Стивън Кинг
Злокобен танц (53)

2

„Призрачна история“ на Питър Строб е вероятно най-добрият свръхестествен роман, написан непосредствено след трите книги, които дадоха начало на новата хорър вълна през седемдесетте — „Бебето на Розмари“, „Екзорсистът“ и „Другият“. Фактът, че тези три книги, публикувани в рамките на пет години, постигнаха такава огромна популярност, успя да убеди издателите (или да им припомни), че хорър литературата има много по-обширен комерсиален потенциал от читателската база на стари списания като „Странни истории“ и „Незнайно“ или на преиздадените книги на Аркам Хаус^[1].

Незабавно последвалото трескаво търсене на следващия голям, разтърсващ роман, стана причина на бял свят да се появят някои наистина ужасни книги. В резултат, новата вълна от интерес започна да спада към средата на седемдесетте и на преден план отново излязоха обичайните бестселъри — истории за секс, големия бизнес, секс, шпиони, гей секс, загазили доктори, перверзен секс, исторически романси, секси знаменитости, военни истории и секс. Това не означава, че издателите спряха да търсят окултни и хорър истории, нито спряха да ги издават — колелата на издателския свят се въртят бавно, но не пропускат нищо (което е една от причините всяка пролет и есен от по-големите нюйоркски издателства направо да се леят страхотии и кървища) — и т.нар. „популярен хорър роман“ вероятно скоро няма да изчезне. Началната трескава възбуда обаче приключи и редакторите в Ню Йорк вече не посягат автоматично към стандартния договор и тлъстия чек с аванс, веднага щом открият чудовище в някой ръкопис. Няма да е лошо начинаещите писатели да го имат предвид.

Ето в такава обстановка през 1975 г. издателство Кауърд, Маккан и Джоджеган публикува „Джулия“ на Питър Строб. Това не беше първият му роман. Две години по-рано беше публикувал „Бракове“ — книга без свръхестествена тематика за „нещата от живота“. Строб е американец, но двамата със съпругата си са живели в Англия и Ирландия десет години, така че по замисъл и изпълнение „Джулия“ е типично английска история. Случва се в Англия, повечето герои са англичани и най-важното, езикът на книгата е британски английски — въздържан, рационален, почти без емоционални примеси. В книгата няма и помен от показно кървави сцени, ако и ключовият момент на историята да ги загатва: Кейт, дъщерята на Джулия и Магнус, се задавя с парче месо и Джулия убива дъщеря си, докато се опитва да извърши трахеотомия с кухненски нож. След това момичето, изглежда, се завръща като злонамерен призрак.

Трахеотомията не ни е представена подробно — кървавите пръски по стените и по ръцете на майката, ужасът и виковете. Това е в миналото, виждаме го само индиректно. Много по-късно Джулия вижда момичето, което може би е, а може би не е призракът на Кейт, да заварява нещо в пясъка. Когато момичето си тръгва, Джулия разкопава дупката и открива първо нож, а после и осакатеното тяло на една костенурка. Тази препратка към злощастната трахеотомия е елегантна, но не създава особено напрежение.

Две години по-късно Строб публикува втория си свръхестествен роман, „Ако можеше да ме видиш сега“. Както и при „Джулия“, темата на романа е неспокойният отмъстителен дух, останка от минало, което отказва да умре. Изобщо свръхестествените романи на Строб са най-ефективни, когато се занимават с тези стари призраци и разказват истории за миналото, което оказва злонамерено влияние върху настоящето. Чувал съм да казват, че книгите на Рос Макдоналд са по-скоро готически, отколкото детективски. Може да се каже, че Строб пише по-скоро готически, вместо хорър романи. Това, което отличава „Джулия“, „Ако можеше да ме видиш сега“ и особено „Призрачна история“, е нежеланието на автора да се впише в неизменните готически норми. И трите книги имат много общо с класическите готически произведения: „Замъкът Отранто“, „Монахът“, „Мелмот Скитника“ и дори „Франкенщайн“ (макар че стилово „Франкенщайн“ е по-малко готически и повече модерен роман от „Призрачна история“) — във всички изброени книги миналото добива по-голямо значение от настоящето.

