибализъм. Та тези двамата все едно са излезли от роман на Джеймс Кейн^[5]. Те извеждат наивния съпруг на разходка с колата и любовникът му пуска един куршум между очите. Двамата съучастници връзват тежък циментов блок към крака на трупа и го мятат от един мост в реката.

Минават две-три седмици и нашият герой изпълзява от реката като оживял труп. Разложен и с плът, проядена от рибите, той тръгва да преследва женичката и нейния любим… при това, човек остава с впечатление, не за да ги покани да пийнат заедно. Една фраза от тази история ми се е забила в главата: „Идвам, Мари, но идвам бавно… защото от тялото ми все падат разни парчета…“

„Маймунската лапа“ стимулира единствено въображението. Всичко е в главата на читателя. Страшните комикси (и популярната хорър литература в периода 1930–1955) предизвикат и чисто физическа реакция, някъде в областта на стомаха. Както вече споменах, старецът в „Маймунската лапа“ успява да използва третото желание, за да накара ужасното създание да изчезне преди обезумялата му жена да отвори вратата. В „Разкази от криптата“ изчадието, изпълзяло от гроба, си остава на мястото, когато вратата се отвори — реално като самия живот и два пъти по-грозно от него.

Страхът, това е звукът от все още пулсиращото сърце на убития старец в „Издайническото сърце“ (разказ на Едгар Алан По — Б.пр.) — бърз, насечен звук, „като от часовник увит в памук“. Ужасът това е безформеното, но съвсем реално нещо във великолепната новела на Джоузеф Пейн Бренан „Слуз“, което бавно поглъща тялото на виещото куче^[6].

Съществува обаче и едно трето равнище — това на чистата погнуса. Мисля, че гадината, изскачаща от гърдите на героя в „Пришълец“, попада тъкмо тук. Но нека използваме още един пример от специализираните комикси, за да илюстрираме Гнусната история: „Нечестна игра“ на Джак Дейвис от „Криптата на страха“ ще свърши работа, струва ми се. Обаче, ако точно в момента сте приседнали удобно вкъщи и похапвате чипс или пица, съветвам ви за момент да оставите храната настрани. Защото в сравнение с този разказ гнусната сцена с паразита в „Пришълец“ ще ви се стори като излязла от „Звукът на музиката“. Ще забележите, че на разказа му липсва логика и мотивация, а героите са съвсем плоски. И тук, както и в „Куката“, самата история не е от особено значение, целта й е само да ви доведе до стряскащия край.

„Нечестна игра“ е историята на Хърби Сатън, питчър^[7] в местния бейзболен отбор на град Бейвил. Хърби е чиста проба комиксов злодей. Той е изцяло отрицателен герой, без никакви положителни качества, истинско завършено Чудовище. Той е самомнителен, егоистичен, безскрупулен и готов да убива, за да постигне целта си. Той е от героите, които събуждат инстинкта на тълпата у всеки от нас. Читателите с удоволствие биха видели Хърби линчуван на най-близкото ябълково дърво, пък гражданските права да вървят по дяволите.

Докато отборът му води с една обиколка в първата половина на деветия ининг, Хърби печели първа база, като умишлено се оставя да го удари една топка, хвърлена в очертанията на началната база. Въпреки че е едър и тромав, при следващото хвърляне той решава да бяга към втора база, която в момента е заета от Джери Дийган — добродушен здравеняк от отбора домакин на Сентрал Сити. За Дийган научаваме, че със сигурност ще спечели играта за своя отбор, когато във втората половина на ининга дойде ред на домакините да удрят топката. Злият Хърби Сатън се плъзва към втора база с бутонките напред. Джери обаче геройски остава на място и успява да елиминира Хърби от играта.

При този сблъсък острите върхове на бутонките на Хърби нараняват Джери, но раната е незначителна. Или поне така изглежда! Защото Хърби всъщност е намазал подметките си със смъртоносна, бързо действаща отрова. Във втората половина от ининга, когато е ред на Сентрал Сити да удря топката, Джери застава на началната база с два аута и един съотборник в положение, от което може да отбележи точка. Нещата изглеждат добре за домакините. За нещастие точно тогава Джери се просва мъртъв, тъкмо когато реферът оповестява третия му неуспешен удар. Злодеят Хърби напуска сцената, злобно ухилен.