Това, вероятно, би се сторило приемлива посока за тематично развитие на книгата за ценителите на историческата наука, но готическият роман винаги е бил считан за нещо като чудатост, причудлив механизъм, придаден към солидната машина на англоезичната литература. Мисля, че първите два романа на Строб са почти несъзнателен опит за работа с този механизъм. Това, което отличава „Призрачна история“ и обуславя успеха й, е, че с тази книга авторът вече е осъзнал точната роля на готическия романс и мястото му спрямо останалата литература. Иначе казано, открил е за какво служи причудливият механизъм и „Призрачна история“ е изключително развлекателното ръководство за употреба.

По думите на Строб:

„Призрачна история“ се появи, след като бях изчел цялата американска свръхестествена литература, която успях да намеря. Препрочетох Хоторн и Джеймс и после се снабдих с всичко на Лъвкрафт и сродни на неговите книги. Целта ми беше да открия каква е традицията на този жанр, в който дотогава бях вече сериозно замесен. Четох също Биърс, разказите за призраци на Идит Уортън и много европейски автори. (…) Първото, което ми хрумна, беше как група старци си разказват истории един на друг и се надявах да измисля някакъв начин да свържа всички разкази в едно. Много ми харесва идеята за истории, вместени в повествованието на цял роман — като че ли цял живот съм слушал по-възрастни хора, които разказват за семейството си, младините си и всичко останало. Приех го като вид предизвикателство. След това реших да асимилирам някои стари, добре известни истории и да ги включа в кръга Чаудър. Идеята ми се стори отлична, дръзка и много ме развълнува. Веднъж щом стигнах до подходящото място в книгата, написах свои „пиратски“ версии на „Моят роднина майор Молино“, „Примката на призрака“ и подхванах „Падението на дома Ашър“. Така обаче въвеждащата част се проточи твърде дълга, затова се отказах от историята на По (а историята на Хоторн отпадна, когато редактирах първата чернова). Започнах да обмислям личните истории, които членовете на кръга Чаудър ще почнат да си разказват, след като приключат със заемките — монологът на Луис за смъртта на съпругата му, Сиърс и Рики, които си поделят разказа за смъртта на Ева Гали.

Първата забележителна особеност на „Призрачна история“, е приликата с „Джулия“. Тази книга започва с жена, която е изгубила дете — „Призрачна история“ започва с мъж, който намира дете. Тези две деца обаче са стряскащо подобни и обвити в злокобна атмосфера.

От Джулия:

Едва беше влязла в [парка], когато отново видя малкото русо момиченце. Детето беше седнало на земята, на известно разстояние от групичка момчета и момичета, които внимателно го наблюдаваха. (…) Момиченцето съсредоточено правеше нещо. Лицето му беше очарователно сериозно (…) което придаваше на сцената атмосфера на театрално представление. (…) С изпънати пред себе си крака, момиченцето беше седнало до една купчинка пясък. Беше започнало да говори тихо на своите слушатели, насядали по трима-четирима върху нежната трева. (…) бяха учудващо тихи, изцяло погълнати от играта на момиченцето^[2].

Дали това малко момиче, пленило своята публика, докато разрязва жива костенурка пред очите им, е същото малко момиче, което придружава Дон Уондърли при необичайното му пътуване от Милбърн, Ню Йорк до Панама Сити, Флорида? Ето как е описано момичето, когато Дон го вижда за първи път. Вие преценете.

Ето така се беше натъкнал на нея. В началото беше колеблив, докато наблюдаваше момичето, което се беше появило на детската площадка един следобед. Тя не беше красива, не беше и привлекателна — беше тъмна и сериозна и дрехите й сякаш никога не бяха чисти. Другите деца я избягваха (…) може би децата по-бързо забелязват съществените разлики от възрастните (…). Дон имаше само една причина да вярва, че тя не е обикновеното дете, каквото изглеждаше на пръв поглед, и се придържаше към нея с отчаянието на фанатик. Първият път, когато я беше видял, се беше смразил.

Джулия, в едноименната книга, разговаря с малко чернокожо момиче за безименното дете, което е накълцало костенурката. Чернокожото момиче се присламчва към Джулия и подхваща разговор.

— Как се казваш? — попита то.

— Джулия.

Устата на момиченцето се отвори още повече.

— Дулия?

Джулия сложи за миг ръка върху гъвкавата коса на детето.

— А ти как се казваш?

— Мона.

— Познаваш ли момичето, което играеше тук преди малко? Малкото русо момиченце, което седеше и говореше?

Мона наведе глава.

— Знаеш ли как се казва?

Мона пак наведе глава:

— Дулия.

— Джулия?

— Мона. Отведи ме.

— Какво правеше русото момиче, Мона? Някаква приказка ли разказваше?

— Тя прави. Разни неща. — Момиченцето присви очи.

В „Призрачна история“ Дон Уондърли също така разговаря с друго дете, относно момичето, което го притеснява.

— Как се казва онова момиче? — попита той и я посочи.

Момчето пристъпи на място, примига и отговори:

— Анджи.

— Анджи чия?

— Не знам.

— Защо никой не си играе с нея?

Момчето го огледа с присвити очи, наклонило глава настрани и реши, че може да му се има доверие. Приведе се напред с очарователно изражение и присви ръце около устата си, сякаш да му повери страшна тайна.

— Защото тя е ужасна.

Друга обща тема за двата романа — тема, присъща на Хенри Джеймс — е идеята, че призраците, в края на краищата, възприемат мотивацията и може би самата душа на хората, които ги наблюдават. Ако те са злонамерени, то ние сме източникът на тази злонамереност. Дори обзети от ужас, героите на Строб осъзнават родствената близост. На вид неговите призраци, както и призраците на Джеймс, Уортън и М. Р. Джеймс, са фройдистки. Едва при окончателния си екзорсизъм призраците на Строб губят цялата си човечност и се превръщат в чисти посланици на злото извън нас. Когато Джулия пита Мона за името на момичето, убило костенурката, Мона отговаря със собственото й име („Дулия“, казва тя). А, когато в „Призрачна история“ Дон Уондърли се опитва да установи кое е това злокобно малко момиче, ето как протича разговорът.

— Добре, да опитаме отново — каза той. — Какво си ти?

За първи път, откакто се беше качила в колата, тя се усмихна. Това я преобрази, но не му помогна да се отпусне. Тя изглеждаше все така необичайно зряла.

— Ти си знаеш — отговори му тя.

— Какво си ти? — повтори той.

Усмивката й не изчезна, докато изричаше изумителния си отговор.

— Аз съм ти.

— Не, аз съм си аз. А ти си ти.

— Аз съм ти.

На пръв поглед „Призрачна история“ е бъркотия от всички хорър и готически стереотипи, наблъскани в онези второкласни филми, които обсъждахме по-рано. Имаме умъртвени животни. Имаме обсебване от демони (Грегъри Бейт, второстепенен злодей, се възползва от сестра си, която му се измъква, и от брат си… който не успява). Имаме вампирски, канибалски (буквално — Грегъри похапва от жертвите си, след като ги умъртви) и върколашки страхотии в най-чист вид. Но всички тези легендарни ужасии са само фасада за сърцевината на книгата, заета от жена, която би могла да е Ева Гали… или Алма Мобли… или Ана Мострин… или дори малко момиче в мръсна розова рокля, чието име изглежда е Анджи Моул. „Какво си ти?“, пита Дон. „Аз съм ти“, отговаря тя. И тъкмо тук пулсът на тази изключителна книга се усеща най-отчетливо. Какво все пак е призракът, който така ни плаши, ако не нашето собствено лице? Когато го наблюдаваме, ние ставаме като Нарцис, който бил дотолкова поразен от красотата на собственото си отражение, че изгубил живота си. Страхуваме се от призрака по същата причина, поради която се страхуваме от върколака — той е дълбоко скрита част от нас, която не е ограничена от цивилизовани превземки. Тя минава през стени, изчезва, говори с чужди гласове… това е нашата дива първична същност, но все пак е част от нас.