Лекарят на отбора на Сентрал Сити установява, че Джери е бил отровен. Един от играчите мрачно отбелязва: „Това май е работа за полицията“, но друг един многозначително отвръща: „Не! По-добре да се погрижим за това… по нашия си начин“. Отборът праща на Хърби писмо, с което го уведомяват, че е поканен на игрището една вечер, за да получи почетен плакет за постиженията си в бейзбола. Хърби явно е също толкова глупав, колкото и зъл, защото се хваща на въдицата. В следващата сцена деветимата играчи на Сентрал Сити са на игралното поле. Лекарят на отбора е облечен като рефер и разчиства пясъка от началната база… само дето се оказва, че за начална база служи човешко сърце. Очертанията на полето представляват опънати черва, а базите са късове от тялото на злощастния Хърби Сатън. Виждаме също, че играчът, който се кани да удря топката не размахва обичайната дървена бухалка, а отрязаният крак на Хърби. Питчърът пък държи обезобразена човешка глава и явно се кани да я метне вместо топка. Едно от очите виси на нервния си сноп и си личи, че главата вече няколко пъти е била запращана отвъд оградата, макар че, както я е нарисувал Дейвис („Веселяка Джак Дейвис“, както го наричаха почитателите му по онова време; тия дни понякога пише за списание ТВ Гайд) човек не би предположил, че ще издържи толкова много хвърляния. Тя се явява по бейзболния жаргон мъртва топка.

В края на комикса историята беше обобщена, от разказвачката — Стара вещица, придружаваща думите си със злокобен кикот: „Хийх-хийх-хийх! Туй беше всичко за този брой, дечица. Питчърът Хърби се разпадна на съставните си части и беше елиминиран… веднъж завинаги…“

Както виждате и „Маймунската лапа“, и „Нечестна игра“ са хорър разкази, но методът им на въздействие и общият им ефект са безкрайно различни. Вероятно ви става ясно защо в началото на петдесетте издателите на комикси решиха да направят една чистка в собствения си двор… преди Сенатът да успее да го направи вместо тях.

И тъй: най-отгоре страх, под него ужас, а най-ниско остава погнусата. Аз лично, като писател, който понякога пише хорър, смятам, че е полезно да се разграничават тези три равнища, но не и да се дава предимство на някое от тях с оправданието, че, видите ли, единият похват бил по-ефектен от другия. Проблемът с определенията е, че те имат неприятната склонност да се превръщат в критични инструменти. И този вид критика, която аз наричам първосигнална критика, ми се струва ненужно ограничаваща и дори опасна. Аз осъзнавам, че страхът е най-фината от тези емоции (използвана виртуозно от Робърт Уайз във филма „Свърталище на духове“, където, както в „Маймунската лапа“, зрителят така и не вижда какво се крие зад вратата^[8]), затова преди всичко се опитвам да изплаша читателите. Ако открия, че не мога да постигна този ефект, се опитвам да ги ужася. Ако и това не се получи, тогава прибягвам до гнусните алтернативи. Не се гордея със себе си.

Когато замислих вампирския роман, който се превърна в „Сейлъмс Лот“, реших да го използвам отчасти, за да засвидетелствам литературната си почит (както Питър Строб беше написал своята „Призрачна история“ в традицията на най-добрите писатели на призрачни истории като Хенри Джеймс, М. Р. Джеймс и Натаниел Хоторн). Затова моят роман умишлено наподобява „Дракула“ на Брам Стокър и, докато пишех, започна да ми се струва, че играя доста интересна версия на литературен скуош: „Сейлъмс Лот“ беше топката, а „Дракула“ беше стената о която аз удрях топката и следях накъде ще отхвръкне, за да я ударя пак. В интерес на истината се получиха някои много интересни отскоци, което според мен се дължи на факта, че моята топка принадлежеше на двадесетия век, а стената беше издигната в деветнадесетия. А понеже вампирските истории се срещаха толкова често в комиксите, с които израснах, реших, че трябва да отдам заслуженото и на този аспект от хорър жанра^[9].

Някои от сцените в „Сейлъмс Лот“, които отразяват сцени от „Дракула“, са например пронизването с кол на Сюзън Нортън (съответстващо на съдбата, сполетяла Луси Уестенра в книгата на Стокър), свещеникът, който пие от кръвта на вампира (в „Дракула“ Мина Мърей Харкър е тази, която насилствено приема това скверно причастие от Графа, докато той гальовно нарежда смразяващата фраза: „Моя изобилна винарска преса…“), а след това, когато опитва да влезе в църквата, за да получи опрощение, изгаря ръката си на дръжката на вратата (в „Дракула“, когато Ван Хелсинг докосва челото на Мина с парче нафора, за да премахне нечестивото влияние на Графа, нафората пламва и оставя ужасен белег на челото й). А да не забравяме, разбира се, и групата Безстрашни Ловци на Вампири, която се сформира и в двете книги.

Сцените от „Дракула“, които подбрах да преработя за личните си цели, са сцените, които са ми направили най-силно впечатлението и за които винаги съм мислил, че Стокър е написал в състояние на трескава възбуда. Има и други такива, но един отскок, който не попадна в завършената книга, беше вариация на начина, по който Стокър беше използвал плъховете в „Дракула“.

В романа на Стокър, Безстрашните Ловци на Вампири — Ван Хелсинг, Джонатан Харкър, Доктор Сюърд, Лорд Годалминг и Куинси Морис — слизат в мазето на Карфакс — английския дом на Графа. Самият Граф отдавна е изчезнал, но е оставил след себе си някои от пътните си ковчези (пълни с пръст от родината му), както и една неприятна изненада. Почти веднага щом Героите слизат в мазето, то се оказва затлачено с плъхове. Според легендите (а в своя обемист роман Стокър успява да събере огромно количество предания за вампири) вампирите имат способността да контролират волята на дребни животни — котки, плъхове, невестулки (и може би републиканци, ха-ха). Та тъкмо Дракула е изпратил тези плъхове, да вгорчат живота на Героите.

Лорд Годалминг обаче се оказва подготвен. Той пуска два териера от един чувал и скоро те правят плъховете на пух и прах. Аз реших, че Барлоу, моята версия на Граф Дракула, също ще си служи с плъхове. По тази причина снабдих град Джирусълмс Лот с открито сметище, гъмжащо от плъхове, и в първите няколкостотин страници на книгата се погрижих да подчертая тяхното присъствие. И до днес понякога получавам писма с въпроса какво все пак се е случило с плъховете, дали съм ги забравил или просто съм ги използвал, за да създам атмосфера.

Всъщност използвах ги, за да създам една толкова отвратителна сцена, че моят редактор в Дабълдей (същият онзи Бил Томпсън, споменат в предговора) предложи настоятелно да я заменя с нещо друго. След като помрънках известно време, аз се съгласих с препоръката. В изданията на „Сейлъмс Лот“, излезли чрез Дабълдей и в поредицата Нова американска библиотека, Джими Коуди, местен лекар, и Марк Петри, придружаващото го момче, откриват, че бърлогата на вампирския крал — да използвам помпозния термин на Ван Хелсинг — почти със сигурност се намира в мазето на един пансион. Джими тръгва надолу по стълбите, но се оказва, че те са били прерязани, а подът отдолу е осеян с ножове, закрепени с острието нагоре, между дъските на пода. Джими Коуди умира, набучен на ножове, в сцена, която аз бих нарекъл ужасна — някъде по средата между страх и погнуса.

В първата чернова обаче бях описал как Джими слиза в мазето и открива — твърде късно — че Барлоу е призовал всички плъхове от сметището в мазето на пансиона на Ева Милър, където ги чака истински банкет с основно ястие Джими Коуди. Нападат го стотици плъхове и ние имаме удоволствието (това ли е думата?) да видим как докторът се бори да се изкачи по стълбите, докато те пълзят в косата му, навират се под дрехите му, хапят врата и ръцете му. Когато той понечва да извика на Марк да се пази, един плъх, гърчейки се, се намества в устата му.

Аз бях много доволен от начина, по който се получи сцената, докато я пишех — тя ми позволи да комбинирам легендите за вампири с традициите на комиксите. Редакторът ми обаче реши, че, честно казано, съм прекалил и в крайна сметка аз приех неговата гледна точка. Кой знае, може дори да е бил прав^[10].

Опитах се да очертая някои разлики между научната фантастика и ужаса, научната фантастика и фантазията, страха и ужаса, ужаса и погнусата, но не чрез определения, а чрез примери. Това добре, но може би трябва да разгледаме емоцията на ужаса малко по-внимателно — не за да търсим определение, а за да се запознаем с нейния ефект. Как действа ужасът? Защо хората искат да бъдат ужасени… защо си плащат да бъдат ужасени? На какво се дължи популярността на „Екзорсистът“, „Челюсти“, „Пришълец“?

Но преди да говорим защо хората търсят този ефект, може би трябва да се замислим за съставките. Ако и да не търсим определение за ужаса, можем поне да разгледаме неговите елементи и да си направим някои изводи.