Строб изглежда отлично осъзнава, че цялата тази сбирка ужаси е опасно претрупана, но успява да обърне нещата в своя полза. Самите герои усещат, че са пристъпили в истинска история на ужасите. Главният герой, Дон Уондърли, е писател на хорър истории, а в град Милбърн, Ню Йорк, който служи за сцена на романа, е вместен умаленият свят на кино Риалто със съдържател Кларк Мълиган, където в хода на книгата протича фестивал на хорър филмите — един микрокосмос в рамките на макрокосмоса. В един ключов момент на романа Грегъри Бейт хвърля един от положителните герои, младият Питър Барнс, през екрана на киното, докато върху него се прожектира „Нощта на живите мъртви“ пред съвсем празен салон. Град Милбърн е блокиран от сняг и превзет от немъртвите и тъкмо тогава Барнс буквално е запокитен вътре във филма. Тази сцена не би трябвало да сработи, би трябвало да е пресилена и смехотворна, но заради солидната проза на Строб, всичко работи чудесно и запазва неговия огледален подход (три от епиграмите в книгата са личните интерпретации на Строб на историята за Нарцис), което неизменно ни напомня, че лицето, надничащо от всички онези огледала, е и лицето, което се отразява в тях. Книгата намеква, че ние се нуждаем от истории за призраци, защото самите ние сме призраците^[3]. Нима това е толкова невероятна или парадоксална идея, ако вземем предвид колко е ограничен нашият живот в един свят, където секвоите живеят по две хиляди години, а галапагоските костенурки хиляда?

„Призрачна история“ дължи въздействието си предимно на факта, че от четирите архетипа, които обсъдихме, призракът е най-силният. За добрия свръхестествен роман темата за призрака е като темата за река Мисисипи в „Хъкълбери Фин“ на Марк Твен — не просто символ или архетип, а съществена част от митологичния извор, в който всички рано или късно се потапяме. В „Екзорсистът“, преди последната схватка с демона, обсебил Рийгън Макнийл, по-младият свещеник пита по-възрастния: „Не искате ли да знаете какви са проявленията на различните духове в нея?“. Той започва да изброява, но отец Мерин го прекъсва: „Има само един“.

По подобен начин, макар „Призрачна история“ да прелива от прояви на разнообразни чудовища, всъщност има само едно — Алма/Ана/Ан-Вероника… и малката Анджи Моул. Дон Уондърли я описва като метаморфозно същество (каквото индианците са наричали маниту), но и това не е същината на нещата. Всички тези проявления са като отделни карти, раздадени в игра на покер. Това, което обединява ръката, последната ключова карта, е Призракът.

Ние знаем, че призраците невинаги са зли. Дори напротив, много от нас са чували или чели за случаи, когато призраците са оказвали помощ. Сянката, която казала на леля Клариса да не се качва на онзи самолет или която предупредила дядо Вик да се прибере бързо, защото къщата гори. От майка си съм чувал, че след прекаран тежък инфаркт неин приятел бил посетен от Исус Христос в болничната си стая. Исус просто отворил вратата на стаята на Емил в спешното и го попитал как е. Емил отговорил, че се тревожи, че не му остава много и попитал Исус дали е дошъл да го прибере. „Още не“, отговорил Исус, небрежно подпрян на вратата. „Спокойно, имаш още шест години.“ След това си тръгнал, а Емил се възстановил. Това се случило 1953 г. Аз чух историята от майка си през 1957 г. Емил умря през 1959 г. — шест години след прекарания инфаркт.

Аз самият също съм вмъквал по някой „добър призрак“ в работата си. Към края на „Сблъсък“ Ник Андрос, герой, загинал в експлозия по-рано, се връща, за да покаже на добронамерения, но слабоумен Том Кълен как да се грижи за главния герой Стю Редман, който е сериозно болен от пневмония. За целите на хорър романите обаче призраците трябва да са зли. Което ни връща към вече отлично познатия сблъсък на Аполониева с Дионисиева природа и тревожното оглеждане за мутанта.

В „Призрачна история“ Дон Уондърли е повикан от четирима възрастни мъже, които наричат себе си Кръга Чаудър. Чичото на Дон, който е бил петият член на кръга, е починал от сърдечен удар година по-рано по време на парти, организирано в чест на мистериозната актриса Ан-Вероника Мур. Както с повечето добри готически романи, не би било честно да предавам повече от сюжета отвъд този момент. Не защото читателят ветеран ще открие нещо ново в книгата (това би било учудващо, предвид намерението на Строб да спои колкото може повече елементи от класически истории за призраци), а защото всеки опит да се предаде накратко готически роман прави историята да изглежда абсурдно сложна и претоварена. Повечето готически истории са романи с прекалено усложнен сюжет, чийто успех или провал зависи от умението на автора да ви накара да повярвате в героите и да попиете настроението. Тъкмо с това Строб постига пълен успех и машината работи гладко (ако и да вдига доста шум, но пък това е и една от най-привлекателните страни на готическата история — тя е изключително шумна!) Стилът на автора е великолепно балансиран и добре настроен.

Изчистена до основните си линии, ситуацията, описана в „Призрачна история“, се явява конфликт между Аполониевото и Дионисиевото начало (точно какъвто откриваме у „Доктор Джекил и господин Хайд“) и възприетата морална позиция, както при повечето хорър произведения, е изцяло реакционна. Политиката на романа е политиката на четирите старчета, членуващи в Кръга Чаудър — Сиърс Джеймс и Джон Джафри са твърди републиканци, Луис Бенедикт очевидно притежава едва ли не лично феодално горско имение, а за Рики Хоторн научаваме, че някога е бил социалист. Макар че вероятно е единственият социалист, дотолкова обсебен от любовта си към нови вратовръзки, че дори да си ляга вечер с тях. Строб възприема всички тях, включително Дон Уондърли и младия Питър Барнс, като създания, изпълнени с кураж, любов и щедрост (и както авторът по-късно беше обяснил в писмо, адресирано до мен, никое от тези качества не противоречи на идеята за реакционизма, дори напротив, те го определят). В контраст женското привидение (всички зли призраци на Строб са женски) е студено и разрушително и жадува само отмъщение. Когато Дон Уондърли прави секс със създанието в неговата форма на Алма Моубли, той я докосва в нощта и изпитва „внезапен прилив на концентрирани усещания, прилив на отвращение — сякаш бях докоснал гол охлюв“. В един момент докато са заедно, Дон се събужда и вижда Алма, застанала до прозореца, да се взира безцелно в мъглата навън. Той я пита дали нещо не е наред и тя му отговаря. В началото Дон си внушава, че е казала: „Видях призрак“. По-късно е принуден да си признае, че е възможно да е казала: „Аз съм призрак“. В крайна сметка пробудените спомени го убеждават, че е казала нещо далеч по-поразително: „Ти си призрак“.

Битката за Милбърн, Ню Йорк — и за живота на останалите трима живи членове на Кръга Чаудър — започва. При цялата сложност на сюжета, пренаселен с образи и герои, линиите са съвсем ясно очертани. Трима възрастни мъже, един млад мъж и един младеж се оглеждат за мутанта. Мутантът пристига. Накрая има излъчен победител. Нищо необичайно. Това, което го отличава и издига над всичко останало, е огледалният ефект на Строб. Коя Алма е истинската Алма? Кое зло е истинското зло? Както вече споменах, има лесен начин да се разделят хорър романите — такива, в които злото идва отвътре (като „Доктор Джекил и господин Хайд“) и такива, в които злото идва отвън или е предопределено (като „Дракула“). От време на време обаче са натъкваме на някоя книга, където това разграничение не може да се направи толкова ясно. „Свърталище на духове“ е една такава книга. А също и „Призрачна история“. Мнозина писатели, които са си пробвали късмета в хорър жанра, са осъзнали, че това размиване на източника на злото отличава добрите или просто ефективни книги от наистина изключителните. Но осъзнаване и изпълнение са две различни неща и в опита си да създадат такъв парадокс, повечето създават най-обикновено каша — както се е случило например с „Любовници живи, любовници мъртви“ на Ричард Лътц. Тук човек или уцелва в десетката или изобщо пропуска мишената. Строб е от тези, които улучват.

Ето какво казва самият Строб:

Исках да обясня нещата много по-добре, отколкото го бях правил преди. Исках да работя в по-голям мащаб. От „Сейлъмс Лот“ научих как мога да го направя, без да се разпилея из множество незначителни персонажи. Освен големия мащаб, ми се щеше да постигна и голям ефект. (…) Винаги съм вярвал, че хорър историите са най-добри, когато са двусмислени, ненатрапчиви и въздържани. Докато четях „Сейлъмс Лот“ осъзнах, че тази идея е пораженческа. Хорър историите са най-добри, когато са големи, претрупани и когато на естествено присъщия им механизъм бъде дадена свобода. Така че част от „разрастването“, беше разрастване на ефекта — исках да създам грандиозни кулминации, да внуша огромно напрежение и да опиша по-големи страхотии от когато и да било преди. Един вид, амбициите ми бяха безгранични. Бях си наумил да напиша чисто литературно произведение, което обаче ще се занимае с всяка позната история за призраци. Освен това исках да се заиграя с реалността, да накарам героите да се съмняват кое е истинско, кое не. Затова създадох ситуации, в които героите ми усещат, че: 1) изпълняват роля; 2) гледат филм; 3) халюцинират; 4) сънуват; 5) пренесени са в лична фантазия^[4]. Мисля, че тъкмо това нашият тип книги могат да постигнат отлично, тъкмо това се очаква да постигнат. Материалът по същината си е абсурден и невероятен, така че приляга на сюжет, в който героите се лутат между множество ситуации, като ясно осъзнават, че част от тях не са реални. И ми се струва съвсем подходящо такъв сюжет да се породи от група старчета, които си разказват истории — получава се едно самопозоваване, което на мен винаги много ми е допадало. Ако структурата на книгата е свързана с описаните в нея събития, това усилва въздействието й.

Авторът разказва една последна интересна случка за написването на книгата.

По щастливо стечение на обстоятелствата, тъкмо когато почвах да пиша втората част, на вратата се появиха двама свидетели на Йехова и аз купих три-четири от техните брошури. На една от тях имаше заглавие за някой си Доктор Рабитфут^[5] — история, написана от тромбониста Трами Янг, който някога свирил с Луис Армстронг. Доктор Рабитфут бил пътуващ тромбонист, когото той бил виждал като дете. Аз моментално си присвоих името и започнах втора част на книгата точно с този герой.

В хода на романа младият Питър Барнс е взет на стоп от поредното превъплъщение на Алма Моубли или друг някой „нощен скитник“. Този път създанието е приело формата на дребен тантурест мъж в синя кола, който е свидетел на Йехова. Той дава на Питър една брошура, за която читателите напълно забравят, потопени в последвалите бурните събития. Строб обаче не я е забравил. По-късно, след като разказва историята си на Дон Уондърли, Питър му показва брошурата, която му е дал свидетелят на Йехова. Заглавието й гласи: „Доктор Рабитфут ме въведе в грях“.

Човек не може да не се чуди, дали брошурата, която Строб е купил в лондонския си дом, докато е работил по първата чернова на книгата, не е носила тъкмо това заглавие.